Стефан Димитров: Предлагаха ми да съм вицепрезидент, но отказах
Мечта ми е да събера старата ни група “Вариант Б”. Ще го направя за концерта ни на 7 август в Пловдив и пак ще изпеем “Събота, късен следобед”, казва известният композитор
Навремето в Музикалното училище ни беше забранено да свирим Гершуин. Даже имам забележка в бележника
Хайде, ще се обединим “Левски” и ЦСКА, заедно ще направим един отбор. Но няма логика
Докато живееше на столичния булевард “Витоша”, Стефан Димитров едва стигаше до дома си, спиран непрекъснато от приятели и познати - там е израснал, но и от напълно неизвестни хора, които просто искат да му стиснат ръката и да му благодарят за песните му, които всички обичат и не спират да припяват.
Част от тези любими шлагери - “Събота, късен следобед”, “Болката отляво”, “Дано, дано, дано” и още много, той ще изпълни заедно с голямата певица и негова жена Богдана Карадочева на концерта им в Пловдив на 7 август, където събират и старата си група “Вариант Б”.
Всенародната любов към композитора никога не го превърна в надменен човек, а той с огромния си талант продължава да пише музика, която вълнува.
- Г-н Димитров, подготвяте голям концерт на 7 август в Античния театър в Пловдив, на който събирате старата си група “Вариант Б”. Защо го правите?
- Това ми е една мечта, която не можах да осъществя, когато правех концертите в НДК. “Вариант Б” всъщност е “Вариант Богдана”. С тази група пътувахме навремето много в чужбина. Почти не се връщахме тук. Минали са 30-40 години оттогава, ще бъде забавно да се явим пак на сцената и да възстановим част от репертоара си, сред който бе и песента “Събота, късен следобед”. Вероятно ще е любопитно за хората, защото са познати песни, макар че е минало доста време.
Обадих се на Личо Стоунса - и тогава, и сега е много популярен. Това е прякорът на китариста ни Илия Караянев. Страхотен музикант е. Оказа се, че ще дойде с голям кеф пак да свирим заедно. Също с басиста ни Николай Балинов, барабаниста ни Вельо.
- Ще дойде ли Сашо Гривната (музикантът Александър Петрунов, останал с това прозвище от групата “Сребърните гривни”, на която е бил движеща фигура- бел. ред.), който също е част от “Вариант Б”?
- Него го няма, в Америка е. И с него свирехме, но е много трудно да го върнем от Флорида, където живее. Чуваме се от време на време. Слава богу, че сме живи и здрави всичките.
Поканих и Владо Михайлов, тъй като много се впечатлих как изпълни “Болката отляво” в предаването “Като две капки вода”. Господ му е дал и харизма, и талант, защото, доколкото знам, не е учил музика, завършил е английска филология. Но е много сценичен човек и хората го харесват. Не се величае, излъчването му, дори и когато взе наградата, остана същото. Има такъв тип хора, които не стават изведнъж съвсем различни, като спечелят нещо.
Много ми хареса Владо и му обещах да му напиша една песен, да му я подаря. Ще поканим и други гости. Кръстили сме концерта “Безнадежден случай” по нашето парче с Богдана, така се казва и общата ни книга от две части, съединени в едно от Георги Тошев. Иначе организацията, както с всичко в България, е трудна, но ще стане според мен.
- Как събрахте навремето “Вариант Б”?
- Не помня как ги събрахме, но се сещам как трябваше да се вадят паспорти, за да пътуваме, знаеш какъв беше режимът в България. Тогава май някого и не пуснаха и друг дойде на негово място. Беше много трудно. Тук нямаше никаква работа и щем-не щем, заминахме за чужбина. Първо бяхме в Швейцария, после във Финландия, Норвегия, Швеция.
- Какво представлява този живот на музиканта - да пътува и да работи навън?
- Страшно тежък е. Сега не бих отишъл. Работехме на един кораб, който тръгваше от Турку, Финландия, минаваше през островите Мариенхайм и спираше в Стокхолм. Ние
45 дена не слязохме на земята,
като работехме от 12 до 3 на обяд, от 5 до 9 вечерта и от 12 до 3 през нощта. И на другия ден пак същото, няма почивен ден. Не знаехме дали е сутрин, дали е вечер. И се качват хора, и слизат, тъй като корабът спираше на островите. Къртовски труд.
