Пламен Тодоров - умният фотограф с усет към светлината, който създаде фотоотдела на “24 часа”
Вижте снимките му, които запечатаха съвременната история на България
На 22 април се навършват 6 години, откакто Батето ни напусна завинаги на 63 години
Бате - така с любов, но и с респект се обръщаха към Пламен Тодоров не само колегите му фоторепортери, но и всички в “24 часа”. На 22 април се навършват 6 години, откакто той ни напусна завинаги на 63 години.
Обичахме го заради таланта му да снима, заради журналистическия му нюх към добрия кадър, заради шегите и хумора, който бликаше в очите му. А и заради факта, че винаги имаше “в джоба” снимка за първа страница.
Като анекдот звучат разказите за планьорки, на които екипът не може да избере снимката, която да “отвори” броя, защото нито една от предложените не е достатъчно силна. И тогава някой вика на помощ Батето, той идва, поглежда кадрите и... предлага съвсем друг, но наистина най-добрия.
“Видях снимките му - брилянтни, с чувство за хумор, правени с любов... Заклех се пред комисията, че рядко се среща толкова находчив и умен фотограф с усет към светлината.” Това са думи на доайена на вестникарските фоторепортери Георги Панамски, който си спомня как Пламен Тодоров се явил навремето на конкурс в оглавявания от него фотоотдел на в. “Работническо дело”.
По-късно самият Пламен се превръща в създател на фотоотдела на в. “24 часа” и негов дългогодишен шеф. За него други по-млади колеги си спомнят, че освен да снима брилянтно, е можел в детайли да им обясни фотографията така, че завинаги да бъдат омагьосани от това изкуство.
Пламен мислеше за вестника, живееше с вестника. Във всеки момент, във всяка ситуация можеше да открие най-добрата снимка от първа до последна страница, разказва фоторепортерката Румяна Тонева, която работи с него от 1994 г. в “24 часа”.
Едно от качествата, с които колегите му го помнят, бе страхотното му, уникално и неподправено чувство за хумор.
“В същото време беше като енциклопедия, можеше да говори за какво ли не и
по всяко време знаеше какво се случва в България и по света,
имаше поглед на журналист и можеше да оцени тази снимка, която най-добре характеризира случката, пѝка на събитието”, разказват за него фоторепортери, за които Пламен е учител в занаята.
“Веднъж снимахме жътва. Пламен, натоварен с цялата техника, вървеше през житата пред комбайна, не се сдържах и го щракнах. Беше красавец, тъмнокос, тъмноок, с мустаци... Много красавици обикаляха шестия етаж на Полиграфическия комбинат, където бяха стаите ни. Едва ги отпращах”, спомня си Георги Панамски.
Брат му - Кольо Панамски, е всъщност истинският учител на Пламен в занаята по времето, докато заедно работят в “Народна младеж”. Това е вестникът, който праща Пламен Тодоров като специален пратеник в Никарагуа на бригада за събиране на кафе на Световната федерация на демократичната младеж - през 1987 и 1988 г. Първия път в състава на бригадата е и фотографът Олег Попов, който тогава е в БТА. За снимките си от Никарагуа двамата получават награди от международния фотоконкурс “Интерпресфото”.
Колегите от онова време са категорични, че Пламен бил магьосник с реактивите. Сега това нищо не говори на младите фотографи, които снимат с телефоните си и с цифрови апарати, но преди години в лабораторната работа при проявяването и фиксирането на снимките се криела цената на уникалния кадър.
Точно това Пламен Тодоров умеел перфектно. Бил
със свръхусет за момента и нюанса на снимката,
в който тя трябвало да се извади от ваната и да се простре с щипки на въженцето да съхне. Резултатът? Най-доброто, което може да се извлече от един кадър, а Пламен го можеше, разказва Георги Панамски.
Най-добрите портрети на доайена са правени точно от този “стажант”, владеещ всички тънкости на занаята и знаещ как да изпипа негатива. “През всичките тия години нито за секунда не съм съжалявал, че на онзи конкурс в “Работническо дело” се заклех в него. Пламен беше най-добрият”, казва Панамски.
В това и до днес са убедени и колегите му в “24 часа”. Пламен владееше фотообектива, имаше бързи реакции. Търсеше едрия план и това бе много характерно за най-добрите му попадения. В гилдията го обичаха и уважаваха най-вече защото бе добър човек. Обикновено за него казваха, че е пич. Така и ще бъде запомнен - като пича на фотообектива.