Соня Йончева: Как ще имаме общество без агресия, ако не е културата, която да ни обединява
Аз съм от хората, които, ако паднат, ще станат и ще скочат с още 3 метра по-нависоко, казва световноизвестната българска оперна певица
- Г-жо Йончева, какви са най-ранните ви спомени от честванията на 24 май в Пловдив, където сте израснали?
- Аз учех в музикалното училище и животът ми от ранно детство бе свързан с музиката и с различни артистични прояви. Така че 24 май ще го запомня с едни големи приготовления за концерти, за участия. Пеех в хор “Детска китка”, който е много реномиран, а брат ми – в Хора на момчетата. Много често сме се събирали с него в една обща програма. Беше много интересно, още повече че в България този празник учениците и децата честваха по цяла седмица с различни прояви. По този начин културата се поставя в една особена светлина за подрастващите, което според мен е много важно.
- Напоследък много често говорите на тема приобщаване на децата към изкуството. Не са ли в дълг обаче управляващите – не само в България, а навсякъде, към създаването на условия децата да се занимават с това?
- Както знаете, аз работя в тази насока и смятам, че не само за България, но и на световно ниво културата е нещото, което ни обединява. Как можем да искаме да имаме общество без агресия, ако не правим нищо хората да комуникират помежду си? Не само децата, а и ние, възрастните. А културата учи точно на това - как да сме обединени, как да общуваме, как да бъдем заедно въпреки нашите различия и различните ни гледни точки.
Затова трябва да говорим често за културата, защото тя е ключ към едно по-добро общество, в това съм 200 процента убедена.
Имам конкретни инициативи за приобщаването на децата към чудния свят на изкуството. Наскоро пуснах серия от видеоподкасти в социалните мрежи, която се казва “Културата е бъдещето”, в която говоря и ще продължавам да говоря за всички плюсове на това децата, а и не само те да се докосват до културата.
Тук говорим и за психичното здраве, за баланса в обществото. Това приобщаване и обединяването на хората около културата, дори да бъде постигнато 30 или 40%, вече е успех.
- Споменахте вече за хор “Детска китка”, но вероятно във вашето детство сте имали и други артистични прояви?
- Аз бях много дейно дете, но вижте – когато си малък, няма как сам да решаваш на какъв инструмент ще свириш, или с какво ще се занимаваш. Мама и татко те хващат за ръчичката и те водят я на балет, я на мюзикъл, или на нещо друго.
Спомням си, че майка ми беше тази, която ме въведе в света на изкуството, но баща ми я подкрепи изцяло. А това е много важно - детето трябва да знае, че има подкрепата на цялото си семейство. И когато я получих, аз сама започнах да проявявам любопитство и да правя опити да преоткрия себе си чрез изкуството.
Свирех на пиано в течение на дълги години. Дори моята диплома от музикалното училище в Пловдив е на пианист. След това малко по малко преоткрих пеенето, защото пеех в хор от много малка, после вече го преоткрих чрез операта.
Изявявах се и в джазконцерти, попконцерти, въобще във всичко, което до някаква степен ми е помогнало да се оформя като музикант и артист. След това участвах и в разни театрални курсове. Всичко, което имаше по мое време, съм го опитала и това е благодарение и на любопитството на майка ми, защото тя винаги следеше къде какви мероприятия ще има.
Пък и когато бях в музикалното училище, съм пробвала всички инструменти, за които можете да се сетите: от флейта до тромпет, ударни инструменти, цигулка, китара. Ние бяхме много съученици, всеки свиреше на различни инструменти и беше много интересно, защото обменяхме информация и идеи. Ако днес имам такъв поглед върху класическата музика, това е и защото съм опознала инструментите още като дете. Пък и познавам толкова много музиканти, някои от които са ми приятели и до ден днешен.
- Да, но някои възразяват, че интензивните занимания с каквото и да било от ранно детство могат и да ограбят самото детство.
- Да, виждала съм го и това нещо, но то се случва, когато едно дете бива принуждавано да усвоява нещо с мисълта, че това ще стане негова професия. Същото е и със спорта. Говорила съм с тенисисти като Федерер, Джокович и с Григор Димитров – винаги има един момент, в който усилените репетиции или тренировки те лишават от много други неща. Но аз не го смятам за ограбване на моето детство. Дори се радвам, че съм минала по този път, и виждам сега същото със сина и дъщеря ми.
Например синът ми е толкова доволен да учи тенис, че е напълно отдаден на това и тренира по четири-пет пъти в седмицата. И не му тежи, не му пречи на училището, защото това е някаква негова страст.
- Коя личност или личности са оказали най-голямо влияние върху това да изберете пътя на певица? Никога ли не сте се съмнявали, че това е пътят ви, или е имало моменти, в които сте се разколебавали?
- Аз до 15-годишна възраст не знаех дали ще стана певица, защото открих гласа си точно тогава. И хората, които са ми повлияли, са всъщност хората, които първи ме чуха и повярваха в моя талант. Най-най-първата, която се хвърли в това с две ръце и два крака, беше майка ми. Беше първата, която ме чу и каза: “О, мисля, че имаш талант и трябва да го усъвършенстваш”. Втората, която ме подкрепи, беше моята първоучителка Нели Койчева, която сега живее в Япония. Каза ми: “Тук има материал, трябва наистина да работим. Готова ли си? Искаш ли да работиш с мен?”. И така стана.
