Антъни Хопкинс: В училище ме тормозеха, това ми даде сърцевина от гняв, негодувание и отмъщени
Антъни Хопкинс разкрива, че в училище е бил тормозен. Той споделя за болезнената пропаст между това как светът е гледал на него и как се е чувствал отвътре. В училище е бил тормозен заради "голямата си глава", наричан глупак, шамаросван от учители, неразбран от родителите си. "Това ми даде сърцевина от гняв, негодувание и отмъщение", признава той.
Не много хора могат да се похвалят, че са имали частен пиано рецитал от сър Антъни Хопкинс. Но точно това се случва, когато екип на Би Би Си пристига в Лос Анджелис, за да интервюира двукратния носител на "Оскар", човекът, който превърна Ханибал Лектър в култов символ на ужаса и когото Оливър Стоун избра за ролята на президента Ричард Никсън, защото "е луд точно колкото него".
В хотел в Бевърли Хилс, под ритъма на клавишите и с цитати от Шекспир, артистичната душа на Хопкинс споделя мислите си. Поводът е публикуването на неговата автобиография "Оправихме се, хлапе" - честен, суров и разтърсващ разказ за самотника от Уелс, който се превърна в един от най-великите британски актьори.
"Не можех да си припиша заслугите за нищо от това, не можех да планирам нищо", казва той в интервюто си. "А сега, на 87, на път към 88 години, ставам сутрин и си мисля, че още съм тук, макар все още да не разбирам света."
Отстрани изглежда, че не късметът, а дълбокото му разбиране за човешките емоции е ключът към успеха му. "Истинско чудо е да си жив", казва.
Сложността на човешката природа го очарова. Може би затова сър Антъни Хопкинс винаги е разбирал двойствеността на човека и това обяснява необятния му актьорски диапазон
Първият му пробив идва благодарение на Питър О'Тул, който го кани на прослушване за филма "Лъвът през зимата" (1968). Тогава Хопкинс вече е част от Националната театрална трупа на Лорънс Оливие, но се чувства не на място. "Не можех да се впиша в британския театрален стил", признава той. "Не исках да стоя на сцената с копие в ръка до края на живота си. Просто исках малко живот."
Когато получава ролята на Ричард Лъвското сърце, синът на хлебар от Порт Талбът не може да повярва, че играе с Катрин Хепбърн. Тя му дава съвет, който променя подхода му завинаги: "Не играй, просто действай без да мислиш."
Именно тази простота се превръща в негова философия. "Бъдете неподвижни. Бъдете пестеливи. Не се преструвайте", казва Хопкинс. И точно това прави изпълненията му незабравими: от трагичния крал Лир до демонично тихия Ханибал Лектър.
Вместо да играе Лектър като чудовище, Хопкинс избира обратното - отдръпва се. След първите страници на сценария разбира, че това е роля, която ще промени живота му. "Инстинктивно знаех как да го изиграя. Нося дявола в себе си. Всички го носим."
За да внуши страх, решава никога да не откъсва очи от партньора си на екрана, а част от страховитите реплики са вдъхновени от старите филми за Дракула, които гледал като дете.
Момчето, което цитира Шекспир и Дикенс и свири на пиано, в крайна сметка доказва на всички, че не е загубена кауза. "Един ден ще ви покажа", казал на баща си. И го направил.
Когато през 1992 г. печели първия си "Оскар" за "Мълчанието на агнетата" се обажда на майка си в Уелс с думите: "Мисля, че се справих добре."
Но успехът има цена.
Хопкинс преживява години на алкохолизъм и разрушителни връзки. "Това е грозната страна на пиенето, изважда най-бруталното в теб", признава той.
Една нощ през 1975 г., в пълно алкохолно затъмнение, шофира из Лос Анджелис. Когато се събужда, разбира, че е бил на крачка от катастрофа. Тогава чува вътрешния си глас, който му казва: "Всичко свърши. Сега можеш да започнеш да живееш." На първата си среща с Анонимните алкохолици усеща, че е попаднал сред свои. "Всички сме еднакви. Не съм сам."
Съпругата му Стела Арояве вярва, че е в аутистичния спектър, и той не отрича: "Вероятно е вярно, предвид склонността ми към запаметяване и липсата на емоционалност."
Казва, че просто е "студен" и използва този щит, изграден още от детството, когато се е научил да гледа насилниците право в очите, без да мигне.
Днес обаче се вълнува дълбоко от света. Във филма "Един живот" играе сър Никълъс Уинтън - човекът, спасил стотици деца от нацистите. Попитан за съвременните разделения, Хопкинс реагира: "Светът винаги е бил в смут, но ако продължим така с омразата, сме загубени. Никой няма право на мнение. Това е фашизъм. И е лудост."
Сред най-болезнените му признания в мемоарите е и това за дъщеря му Абигейл, която изоставя като бебе. "След като осъзнах, че съм негоден баща, се заклех да нямам повече деца."
Думите на крал Лир към дъщеря му Корделия го разтърсват: "Направих й зло". Като ги изричах, плаках, и като Лир, и като себе си", пише той. "Надявам се дъщеря ми да знае, че вратата ми е винаги отворена."
Днес, на 87, Хопкинс гледа назад с примирение. "Повечето ми приятели вече ги няма. Надявам се да остана още малко. Но и да не стане, ще си мисля, че беше чудесно."
Иначе в интервюто признава, че тази година губи двете си любими пиана при пожар в дома си в Лос Анджелис. "Всичко беше под развалините", споделя.
Сър Антъни Хопкинс е повече от актьор. Той е музикант, философ, и... оцелял. Вече шест десетилетия ни поднася роли, които се помнят. "Не можем да обясним нищо за себе си", казва той. "Имаме философски, научни, религиозни идеи... Но за какво става въпрос? В крайна сметка сме нищо. И въпреки това сме всичко."