Бяхме и на друг кораб - от Хелзинки до Стокхолм и обратно, който тръгваше вечерта в 6 ч и на другия ден сутринта пристига. В 7,30 вечерта започвах да свиря и така до 3 без 15 през нощта. Първо сам с две серии - така се казва музикантски - 45 минути свириш, 15 минути почиваш, докато пътуващите пият кафе и ядат торти. После вече и с оркестъра. И всяка вечер завършвах на английски с думите: “Дами и господа, нощта свърши, приятни сънища”!
Това време някак си искам да го върна с тоя концерт. Поне да си спомним какво е било. Минали са доста години, всеки от нас е продължил пътя си, след като се върнахме. Ние с Богдана имаме много нови песни, много неща се случиха от онова време. Даже на видеостена ще пуснем части от балета “Сънят на Пилат”, както и от документалния филм “Париж на Богдана”.
- Еднократен ли ще бъде този концерт?
- Засега да. Няма да правим турне, макар че много колеги тръгват това лято с концерти. Да са живи и здрави, да правят турнета и да има българска музика. Защото се видя, че нацията трябва да има своя култура и музика. Доказа го и наградата “Букър” за Георги Господинов.
- Зарадвахте ли се на тази награда?
- Аз да, но видях отзиви в социалните мрежи. Втрещих се. Има хора, които казват: “Е, голяма работа, каква е тази книга, не заслужава”. Аз съм опериран от завист и много се радвам, когато някой успее. Зарадвах се и на Диомов, когато негова песен влезе в американска класация.
Защо не бе, хора? Ако някой българин стане нобелист или спечели друга голяма награда, да го разбере целият свят. Само ние нямаме такива хора.
Всяко едно такова появяване на Господинов и на още успели хора отваря пътя за другите
Около 15-20% казват, че няма никакво значение. Такъв шантав народ сме.
- Какво трябва, за да се развива и българската музика? Квотите в медиите ли са панацеята? Вие сте били директор в две телевизии - Нова и БНТ, само българска музика ли пускахте?
- Само българска музика не може да се пуска и не бива. Тука е въпрос на съвестта на музикалните редактори. От тях зависи много. Ако една песен е гениална, обаче никой не я пуска и съответно никой не я чува, как ще стигне до тебе? Този вид изкуство, а и всяко друго трябва да стане достояние на хората. Иначе е самоцелно. Седиш вкъщи и пишеш някаква симфония, музика, балет и никой не го чува. Да, ще ти стане ведро на душата, че си го създал, защото това е труден процес. Като писах “Пилат”, не бях на себе си, докато не го завърша. Това ми отне доста време, 3 години го писах.
Гледах например в “Гласът на България” едно момиче на 18 г., което пее страхотно, по-хубаво от оригинала, ама какво от това? С какво ще ме трогне?
- Нали някой трябва да напише за младата певица хубав текст и още по-хубава музика. Как става това?
- Става с написване. Сигурно има много кадърни инструменталисти и композитори, но трябва да намерят своя път. Не да вземат плейбека на еди-кое си парче и върху него да измислят нещо. Не, трябват смислен текст и смислена музика и хората ще го харесат. Защото българинът не е чак такъв тъпак. А и сега има информация за всичко и за всички. По наше време нямаше. И все пак съм доволен от живота си. Минал съм през много неща, както и моето поколение. Навремето например в Музикалното училище ни беше забранено да свирим Гершуин. Имам забележка в бележника: “Свири Гершуин в междучасието”.
- Кога ви е било по-лесно да пишете музика - в социалистическото време със забраните или сега, когато всичко може?
- Доказано е, че по време на сатрапска дейност - по времето на Сталин например, са написани страхотни неща. Тогава имаше едно чувство, че ще надхитриш цензурата. Един гъдел се получава. Особено в текста. Имам разни такива случаи. Примерно в едно наше парче се казва: “Господи, чудо ли някакво чакаме”. В радиото казаха, че не може да се пее “Господи”. А след 10 ноември всички отидоха да се кръстят в черквата.