Естествено, имала съм моменти, в които не съм била сигурна в нищо, мисля, че всеки има такива моменти. Имаше например хора, които ми казваха “По-добре не се занимавай с това, от теб няма нищо да излезе”. Дори хора, които са сериозни професори, са се опитвали да ме разколебаят по някакъв начин и дори да ми попречат. Но това не ме е спряло, защото имам такъв характер - ако падна, ще стана и ще скоча с още три метра по-високо.
- Амбициозна сте, нали?
- Не знам дали е точно амбиция, това е нещо, което е заложено в мен. Даже мисля, че е по-скоро някакво убеждение, че човек винаги ще намери разрешение на всеки проблем. За мен наистина няма нещо, от което да няма изход. Освен смъртта, разбира се.
- Според вас оперните театри в Европа и по света успяха ли напълно да излязат от ступора, в който изпаднаха по време на пандемията?
- На европейско ниво театрите са доста съвзети, дори отново са пълни както преди. Поне спектаклите, в които аз пея. Но аз имам вече 20 години кариера на сцената и повечето любители на операта ме познават. Има хора, които идват специално за моите изпълнения от чужбина. Да, но има и други продукции и концерти, на които залите не са чак толкова пълни. И виждам, че продуцентите и театрите използват различни похвати. Например аз обожавам факта, че има трупи в театрите с млади артисти, дават им път. Но когато една проява така или иначе не е продадена добре, за един продуцент или за един театър е по-добре да се възползва от своите собствени ресурси, което няма да им струва много скъпо, и така намират баланс между приходите и разходите.
В Германия специално културното министерство отряза някои бюджети, което е голям удар за тях, защото в тази страна втората по важност индустрия е културата. Започнах да се интересувам по-отблизо, исках да разбера как ще излязат германците от това положение и мисля, че се справят много добре.
- Доколкото знам, подготвяте в момента дебюта си като Лиза от “Дама пика” на Чайковски в нюйоркската Метрополитен опера, а наскоро играхте в “Йоланта” на същия автор във Виенската държавна опера. Защо е това превземане на руския репертоар?
- Не, не си мислете, че сега го превземам. Първо ми бяха предложили продукцията в “Метрополитен” и след това дойде “Йоланта” във Виена. Когато видях, че и двете съвпадат по някакъв начин в един и същ период, си казах, че така е по-добре, защото за гласа е много по-удобно.
И не искам да “превземам” руския репертоар, аз съм славянка и това е част от моята кръв. Този репертоар ме интересува, чувствам се добре, когато пея на руски, на чешки, на български и дори обмислям един такъв общ проект със славянска музика в бъдеще.
Лиза от “Дама пика” е вече третият руски персонаж в моя репертоар и така ми се събира една добра колекция от трите най-важни женски роли в оперите на Чайковски.
- Искам много да ви благодаря за цикъла концерти “Съкровени гласове”, с който успяхте да доведете в България почти всички оперни знаменитости на нашето време. Другата седмица ще видим на живо кралицата на мецосопраните Джойс Ди Донато. Предвиждате ли и трети сезон?
- Засега не говорим за трети сезон, защото решихме да се отдадем на галаконцертите през лятото и на организирането на конкурса “Опералия” в София наесен. Което са доста трудоемки проекти – мащабни са, изискват много ресурси и финансиране.
- Как изобщо ви хрумна да преместите един от най-големите в света оперни конкурси в столицата? Знам, че вие го спечелихте през 2010 г. Колко участници са се записали вече?
- Самата аз още не знам броя на записалите се. Но лесно можете да се досетите защо ми хрумна.
Това е малко като математиката – едно и едно е равно на две. Ние сме малка държава – едва 8 милиона, а имаме поне 10 оперни певци със световна слава, и то такива, които са останали в историята. Това беше първата причина - нашата традиция.
Втората причина беше фактът, че аз работя с Rolex и те приеха да са основен ментор на конкурса.
И не на последно място - аз съм финалистка на този конкурс и победителка през 2010 г., когато той се провеждаше в миланската Скала. Т.е. сега се навършват 15 години оттогава и ми се стори много добра идея на тази годишнина “Опералия” да дойде в България.
Сега работим усилено за това да осигурим държавата и общината да подкрепят провеждането на конкурса и да са му партньори като символ на това, че става дума за проект от национална значимост.
- Галаконцертите на площад “Св. Ал. Невски” през лятото, на които ще ви видим и чуем, съвпадат с годишнината на Павароти. Издайте нещо от подготовката им.
- Много съм щастлива, защото ще участват трима големи артисти, които аз познавам много добре и които са ми приятели.
С Виторио Григоло ще имаме една италианска вечер, която подготвяме сега и скоро ще мога да ви кажа целия репертоар. В първата част ще има известни арии от Пучини и Верди, а втората сме посветили на италианската песен – поп песни и филмова музика.
А концерта с двама от тримата големи тенори – Пласидо Доминго и Хосе Карерас, решихме да правим в памет на третия – Лучано Павароти. Те са легенди, колоси, за мен са вечни. Отраснала съм с тяхната музика, а вярвам, че и други хора по света са я съпреживявали по същия начин.