Фургоните за Воден – връх на арогантната чиновническа мърлящина
Видът, в който бяха предоставени първите фургони за останалите без дом след огнения ад във Воден, ме шокира почти толкова, колкото и самата трагедия. Пред стихията някакси се примиряваш, просто няма какво да направиш. Но пред човешката арогантна мърлящина – не, мерси.
Кадрите наистина са обидно-унизителни – счупени тоалетни, мивки, разкъртени дограми на прозорци. Човек има чувството, че са току-що бракувани от някой строителен обект. И това го предоставяш на хора, понесли огромната болка от загубения роден дом, липсата на надежда и страшните въпроси: „Как ще живея оттук насетне"? Хвърляш им там нещо с цялата доза формализъм и чиновническо бездушие, сякаш им казва „Ей ти там, оправяй се". А фургоните, о, те са тежък соц. И никой нищичко дори не си е помислил да поосъвремени. Не си е казал: „Чакайте, бе, това и за добитък не става". Важното е да го има по опис и като инвентарен номер.
Да, тези, които са позволили тези окаяни подобия на жилище, неслучайно наричани „контейнери" (сякаш са за боклук) трябва да поживеят поне месец в тях, за да разберат какво са предоставили на хора, които имат най-голяма нужда от помощ. Тези неизвестни и неназовани мърлячи вероятно са същите, които раздават морал и правосъдие в социалните мрежи, на които целият свят по правило им е крив, за които все някой друг не си е свършил работата.
И за голямо мое съжаление, трябва да употребя старото клише: „Цялата ни работа е такава". Защото каквито и патриотични чувства да витаят в съзнанието ми, истината не се променя. Тя е потискаща и започва още от детската градина, където или възпитателки бият децата, или родители бият възпитателките. В училище даскалът е най-унижаваната част от процеса. Драскаме по нови автобуси, замеряме с камъни влакове, с едни климатици по вагоните не можем да се оправим, боклукът е повече по тротоара, отколкото в кофите, трепем се по кръстовищата за едно отнето предимство, караме с по 240 километра дори в тунелите, пътищата ни неподдържани, знаците и табелите ги няма, или са зад миналогодишни храсти, бием си медиците от Спешна помощ и я караме на принципа „Ден да мине, друг да дойде".
И въпреки че по стар навик все искаме никой министър да отговаря и за изгорелите крушки по коридорите на министерството си, подминаваме потресаващия факт, че сме имали обществени поръчки за стотици противопожарни автомобили, но самите тях ги няма, защото същите обществени поръчки се обжалват от някой „заинтересован", докато къщи, стока и природа горят.
А най-обидното е, че навън, особено в Западна Европа се държим съвсем иначе, като цяло работим съвестно и спазваме законите.
Там можем. А тука е така!