Проф. Георги Вълчев: Заменихме мечтите на Левски за идеали с копнежи по смартфони и маркови маратонки
Не предадохме ли идеите му за чиста и свята република, заменяйки ги с подлостта на оцеляването, гражданското примирение и лицемерието на конформизма, попита ректорът на Софийския университет в словото си за Апостола
На този ден и на това място преди 151 години беше прекършен един млад живот. На черното бесило в покрайнините на София тогава увисна карловецът Васил Иванов Кунчев. Посрещна смъртта си самотно, сякаш изоставен от своите съмишленици и сподвижници, за да се превърне постепенно през изминалите години в еталон за обществен и политически деец, в завършен национален идеал, с който поколения българи вече сравняват своите политици! "Най-добрият ни българин", както инстинктивно още неговите съвременници го нарекоха, успя да спечели сърцата на хората, тъй като осъзна точните потребности на онова гранично време и формулира просто и ясно задачите, които трябваше да бъдат решавани тогава от българската нация. Нещо повече - с поведението и смъртта си той направи възможно цял един народ да заживее с очакването за близкото докосване до най-великото човешко завоевание - идеята за свободата!
Това е трудно измеримата като историческа заслуга мисия на Апостола. При изпълнението й той успя да кръстоса надлъж и нашир "цяло Българско", намери време да се докосне до душите и умовете на обикновените българи, да ги превърне в достойни хора, жадуващи едно по-справедливо бъдеще за своите деца!
Пръв Левски прозря простата истина, че ако искаме да бъдем уважавани, сами трябва да решаваме проблемите си, сами трябва да подредим собствения си двор, където без разлика на етнос и вяра можем да живеем всички заедно. Единствен той смело и открито заяви на тогавашния ни политически елит, че освобождението е дело възможно само за свободни духом хора и започна да работи директно с тях, говорейки разбираемо на техния ежедневен език.
Нагърбвайки се с една почти непосилна задача, той се превърна в обединителната фигура за цялата ни революционна емиграция, която благодарение на него осъзна, че българското бъдеще не трябва да се определя от кабинетите на една или друга велика сила и от случайностите на голямата политика. С делото, с живота и саможертвата си Васил Левски се превърна в най-яркото доказателство, че в хода на човешката история няма задни врати и ако искаме като народ да оставим неизлечима следа в нея, трябва да минем през парадния й вход, пък било то и с цената на много свидни жертви!
В дни като днешния обаче, изправяйки се пред неговия лик, е редно да си зададем въпроса – успяхме ли като общество да сбъднем неговите завети? Продължаваме ли да мечтаем за общочовешки каузи и идеали или ги подменихме с копнежи по последните модели смартфони и маркови маратонки, по луксозни имоти и офшорни банкови сметки? Не предадохме ли идеите му за чиста и свята република, в която всички трябва да са равни пред закона, заменяйки ги с подлостта на оцеляването, гражданското примирение и лицемерието на конформизма? Не изпразнихме ли от съдържание и смисъл думи като дълг, достойнство, чест, криейки се зад високопарни слова и заучени кухи фрази? Вместо за жадуваните свобода и равенство не сме ли готови днес много по-охотно да се пребиваме до смърт за свободно паркомясто или отнето предимство на пътя? Не позволихме ли на кресливия фалшив патриотизъм да подкопае основите на традиционната за обществото ни толерантност към другостта, благодарение на която сме оцелявали векове наред? Не се ли превърнахме в крайна сметка в роби на внушените ни страхове, че някой подмолно унищожава собствената ни държава и не допуснахме ли напълно доброволно да оголим цели райони от нея като спряхме да полагаме дори елементарни грижи и оставихме на разрухата домовете и родните места на дедите ни? Не се ли поддадохме на изкушението да въздишаме по-често по миналото, вместо да погледнем бъдещето и да потърсим посоките на днешния ден към него?
Зная, че в дни като днешния всичките тези въпроси терзаят всеки един мислещ гражданин и това е причината вече 151 години след ония паметни събития съвременна България да осъмва в деня на самотната гибел на Апостола на свободата освен с разбираема мъка и с крехка надежда. С мъката по един рано погубен живот и с надеждата, че в трудни за страната ни моменти, че във времена на бъдещи изпитания тази земя и този народ отново ще родят горди и честни личности, които ще вдъхнат на обърканото ни общество нова вяра и смели мечти!
Да живее България!