Партиите предадоха Богу дух, но кой ще ги изнесе
В кабинетите на елита вече зрее поредният всенароден проект
Българският политически пазар плаче за нова партия. Не стига, че на последните избори над 60 на сто от избирателите не си направиха труда да се разходят до урните, но само месец по-късно доверието към двете водещи коалиции е спаднало още наполовина. Наличните партии (с изключение на “Възраждане”) вече са амортизирани като седалковите лифтове по Витоша.
Досадата се задълбочава. Ако утре има нови избори, колцина ще гласуват? Ами ако са 10 на сто? В българската политика се отваря огромна празнина. Ако някой успее да нахлуе в нея с нов масов политически продукт, подобен на ГЕРБ през 2009 г. или НДСВ през 2001 г., той спокойно ще превземе поне 160 седалки в парламента и после още 12 години ще раздава порциите на полза роду.
За политическия инвеститор това е Елдорадо, но как се стига дотам? Това е въпросът.
Да си “системна партия”, вече е кауза пердута
Сега се инвестира на парче в нови бъдещи разочарования. Затова само за 2 години два чисто нови проекта успяха да стигнат до №1, а третият, партията “Възраждане”, взе бронза и сега е бъдещият бивш носител на златния медал. Никога не е било толкова лесно да стъпиш на върха за малко и никога не е било толкова лесно да се срутиш.
Нахитрели от превратностите на прехода, старите партии започнаха да инвестират тайно в своите антиподи. Например, ако съм партия на малцинството, създавам партия на мнозинството. Така се постига троен ефект. Първо, креатурата не отнема от моя електорат, а от моя опонент. Второ, тя събужда с крясъците си моя приспан електорат. И трето, в стратегическите моменти тя гласува заедно с мен, а после се връща към антиподните си позиции. Истината проблясва само за секунда и изчезва.
Това не е българско изобретение, а стандартна практика в държавите, където се гласува за партийни листи. В тях фалшивото партийно пъпкуване е неспирно, може да го спре само мажоритарният вот. В “оня запис” например ИТН бива наричана “малкото ДПС”. Аз не го вярвам на 100 процента, но явно някой е помогнал на Слави за онзи референдум с организацията и логистиката, не е лесна тази работа. Каузата за мажоритарния вот доведе ИТН до №2, а после и до №1 в парламента, но те самоубийствено я изхвърлиха. Защо? Явно защото техният спонсор им дръпна шалтера. Затова пък ИТН се хвърли на амбразурата, за да даде БНБ на експерт, зад чиято биография се подават ушите на ДПС.
Сега се чудя дали някой не е насърчил и “Възраждане” в нейния по-плавен старт. Както знаем, хората на Костадинов помогнаха на Пеевски от “Кой” да стане “Свой”, за да пише новата конституция. Но да речем, че това е случайност.
А сега по темата –
каква порода партия може да сложи край на хаоса
и да оседлае парламента за дълго? Има 2 варианта – или автентично лява, или автентично патриотична. Това са двете най-могъщи идеологии, защото те стъпват на истинските интереси на хората.
Лявото е дълбоко приспано, а България е най-бедната държава в ЕС, с най-високата степен на неравенство и с най-дясната икономическа политика. Поне една революция ни дели от обществената система в Германия или Франция. Уви, истинската социалдемократическа партия възниква бавно, тъй като трябва да се изгради от долу на горе, тухла по тухла. Зидарите още не са се появили, а БСП с нищо не помага, тя само пречи.
Но това е друга тема. Остава втората възможност – автентичната патриотична партия. Тя може да възникне доста по-бързо, тъй като е угодна на недоволната част от националния елит. Патриотизмът е най-мощната политическа идеология, пред която управляващият в момента либерален глобализъм е мнооого слаба ракия.
Освен това демокрацията е възможна само в националната държава. Глобална демокрация до този момент никой не е измислил. Опитите тя да възникне се увенчават със същия успех, както и опитите двама мъже да заченат и родят бебе.
Възходът на “Възраждане” според мен е ефимерен плод на унижението,
че ЕС и НАТО напоследък ни взеха на прекалено къса каишка. Нито едно друго управление в Източна Европа не е толкова зависимо от “посолството”, колкото българското. Българските партии са проснати челобитно, лидерите им са стиснати за фабержетата, а над главите им е надвиснал сатърът “Магнитски”, народът се тюхка от коя луна падат тези извънземни управления.
Но “Възраждане” според мен има много нисък таван, тъй като върви срещу реалните интереси на населението. Икономически тя е дори по-дясна от ултрадясното статукво. Геополитически създава впечатлението, че се стреми да изкара България и от НАТО, и от ЕС. А поне 90 на сто от българите категорично искат да си останат вътре. Бих дал на “Възраждане” 20 на сто от следващия вот, след което бавно ще отшуми. Или може би греша, ще отшуми бързо.
Българското русофилство има място на битово и културно ниво, но не и в българската геополитика. И не по наша вина.
Пътищата ни се разделят още през 1885 година,
когато България губи благоволението на руския император заради Съединението. Оказва се че националните ни въжделения дразнят нашия освободител. Следват насъсканото от императора нахлуване на Сърбия и битката при Сливница, превратът на русофилите срещу Батенберг, абдикацията и в резултат преориентацията на елита към Германия, която в този момент вече подкрепя обединението на българите.
Младият русофил Стамболов скоропостижно става русофоб, а заедно с него и Захари Стоянов, както и повечето патриотични политици на младата държава. Във всички последвали геополитически конфликти Москва е на страната на Сърбия против България, както и обратното, а Германия се оказва нашата злополучна опора.
Сега Русия пак е на страната на Сърбия и пак не ни обича, има ни за предатели, макар че истината е, че тя изрита България от своята икономическа и политическа общност още през 1990 година. Положението е същото като през 1885 година. Голямата разлика е, че днес Германия е протекторат на САЩ, което прави западната ни ориентация по-сигурна и неизбежна, а проруският национализъм на “Възраждане” е още по-дървено желязо.
Днешната епоха се римува с 1885 година. Тогава Русия е полусредновековна монархия с имперски амбиции, днес е горе-долу пак така.
Отмина епохата на пролетарския интернационализъм,
която вдъхновяваше левите партии по света. Тя се оказа погрешен завой на един исторически кръстопът.
Затова според мен следващата голяма българска партия е един нов патриотичен проект, който не е прокремълски, но и не коленичи пред посолствата и фондациите. Сигурен съм, че в кабинетите на елита вече се обсъждат поне 5 патриотични завери, измислят се какви ли не схеми, които да са по-достойни от днешното срамно положение. Сигурно се търси и харизматичен лидер, който да прилича я на Стамболов, я на Костадинов, я на Борисов от 2009 година, или поне на Симеон Сакскобургготски от 2001 година.
Подозирам кой може да е той, но няма да кажа.