Марияна, събрала стотици осиновени с биологичните им родители: Всеки има право да знае кои са мама и татко
- Достъпът до информация трябва да става само със заявление до съда, ще бъде по-лесно и бързо
- Хора в институции ни съдействат, без да искат нищо в замяна, случвало се е за часове да намираме телефон, адрес и данни за търсен човек
- Голяма част от майките, изоставили деца преди повече от 20 г., не са създали други семейства, това е травма и го пазят в тайна В момента, в който разбереш, че си осиновен, губиш почва под краката си! Причините да търсиш истината са страх от кръвосмешение и наследствени болести
- Зад категоричното решение на някои да не търсят биологичния си произход стои преданост, обида и страх
Марияна Желева е родена във Варна. Завършва Варненски свободен университет "Черноризец Храбър". Живее извън България от 18 г. В момента ръководи фирма за почистване. Създател е на три фейсбук групи - "Търсим се", Търсим се приятели и познати" и "Търсим се осиновените и биологичните родители в България"
- Г-жо Желева, вие сте създател на три фейсбук групи за събиране на осиновени и биологични родители, в които членуват над 150 хил. души. Промяната на чл. 105 от Семейния кодекс позволи достъп до осиновителните дела и улесни засегнатите, но днес стотици продължават да търсят помощ в платформите ви. Защо?
- Преди промяната на закона групата “Търсим се”, която създадохме, беше кауза. Поставихме си за цел да се борим, докато не извоюваме достъпа до информация за всички осиновени, тъй като имаше прекалено много рестрикции. Промяната на чл. 105 от Семейния кодекс даде на осиновените смелост да разберат кои са. Преди нейното въвеждане в тях оставаше усещането, че щом нещо им е забранено, сякаш не е редно да го правят. Много от тях са искали да знаят своите корени, но законът не им го позволяваше. Поради тази причини се примиряваха и започваха да мислят, че не трябва да се ровят в миналото си.
В момента всеки, който иска да стигне до информация за биологичния си произход, трябва да мине няколко стъпки сам, без адвокати и високи хонорари за плащане. Това, което откриват в групите ни, е свързаност и бързина. Една публикация достига до хора от цяла България. Отдавна сме минали и границите на страната ни, защото в нея членуват и сънародници в чужбина. Бюрократщината, която те бави откъм документи, тук се прескача и стигаш до същественото. Например - момче търси майка си, с която не се е виждало от 20 години. Разказва в публикация подробности кога и къде е роден, с какво име е записан и в кой дом е оставен. Споделя отличителни белези за себе си, както и подробности за биологичната си майка, ако разполага с такива. Потребител в групата чете разказа му и се сеща, че познава жена, отговаряща на описанието. Историята може да има щастлив и по-бърз край от дългото издирване чрез институции.
- Каква друга законова промяна би ги улеснила в трудния път по откриването на биологичните им корени?
- След направената промяна на чл. 105 осиновените имат право да искат достъп до осиновителното дело, без да изтъкват важни причини. Но за да получат този достъп, пак трябва да се води дело и пак съдията взема крайното решение. Много съдии отказват и се налага обжалване. Мисля, че тази информация е в правото на всеки осиновен и той трябва да достига до нея само със заявление в съда. Още по-лесно и по-бързо трябва да е. Това е история за биологичния произход на осиновения и не трябва да има закон, който да му я отнема.
- Да, но не всяка майка, изоставила детето си преди години, би искала да се съберат. Някои го пазят в тайна поради ред причини.
- Така е, но повярвайте ми, всяка една от тях мисли и се сеща всеки ден за него.
- Разкажете историите, които ви впечатлиха най-силно?
