Светльо Димитров спаси журналисти, падна в огъня, мина през 60 пълни упойки и оцеля, за да тренира “своите деца”
Така нарича момчетата от детския футболен клуб "Свиленград 1921". Заради тях иска да е треньор и вече учи в НСА
Те знаеха, че ако има нужда, винаги могат да се обадят на мен. Тези думи, изречени между другото от едно 19-годишно момче при първата ни среща - в болнична операционна – видях издълбани и дълбоко върху тялото му... с огън. Много хора вече прочетоха тези белези и повярваха в тях и знам, че всеки, който ги прочете – ще повярва.
Затова и историята на Светльо, който спасява и беше спасен, продължава да спасява хора.
20-годишният Светослав Димитров от Свиленград влезе в новините като момчето доброволец, което пострада тежко, докато гаси пожарите в Сакар през миналото лято. “Пострада тежко” в неговия случай означава над 75% изгаряния. Помня тишината в иначе винаги шумния нюзрум на БНТ, когато пристигна съобщението за състоянието му, заедно с негова снимка – едно хубаво момче с ясносин поглед и футболна фланелка.
Месеци по-късно разбрах, че последният спомен на Светльо, след като помага пожарът в родното му село Щит да бъде овладян, е, че някой звъни, за да каже как огънят се спуска към съседното село. Помни, че без да се замисля, тръгва натам в каросерията на един трактор с цистерна, че пътят е кошмарен и огромните дупки по него препъват трактора, който се опитва да избяга от препускащите пламъци. Така
машината изведнъж прави рязък скок и го изхвърля право в огъня
И там някъде паметта за случилото се напълно угасва под натиска на непосилната болка и погълнатия черен дим.
Минава време, докато открият Светльо сред овъглените дървета и стопения от адските градуси път... жив. Жив и в съзнание го посреща и доц. Елеан Зънзов, когато е докаран с линейката от Свиленград до пловдивската болница “Св. Георги” и двамата заедно с целия екип на клиниката по изгаряния просто поемат по трудния и страшен път нататък. От този момент животът на момчето започва да се движи като тънка колеблива вълна върху мониторите на реанимационната стая – следват три интубации, десетки тежки операции и кръвопреливания, над 60 пълни упойки, много и опасни инфекции, месеци в пълна неподвижност, жестоки болки и смразяваща самота. И един въпрос: “Ще се оправя ли?”, който дълго време стои без отговор.
Но месеците минават и става чудо, и ето че Светльо, който спасява – също е спасен!
Днес той не говори за това изпитание като за страдание, но казва, че неговият доктор е човек с лъвско сърце. Светльо има много приятели, но никога не е очаквал, че толкова непознати хора ще дойдат и ще го подкрепят, като
дарят от кръвта си, за да го върнат обратно в живота
Той няма да ви разкаже тази история, но секунди преди да пострада, буквално спасява телевизионния ни екип, като предупреждава колегите да не продължават, защото е много опасно. Светльо не се гневи и не е спрял заради това, което го е сполетяло, но е сигурен, че винаги би се включил отново в акция като доброволец, за да помогне с каквото може.
Посреща ни в Свиленград в една студена декемврийска сутрин, ден след срещата ни в пловдивската болница, където сменят превръзките му поне два пъти седмично с пълна упойка. Разбирам, че всеки път, след като малко се съвземе от упойката, той тръгва обратно към дома си на 140 км от болницата и в онзи ден дори има сили да се обади, за да потвърдим срещата, за която ми е дал дума.
Идва от дома на баба си и дядо си, с които живее, подава ръка и гледа в очите, а аз си давам сметка, че се страхувам да го докосна, за да не го заболи. Макар да му е трудно да влезе в малкия ни автомобил заради раните и превръзките, потегляме заедно към Щит, където живеят неговите пчели и спомените за любимия му прадядо. По пътя с километри гледаме изгорелите напълно стволове на дърветата, почернели и изтънели от летните пожари и протегнати нагоре като тънички ръце към небето.