Заради друг стих в песен - “Няма, няма да върнеме никога времето, няма да променим света ти и аз, обич действителна” - искали да я спират, не можело да се пее, че не променяме. Въпреки че това е любовна песен. Тогава Михаил Белчев ни беше отървал. Всички тези ужасни дивотии, през които сме минали, по някакъв начин са оказали влияние.
- Вашите песни са толкова популярни, че дават име и на други неща. Освен концерта ви, наречен “Безнадежден случай”, навремето журналистката Алис Крайчева правеше предаването “Събота, късен следобед” по БНТ.
- Да, предаването е кръстено на тази песен, която беше негова шапка, мелодията звучеше като сигнал.
- Не е заради вас, защото бяхте шеф в БНТ, нали?
- Преди това. По мое време бях забранил единствено да пускат мои парчета. Не беше редно.
Българските музиканти са ощетени. Аз например съм композитор, който е доста въртян и свирен - и по пиано барове, и механична музика, навсякъде. Нямам само песни, имам и филмова, и телевизионна музика. Но е трудно да се живее, защото авторските възнаграждения са много малки. А творческият труд е нещо много важно. Казват: “Е, той какво толкова прави, пише песнички”. Не е толкова лесно обаче тези песнички да станат популярни, пък певците да ги пеят. Оня ден ми изпратиха клип как на 24 май едни деца в Чикаго пеят “Дано, дано, дано”. И не са само те. Така се популяризира българското изкуство.
Като изпеят в Чикаго: “До всяко добро същество да застане поне още едно”,
това те научава по някакъв начин да бъдеш добър.
Сега има още едно парче, което пеят “Бонбон”, от един мюзикъл, който пиша. Там се казва: “Да бъдеш добър, не е лесно”. Пак има възпитателна функция.
Едно време бях в Щатите. Моят продуцент Ели Ефрати искаше да му напиша песен и отидохме при текстописци, с които преговаряхме, но нищо не стана. Попитах мъжа, който беше на моите години сега, къде живеят и той ми посочи едно страхотно място. После ми каза: “Нашият шанс е, че навремето “Ролинг Стоунс” изпяха един наш текст и оттогава - от един текст, живеем царски от авторските права”.
Ние сме друг мащаб. Къде са “Ролинг Стоунс”, къде сме ние? Но все пак трябва да се замислят хората, от които зависи нещо, да се повдигнат малко тези авторски възнаграждения.
- Възможно ли е у нас един творец да живее, да се издържа само от авторски възнаграждения?
- Навсякъде в света може, но тука не може. В Унгария, която като мащаби е като нас, авторските възнаграждения са 4-5 пъти по-големи.
- Защо тука не може?
- Аз мога да те попитам същото. Сигурно защото сме държава на чудесата. Надявам се, че ще го оправят, защото е аномалия. Не става въпрос само за мен, а за всички колеги. Кой знае защо, у нас всичко се променя много бавно. Всички други са дръпнали по някакъв начин, но както се пее в едно мое парче: “А ние седиме и чакаме”.
- Влияе ли ситуацията в държавата върху творците, върху музикантите?
- Върху мене влияе. Действа ми депресиращо това лутане напред-назад, след това правителство, после пак избори, пак правителство. Хайде, ще се обединим “Левски” и ЦСКА, заедно ще направим един отбор. Някак си увисва във въздуха, няма логика.
- Винаги сте били обществено активен. Какво трябва да се случи сега?
- Бил съм активен, сега не чак толкова, защото гледам и не вярвам какво става. Те арестуваха Бойко, пиеха шампанско, сега изведнъж плеснаха с ръце и се прегърнаха. Не знам какъв е подтекстът, как се стига до това. Все едно пепси кола и кока-кола да се обединят. А как се представят тези работи, чисто идеологически не се ли разминават? Ако има някакво разумно обяснение, ще го преглътнем. Но не знам какъв е смисълът и сигурно никога няма да разберем.
Или трябва да сме оптимисти, или да си посипем главата с пепел и веднага да отидем на Терминал 2. Аз съм вече на години и не ми е работа, но оправдавам младите, които правят това движение.
- Защо, след като сте били навън, работили сте там, но не сте останали? Защо го пожелавате на другите?
