Росен Петров: "Отмятаме" Съединението, докато пътуваме за морето – а без него до Пловдив щяхме да минаваме през митница
В нашата армия във войната със сърбите се е сражавал правнук на Америго Веспучи, на когото е кръстена Америка
Oще акценти от интервюто:
- Един от големите грехове на Руската империя към нас е, когато подкрепя румънците да ни ударят в гръб в Междусъюзническата война
- Днешното време ми прилича на това преди Първата световна война, но тогава България е имала повече геополитическа тежест
- "Утре - война. Вземете мерки", пише ген. Рачо Петров. Няма свикване на 150 комисии
- Кои са ключовите уроци от Съединението на България, г-н Петров? Може ли някой от тях да бъде приложен в днешно време в условията на политическа поляризация?
- Това може би е най-важният въпрос, тъй като ние сме един разделен народ, който само отбелязва напоследък своето съединение, дори не го празнуваме. Просто го отбелязваме, както и всичките ни други празници, сякаш някаква отметка в списък със задачи, които просто трябва да отбележим, докато пътуваме към Гърция или някъде другаде. И сякаш не съзнаваме, че ако не беше Съединението, за да отидем в Пловдив или на Южното Черноморие, трябваше да минем през граница или митница.
Ние възприемаме някои неща като даденост днес, сякаш съществуват сами по себе си, а за да се случат те, някой е положил много усилия и е пролял кръв.
Тоест на този ден ние трябва да отдадем дължимото на хората, които са постигнали това Съединение, което е един от малкото чисто български актове в нашата история. И да се поучим от тях, защото Съединението е успех на целия народ.
Първо, то е плод на едно общонародно дело. Второ, то е плод на завидните умения на българската дипломация. Трето, то е защитено по блестящ начин от българската армия и от целия български народ в сръбско-българската война.
- Какъв може да е националният ни идеал в наши дни тогава?
- Обикновено казваме, че националният идеал днес е по-високото благосъстояние на хората - както се казва, пълният хладилник. Сякаш тези мечти от времето на княжество и царство България са отминали, тъй като тогава националният идеал е бил много ясен, а именно - обединяването на всички българи под една национална стряха.
Ние сме далеч днес от това да имаме национален идеал от такъв политически модел. И това, че го нямаме, е един от големите проблеми пред обществото ни.
Ето пример за онези времена, в които кратко и експедитивно са изпълнявали задачите. Един от героите на Съединението и на войната за защита на Съединението е една противоречива личност в нашата история - генерал Рачо Петров, който тогава е капитан, а после е бил три пъти министър-председател. Когато забелязват движение на сръбски войски по нашата граница след Съединението, неговата телеграма е от няколко думи: “Утре войната със Сърбия е обявена. Вземете мерки”.
Ясно, кратко, простичко, “вземете мерки”. Няма свикване на 150 комисии, няма 1000 часа заседания. Когато сръбските войски достигат до Сливница, телеграмата му също е много кратка: “Предлагам настъпление”. Нищо повече.
И друг урок на Съединението - както е в случая с българските капитани, сред които са същият този Рачо Петров, Атанас Узунов, майор Бендерев - когато са сплотени, те постигат наистина една забележителна и бърза победа срещу далеч по-опитна армия като сръбската. След това тези хора, които са се сражавали като братя, стават най-големите врагове, защото се разделят на русофили и русофоби - по време на русофилския преврат и след това възстановяването на Батенберг и идването на власт на Стефан Стамболов.
Хора, които са воювали като братя, след това стават смъртни врагове. Според мен това е и един от големите уроци на съдбата - когато сме сплотени, можем да успяваме повече.
- Но как да се разказва за Съединението така, че да е интересно на новите поколения?
- Ако разказваме за Съединението на чужденец, той ще вдига недоумяващо рамене, защото това е нещо, от което се интересуваме само ние, българите.
Но ако му разкажем, че като доброволец в българската армия във войната срещу сърбите се сражава маркиз Адриано Колочи Веспучи, който е капитан от Пети алпийски полк на италианската армия и е потомък на самия Америго Веспучи, на когото е кръстен континентът Америка?
Този италиански маркиз е бил журналист на Балканите. Освен това пътеписец на италианския крал Виктор Емануил III, с когото били много близки. Толкова харесва княз Батенберг, неговия двор и българския народ, че се записва доброволец в българската армия и се сражава при Пирот, а княз Батенберг му връчва една сабя.
Има една запазена снимка в държавния архив - типичният италиански аристократ с българската сабя в българска униформа. Той е доста популярна фигура в италианската история. И има огромна заслуга за построяването на паметника на Джордано Бруно в Рим. Мисля, че е бил виден масон от много богато и влиятелно семейство.
А синът му загива във войната с германците през 1944 година. Родом от град Йези, община Анкона, днес там има негова къща-музей.
Колко от нас знаят, че той се е сражавал като доброволец в българската армия? Когато разкажеш на чужденец: “Абе, във войната със сърбите е участвал прапраправнукът на Америго Веспучи”, ще му стане интересно.
- Вие отбелязахте как след Съединението всъщност се разделяме и на русофили и русофоби. И в този контекст каква е ролята на Русия в този процес, а и не само?
- Противоречива. От една страна, на руските щикове идва Освобождението в руско-турската война от 1878 г. От друга обаче, след това, когато Русия разбира, че българите няма да следват пряко указанията и че това няма да бъде Задунайска губерния, и че ще браним по свой начин своя национален интерес, изведнъж България се превръща в проблем. Специално по отношение на Съединението Русия има негативна позиция.