Светльо разказва колко хубави са били тези дървета, докато са били още живи, и ги облича със зеленината на своите детски спомени: тук имало чешма за животните, по-нагоре били дъбовете, това каменно мостче, по което минаваме сега и непрекъснато се рушало, от години запълва с баластра, за да може да продължава да свързва хората. А ето тук... пламъците го погълнали и животът му се преобърнал... Това е единственият момент, в който усетих по накъсания глас колко му е трудно.
В Щит - селото на неговото детство, Светльо ни води при своите пчели.
Два-три стари пчелни кошера, купени с парите за абитуриентския му бал,
са потънали във високата суха трева на опустелия двор до старата къща на прадядо му. Наскоро там се преместило да живее и малкото куче, което се е сприятелило с котката. Докато се лекува в болницата, Светльо ги е люлял в мислите си постоянно, но знаел, че грижите за тях сам е поел съседът по къща и винаги ще му бъде много благодарен за това добро. Хората в селото са му скъпи.
А най-дълбоко в сърцето си Светльо държи “своите деца”, както ги нарича - момчетата от детския футболен клуб “Свиленград 1921”, които тренира.
Те са изпращали картички и съобщения, правили са за него благотворителни акции заедно със своите родители, докато Светльо се бори да оцелее в болницата, отказвали са да приемат възможността той да се превърне в постоянна липса. И са държали духа му изправен, когато не е могъл да помръдне дори и ръката си.
В малкото бунгало до стадиона, което служи за съблекалня, футболистите чакат своя треньор, облечени в екипите си, поздравяват в един глас и слушат указанията. Дисциплината и редът по време на тренировката са впечатляващи. Усилията на малките спортисти да бъдат отличени за усърдието си – също. На голяма висота е и изпълнението на химна на отбора, което е повторено няколко пъти, тъй като се записва от телевизионната ни камера в различни планове. За първи път в този ден се смеем.
На стадиона Светльо изглежда истински щастлив, децата също
Намерили са се и са научили по трудния начин, че не могат едни без други, а обичта не трябва да се крие.
Спомнят си как веднъж отиват на турнир в друг град, но в хотела става някакъв инцидент с гост и малките деца се уплашили, някои дори поискали да се приберат при родителите си в Свиленград. Тогава Светльо събрал целия отбор в най-голямата стая – всеки намерил малко място да се свие там, всички се прегърнали, поговорили си, а после заспали и осъмнали заедно, за да излязат на следващата сутрин на терена и без страх да се хвърлят в двубоя.
Светльо казва, че не е важно дали един ден ще станат професионални футболисти, но ги учи, че трябва да останат заедно и да си помагат.
Мечтата му е да продължава в треньорската професия, затова вече учи в НСА. Но пътува между София и Свиленград по два пъти в седмицата и продължава да води тренировките на своите деца. Никога не се оплаква, че му е трудно, не изисква внимание, не спира.
Досега не бях срещала такова момче. Скромността на децата като Светльо често ги отдалечава от прожекторите и затова рядко ги виждаме. Само че те са тук и ни спасяват всеки ден, лекуват нас и нашите компромиси с чистата си сила. Страхувам се постоянно да не повредим нещо в тях, докато ги въвличаме в общия модел за успех и за човешко благоденствие. Затова ми се струва, че е дошло време малко повече да слушаме и по-малко да говорим. Особено ако не сме сигурни, че можем да кажем като Светльо: “Те знаеха, че ако има нужда, винаги могат да се обадят на мен”. И ако никога не сме минавали през огън, за да го докажем.
* Аделина Радева е водеща на “По света и у нас” по БНТ. След драматичните премеждия на Светослав Димитров през лятото на 2024 г. тя разказа за тях. На церемонията “Достойните българи” на 7 април Аделина получи отличието заедно с него и кореспондента на БНТ в Стара Загора Иван Янев.