Дамският гамбит на България матира Европа
Реално погледнато, никога не сме преставали да имаме поводи за национална гордост от постиженията на нашите спортисти. Те и към днешния ден ни измиват очите пред света
Както се пее в една стара бардовска песен, “Всичките шахматни корони са на карта”. При тази игра, която далеч не е за всеки, на последното европейско първенство наистина залогът бе голям.
Безспорно и скепсисът сред народонаселението далеч не липсваше, както и надеждата сред разбиращите от черно-белите квадрати надигаше вълни, а стискането на палци ни държа в напрежение и възхита, затаили дъх през всичките дни, в които не липсваха и инфарктни ситуации.
Да, шахматът не е футбол, където играта се развива в рамките на 90 минути, публиката реагира на момента, крещи от радост или разочарование, но преживяването е не по-малко силно.
Ще си позволя да бъда малко носталгична -
едно време шахът беше своего рода народна игра
Всички местехме фигурите - още от училище, от пейките пред блока, на почивката лете или зиме, тиха игра, умна игра, развива мисленето.
Във вестниците печатаха разиграването на партиите от световните първенства, ние ги преигравахме ход по ход, ако имаше отлагане, се опитвахме
сами да проектираме какъв ход е записал Боби
Фишер или Борис Спаски
(говоря ви за време, в което тези спортисти бяха шахматни крале), по телевизията отделяха време за анализ, известен шахматен корифей местеше фигурите по специално табло и ни обясняваше кое що и кое евентуално как.
И от това се учехме - на когото му бе интересно. Нямаше интернет и други комуникационни масови средства, но пък почти нямаше къща без шахматна дъска и фигури.
В една кутия, апропо, се съвместяваха заедно с таблата. Та шахът не е за всеки като спорт, но е достъпен за развиване на умствените способности. Ако те интересува развиването им.
В съседния вход живее семейство шахматисти - мъжът е гросмайстор, жената е само майстор на спорта, това са много сериозни титли.
Разбира се, отдавна не се състезават, отвориха си книжарничка “Каиса” (името на богинята на шахмата, така ги разконспирирах), та честичко си говорим с тях за 64-те квадрата, нерадостно, за съжаление.
Няма да ви обяснявам защо нерадостно, то, дето има една дума, кое ни е радостното в този объркан свят. Три ли са последно българските федерации по шах? Не, още са пет.
Тук не мога да не се сетя за Ботевото "скараха се кой да води бащината си дружина", но в случая с нашите прекрасни пет момичета Антоанета Стефанова, Нургюл Салимова, Виктория Радева, Гергана Пейчева и Белослава Кръстева, бройката няма никакво значение, а нашата дружина побеждава наред и безапелационно.
България винаги е била припознавана на световната карта със своите спортисти. В тежката атлетика с щангистите ни златоносци, под вещото ръководство на Иван Абаджиев, със златните ни момичета в художествената гимнастика, с оставащото за веки веков салто "Делчев", с точния мерник на Мария Гроздева, Нонка Матова и Таньо Киряков, със златната рибка Таня Богомилова, на Йорданка Благоева и Стефка Костадинова, на Петър Попангелов... Не мога да ги изброя всичките, те са си записани в аналите на световния спорт, та чак до "великата" 1994, когато
българският народ преживя своето второ национално обединение около "четвъртите в света".
(За четвъртите в света към дадения момент няма да говоря, че то си е бая срамотно.)
Реално погледнато, никога не сме преставали да имаме поводи за национална гордост от постиженията на нашите спортисти. Те и към днешния ден ни измиват очите пред света. Само че, да ме прощавате, без "намесата" на държавата. Т.е. без помощта на държавата такава, каквато е редно да бъде. Не ми скачайте, че тя не е длъжна.
Длъжна е и още как!
Защото на състезателните им екипи пише "България". Все още пише "България". И нея възславят победите им. Защото иначе святото име на родината ни нерядко шества и из жълтите и черните медийни световни хроники.
Казвам ви го право куме, та в очи, защото и сами си го знаете. И защото на мен ми горчи. Затова мед ми капе на сърцето от усмивките на Антоанета, Нургюл, Гергана, Виктория, Белослава, от тяхната твърдост и огъня, който носят в очите си. Не, не съм сантиментална, горда съм с тези момичета. И познавам много горди като мене българи, искрено тържествуващи от тази победа над обединената Европа, от която сме част, но точно онази част, на чиято глава сложиха презаслужено шахматната корона. И тази корона й отива! България ви благодари, момичета! Вашата България, нашата България, със славното минало и дай боже, с бъдещето си.