- Всяка история е разтърсваща, но мога да спомена три от тях, които ме докоснаха истински. Първата започвам с думите на майката: Всяка нощ, затваряйки очи, се връщам в далечната 1974-1975 г. Бях 18-годишно момиче, срещнало голямата любов, онази истинската. Тя носеше името Петър. Потъвах в дълбоките му топли и черни очи. Беше в казармата в Созопол, но разстоянието не пречеше да се обичаме. Знаех, че мечтите са, за да се сбъдват. Бях бременна в шестия месец, когато го приеха във военна болница в Бургас. Уж настинка, но един ден светът ми се срина, защото почина. След смъртта му със съдбата на детето се разпореждат бабите, които решават то да отиде в дом. Майката сподели с нас още: “На 19 години сърцето ми вече не туптеше, а хората, които ми бяха вдъхнали живот, всъщност ми го отнеха”.Оказва се, че за тези семейства срамът от съседа е бил по-силен от дълга да отгледаш внучето си. Това е история, която нарекохме: “Петя - детето, което не прегърнах”. Петя всъщност е родена на 25 февруари 1975 г. в Шумен. Кръстена е на баща си Петър, който така и не успява да се ожени за любимата си. Тя пък ще живее с мисълта за дъщеря си до сетния си дъх. Преди години обявихме в групата, че Петя е намерена, но за съжаление, все още не е готова за контакт. Не искам да влизам в подробности.
Другата история е отпреди 10 години, когато чрез нас една майка успя да намери детето си, което беше оставила за осиновяване. Тя се омъжва за бащата, но са били малки и не са имали подкрепа от възрастните. Така майката се принуждава и оставя бебето. Няколко дни след това с бащата вземат решение, че си го искат обратно и ще направят всичко по силите си да го отгледат, макар и сами. Отиват в дома за деца, а оттам им съобщават, че то вече е осиновено. След като се намериха, се разбра, че всъщност са ги излъгали - момченцето до 3-годишна възраст е било в дома, в който е оставено. Днес, вече като голям зрял човек, той зададе въпроса кой ще търси отговорност на персонала, който е излъгал и му е отнел правото да бъде отгледан от биологичните си майка и баща. За щастие, той е бил осиновен от страхотни хора. След като се намериха, биологичната майка отиде и целуна ръка на осиновителката. Благодари ѝ, че е отгледала и възпитала детето ѝ. Без страх и без ревност двете бяха щастливи.
Третата история е на жена на име Алехан - първата биологична майка, която застана с името и лицето си и заяви, че си търси детето, родено на 13 септември 1973 г. в “Майчин дом” до Централна гара в София. Семейството ѝ е било заможно и известно в Пловдив. Родителите ѝ са се разпоредили бебето да бъде оставено. Докато дойде време за раждането, я скриват в София. През цялата бременност е била настанена в дома за деца, за да не разбере никой. Нейни са думите: “в моя дом при родителите ми дори кучето имаше повече права от мен самата”. За съжаление, точно на тази биологична майка не ѝ стигна цял живот, за да открие рожбата си. Тя почина преди седем години, но остави много разкази, които ние ще предадем на момчето ѝ, когато го открием. Беше посветила живота си в търсенето му.
- Как ви хрумна създаването на тези платформи за събиране на осиновени с биологичните им родители?
- Всичко започна преди повече от 15 години, когато моя позната в миг на отчаяние сподели, че когато е била 17-годишна, родителите ѝ са я принудили да остави своето дете за осиновяване. До този момент съм си мислила, че жените, които оставят децата си в домове, са друг тип.
Имам предвид т.нар. леки жени, които не изпитват болка и емоции, извършвайки подобно действие. Поне такова мнение е битувало прекалено дълго във времето и са го споделяли различни хора помежду си. Може би такива са били и времената. Ако забременееш млада, сякаш си извършила голям грях и лепваш петно на близките си пред обществото. Въпреки че това не е вярно, за съжаление, много хора разсъждават по този начин. С надеждата да помогна на моята близка разказах историята ѝ във фейсбук със заглавието “Петя - детето, което не прегърнах”. Не очаквах толкова огромен отзвук, но съдбата ѝ и преживяното от нея достигна до хиляди жени. В разказа ѝ се припознаха стотици биологични майки. Последва лавина - те започнаха да се свързват с мен, защото търсеха синовете и дъщерите си. Емоционално и с много силни думи споделяха, че не са ги виждали от години, но уверяваха, че е нямало и ден от живота им, в който да не са се сещали за тях. Да не забравям и осиновените, които след историята “Петя - детето, което не прегърнах” също ме потърсиха. Те се лутаха на границата между закона и нарушението му, защото неистово искаха да разберат корените си. Спираше ги стена в лицето на закона, който им пречеше. Темата за осиновяванията набираше популярност с всеки изминал ден. С мен се свързаха още две момичета, с които стартирахме страницата “Търсим се” и групата “Търсим се - приятели и познати”. Те двете бяха осиновени, но успяха да намерят биологичните си семейства именно благодарение на дейността си в една от страниците.
