Първият журналист до отломките на „Титаник”: Най-страшното нещо, което преживях
Майкъл Гийън е първият журналист в света, който успява да стигне до отломките на „Титаник”. „Океанът е доста опасно място. Частта, в която се намира „Титаник” обаче, е дори още по-предизвикателна. Водата е студена, тъмно е. Когато се гмурваш до дъното, се чувстваш така, все едно замръзваш. Нивата на налягането също са огромни. Преди да се гмурнем към дъното, оцветих стиропорена чашка и я оставих на сушата. Със себе си към дълбините взех друга, която поставих в чанта върху подводницата. Всичкият въздух от стиропорената чашка беше изтласкан навън. Това на научен език се нарича имплозия. Именно това се е случило и с „Титан”, обясни журналистът пред "На фокус" по Нова тв.
Трагедията от тази седмица го върна 23 години назад, когато едва не загубил живота си. „В момента на инцидента екипажът на „Титан” е бил във водата някъде от около час и четиридесет минути. Това определено не е достатъчно време, за да стигнат до дъното. Със сигурност обаче са преминали половината от пътя. Моето мнение е, че хората на борда са били щастливи, радвали са се на приключението на живота си. Мисля си, че между тях петимата е имало въодушевени разговори, били са екзалтирани, докато в един момент животът им приключва мигновено. Те дори не са имали възможност да осъзнаят, че нещо се случва. Смъртта им със сигурност не е била бавна и мъчителна”, смята Майкъл Гийън.
Журналистът си спомня, че заради страх от водата, дори не искал да се гмурне до останките на „Титаник”. Любовта към работата му обаче надделяла. Приел поканата, защото професионалната му необходимост да образова хората била по-силна от притесненията. „В началото всичко изглеждаше чудесно, нямаше никакви проблеми. Отне ни около два часа и половина, за да стигнем до дъното. Когато вече бяхме до „Титаник”, решихме да се помолим, да почетем паметта на всички мъже, жени и деца, загубили живота си при тази трагедия. След това се насочихме към носа на кораба – всичко вървеше повече от гладко. Проблемите започнаха, когато се отдалечихме от носа на кораба и се насочихме към задната му част. Оказахме се в центъра на силно подводно течение. То хвана подводницата ни в примките си и ни удари във витлото на „Титаник”, което се намираше в близост до кърмата. Малко след удара видях как големи парчета ръждясали корабни останки летяха стремглаво към нас. Това беше моментът, в който осъзнах, се че намираме в ситуация, която застрашава живота ни. Това несъмнено беше едно от най-страшните неща, дори бих казал най-страшното нещо изобщо, което някога съм преживявал”, спомня си Майкъл Гийън.
„Преминах през няколко емоционални състояния. Първоначално се усещах объркан. Представете си, че шофирате по време на един прекрасен ден, наслаждавайки се на красотата, която ви заобикаля. Гледате и си мислите: „Животът е хубав! Животът е прекрасен!” И изведнъж... бум! Някой се удря във вас. Ето така се чувствах аз. След това, когато осъзнах колко сериозна е ситуацията всъщност, започнах да се надявам, че никой в подводницата няма да се поддаде на паниката. Знаех, че сме в голяма опасност. Чувствах се така, сякаш цялата вода на океана тежи върху плещите ми. Образът на жена ми, с която тъкмо се бяхме оженили, изплува в съзнанието ми. Страхувах се, че никога повече няма да я видя. В главата ми кънтеше една мисъл: „Преминах през толкова много неща в живота си и сега той ще приключи по този нелеп начин”. Чувах глас, който ясно и отчетливо ми крещеше: „Това е краят. Това е краят на живота ти!” След чувството на тъга, у мен се появи едно мистериозно усещане за вътрешен мир, за хармония. Няколко минути по-късно капитанът ни заяви, че е успял да намери начин, по който да ни измъкне. Той беше руснак, бивш пилот на МиГ, много способен и отговорен човек, свикнал да стои на границата между живота и смъртта. Това, че Виктор успя да запази самообладание, със сигурност ни спаси”, продължава разказа си журналистът.
Чувството, което изпитал, когато пилотът казал, че опасността е преминала, било като да е спечелил от лотарията милиони пъти. „Обожавам жена си, сватбеният ми ден с нея беше невероятен, но усещането след като оцелях ме направи милиони пъти по-щастлив”, казва Майкъл, осъзнал колко крехък е човешкият живот. Споделя, че не иска отново да изследва останките на потъналия кораб. „Убедих се обаче, че там в дълбините има не просто останки от голям кораб, там има гробище за човешки души. Души, които не бих желал да притесня отново”, завършва журналистът.