Може би един от най-големите грехове на Руската империя към България е поведението ѝ между Първата, Балканската и Междусъюзническата война. Когато започва Междусъюзническата война, която е огромна грешка на нашия политически елит, с руска протекция Румъния ни удря в гръб и ние губим войната. В случая става дума просто за най-обикновена и жестока геополитика.
Русия е смятала, че на Балканите ще има едно покорно държавно образувание, което ще следва нейните интереси, тъй като е искала да владее проливите. А пък Англия не е искала да има такова образувание под руска егида. И тука се сблъскват двете големи империи. Затова Англия защитава Съединението, защото Русия е против него, и обратното. Тоест ние ставаме заложник в една игра, където интересите на малките народи не се отчитат особено.
- Виждаме ли днес същото - правото не диктува силата, а силата правото.
- За съжаление, това се завърна. Ние живеехме дълги години в една илюзия, че правото определя международния ред. А то май се оказа, че силата определя международния ред и отново тонажът на бомбите, броят на танковете, на дроновете определя кой има право да върши нещо и кой - не. И общо взето силните диктуват дневния ред, а практически уставът на ООН се превърна в нещо безпредметно. Кой с кого е равен, когато една държава може да нахлуе в друга, друга държава може да бомбардира някоя на 2000 км от нея без каквито и да е последствия. Мотивите може да са различни, но като цяло държава, която има ресурси и сили, си позволява повече неща от държава, която ги няма и се опира само на международното право - това е много хлъзгав терен, а често вече се превръща и в блато.
- Ако трябва да направим някакъв паралел, света, който виждаме днес с всичките му геополитически траектории, с кой исторически период в близкото или далечно минало може да го сравним?
- На мен най-много ми прилича на периода преди Първата световна война. Тогава също има сблъсък на различни полюси и изравнени по сила империи. Всъщност в този период България има и най-голяма геополитическа тежест в новата история, въпреки че малко го осъзнаваме. А причината е проста. Макар да са съществували, днешните азиатски свръхсили тогава просто не са били важен международен фактор и всичко се е решавало на бойното поле на Европа. Тук са били натикани всички световни империи, които са командвали света. И ако погледнете картата през 1914 г., още не съществуват Полша, Чехословакия, още съществува Австро-унгарската империя и България със своята армия практически е била един от най-важните фактори след шестте велики сили. Тогава е била най-голямата цена на България като геополитически център просто защото е имала значение за решаването на изхода на войната и за бъдещето на света.
Днес ние сме далеч от тази ситуация, просто защото световният център се измести от Европа към Америка и Азия. И България не може да има такава геополитическа тежест за действие, каквато има през 1914 г. например.
- Но председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен преди няколко дни заяви, че 1/3 от оръжията за Украйна идват от България. Това не ни ли позиционира като важен фактор в международната политика? Всъщност как стоим ние в тези турбулентни геополитически времена?
- Ние винаги се оглеждаме кой е големият брат и как да се нагодим към него. В това отношение и поведението на сегашния ни политически елит просто копира поведението на този от княжеството, царството и социалистическа България. Ако новият голям брат е Брюксел, което явно е така, ние ще се нагодим към него. Както се казва, ние, българите, винаги сме готови с един букет да срещнем поредния освободител.
Половината от тези 300 000 души на погребението на цар Борис III вероятно после са посрещали Червената армия с цветя. Същите, които са тъгували по царя, после са викали: “Да живее Червената армия”. Тоест ние сме геополитически адаптивни.
Което в крайна сметка ни е позволило и да оцеляваме в много сложни моменти от нашата история. Въпросът е, че когато един народ само оцелява, а не се опитва да гради някаква национална стратегия, той се оказва на губещата страна.
- В каква посока трябва да сме по-бдителни - към Великите сили или към някой наш съсед като Сърбия, както е било след Съединението?
- Моят интерес към историята се дължи най-вече на дядо ми по майчина линия, който се казваше Благой. Беше участник във Втората световна война, беше служил в Гърция, тъй като Беломорието е било част от България в административен план. После беше участвал във войната с Германия. И от него съм запомнил едно нещо. Каквото и да ставаше, той казваше: “Абе, нали не е война”. И отиваше до гардероба и си вземаше една бучка захар. Това му беше най-големият лукс, защото по време на войната не е имало захар.
Тоест трябва да си даваме сметка, че нашите предци са изживели огромни страдания, за да ни има нас и са преживели неща, които ние не мисля, че имаме силите въобще да ги преживеем. Да не дава Господ Балканите пак да се превърнат в барутното буре на Европа, за което има всички основания. Тъй като тук, на Балканите, сме набутани древни народи с могъщи истории и всеки от тях претендира да е бил империя, като нас, като сърбите по времето на Стефан Душан, както гърците се смятат за наследници на Източната Римска империя и на Византия, и както Турция се смята за наследник на Османската империя. Много империи на едно място - да не дава Господ да родят нещо, което да ни отпрати отново в епохата на нашите предци, защото те много са изпатили и дори може би не съзнаваме какво означава десетилетия наред да живеем в мир.
CV
Роден е на 24 юли 1970 г. в София
Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури, а след това Академията на МВР със специалности "Право" и "Сигурност и борба с престъпността"
Започва тв кариерата си като сценарист в легендарното "Ку-ку", после е в "Хъшове", 8 години в "Шоуто на Слави", водещ на историческото "Операция Слава" и "Нека говорят" по Би Ти Ви.
Депутат е в 43-ото НС от БДЦ Води собствено предаване за историята - "Операция История", по "България он еър"
На 4 септември от 17.30 Росен Петров ще представи книгата си "Нека помним" в Етнографския музей в Созопол