- Колко семейства сте успели да съберете чрез групите?
- Точна бройка не мога да кажа, защото са хиляди. Съвсем не преувеличавам. Толкова много хора се намират чрез страницата ни, че понякога няма време да ги отбележим. Сякаш историите им заживяват самостоятелен живот и без нашата помощ. Много се намират и в момента, без да ни го съобщават. Ние, т.нар. администратори, ги подкрепяме. Има и хора, работещи в институции, които ни съдействат, без да искат нищо в замяна. Случвало се е за часове да намираме телефон, адрес и други данни за търсен човек. Има статии, репортажи, интервюта за наши намирания, разказвани лично от хората. Много споделени щастливи истории на семейства, които са се събрали и прегърнали. Аз самата не съм говорила досега, защото не намирам това, което правя, за геройство. Просто сърцето ми се затопля, когато разбера, че някой е узнал какви са корените му и се е прегърнал с биологичните си родители.
- Чрез групите общувате с много осиновени, но и с биологични родители, които са ги изоставили. Какви са били основните причини за изоставянето на децата?
- От трите истории, които споменах, разбираме, че основната причина за оставяне на едно дете е била срамът. Основният въпрос винаги е бил: “Какво ще кажат хората?”. Почти всички жени, които са си оставили децата, са го направили под натиск и заплахи от родителите си. Синовете и дъщерите им са оставяни в домове за осиновяване от баби и дядовци. Искам да допълня, че много от жените не са създали други семейства. Това е голяма травма за всяка, която е била принудена да се раздели с детето си. По-голямата част от биологичните майки са били 17-18-годишни момичета, забременели от голямата любов, която после е отказала да поеме отговорност. Ние питаме - защо никой не сочи с пръст бащата, който не е поел отговорност, а изцяло вината е на майката?
- Какво кара осиновените да търсят биологичните си родители, ако са отгледани прекрасно от осиновителите си?
- В момента, в който разбереш, че си осиновен, губиш почва под краката си. Сякаш не стъпваш на земята, а се носиш във въздуха и около теб витаят въпросите: кой съм аз?, от какво семейство идвам?, защо са ме оставили?, имам ли братя и сестри? Първите две причини са страх от кръвосмешение, след което наследствени болести и фамилна обремененост. Фундаментално право е на всеки човек да познава биологичното си семейтво, без значение как е бил отгледан. То дава корените, а осиновителите дават крилата. Осиновените усещат, че нещо не е както трябва, и след като разберат, че са били оставени като бебета, картинката придобива яснота. Има случаи, в които те не се вписват в семействата, в които са отглеждани, и после си обясняват защо е било така. Интересно е, че такова усещане ги съпътства през цялото им съществуване. Необяснимо е, но е с тях навсякъде.
- А кое стои зад категоричното решение на някои осиновени да не търсят своя биологичен произход?
- Зад тази категоричност за мен стои преданост, обида и страх. Преданост към осиновителите, защото мислят, че ако търсят биологичното си семейство, биха били неблагодарници. Обидата пък идва от това, че са оставени. Страхът се поражда от факта, че биха ги отхвърлили за втори път. Много често съм чувала въпроса: “Когато е трябвало да ме гледа, не го е направила, а сега защо ми е?”.