- Бил съм там, предлагали са ми да остана, не съм го направил. Но този преход е вече 33 години. Младите имат основание да искат да отидат някъде, където да си устроят живота, защото там ще имат сигурност, ще знаят за какво работят. Тежко е в чужбина, но все пак хората мислят и за децата си. Българинът е много прагматичен човек. Каквото и да прави, гледа и своя си интерес, което, впрочем, е навсякъде по света.
А у нас трябва
да дойдат умни управници, които да начертаят едно 4-годишно бъдеще,
да се знае кой какво работи, какво взема. Гледай Румъния отсреща. Румънците не можем да ги стигнем, не можем да им видим номера на фланелката. Но те имат производство, правят коли. Вярно, по-голяма държава са, обаче все пак. Имам чувството, че ние си седим тука и се караме.
- Да, но пък животът ни е доста по-добър отпреди, от онова време.
- Когато се върнахме и почнаха промените, роди се СДС, имахме друга енергия. Тогава бях 40-годишен. Имах енергия да тичаме по митинги, да пътуваме по цяла България. Същевременно нямаше бензин, нямаше това, нямаше онова. Ужас! Много гадно време беше. Време, в което трябва да смениш едното с другото. Никой не се беше връщал към капитализма и всичко се обърна с краката нагоре.
Ставах в 4 ч сутринта, имаше една бензиностанция - на моста на ул. “Баба Парашкева”, за която
даваха талони от СДС, за да си заредиш колата
- плащаш си, разбира се, и да стигнеш до митинга. А опашката свършва чак след моста. Преходно и тежко време беше, но имахме идеята да се промени нещо. Аз поне съм мислил винаги, че ако помогнем с Богдана и Васил Найденов малко да се освободят хората от страха, това ще е успех. Защото ние не сме политици, не държим политически речи, но с песните ни хората да кажат: “Е, щом тези са тука, да ги подкрепим”. Много беше истинско.
- Защо не влязохте в политиката? Имали ли сте предложения?
- Имах, но си мисля, че политиката разваля хората. Каза го и Стефан Данаилов веднъж: “Абе какво ви става бе, хора, като влезете тука и седнете, ставате други”. По същия начин съм го усетил и аз. Имах приятели и от БСП, и от други места, но като станат политици, се променят. Може би следват повелята на партията, в която са. Може би е някаква дисциплина, от която се ръководят.
- Какъв ви предлагаха да станете - депутат, министър?
- Не, вицепрезидент с кандидат за президент Румен Христов, който сега е шеф на СДС и е в парламента заедно с ГЕРБ.
- Защо се отказахте?
- Не ми се щеше да се набърквам вътре.
- Какви хора трябва да влизат в политиката?
- Ако са предимно специалисти в правителството, сигурно повече работа може да свършат. Трябва да влизат принципни хора, да има все пак някаква идеология. Така се знае, че ако участват, ще направят това и това.
А и тази просташка корупция. Тя наистина е неизкоренима
Едно време, като бях директор на Нова тв, я купиха гърците. Дойде собственикът Минос Кирияку, който е много богат човек, много готин. Говорихме си с него за какво ли не - за политика, за баба му, която е полякиня, за полуострова, който имаше в Гърция. И той така ми каза: “Стефане, в Гърция крадат много. (Тогава имаше олимпиада там.) Обаче както крадат, примерно са взели пари за мост и мост има, има асфалтирано шосе, а у вас и това няма”.
Като бях в Щатите, на едно парти, тип барбекю, до мен седна един човек и ме попита аз ли съм композиторът, беше ставало дума за мен. Поиска ми цигара, а впоследствие се оказа, че е милионер. Пита ме откъде съм и като разбра, че съм от България, каза: “Балканският полуостров е много интересно място, хората може да са много свестни, но на вас историята ви пречи да се развивате”. Тогава се учудих, но после, като се замислих, разбрах, че е прав.
- Защо?
- Ами гледай сега с Македония - историята наистина ни пречи. Твоят прадядо е убил моя. Навсякъде в света това се забравя и всичко върви напред, а ние се връщаме до прапрапрадядото и никога няма да се сдобрим. А какво делим? И те, и ние - двете държави заедно, сме един квартал на Пекин. Добре е да гледаме бъдещето.
- И вие с поглед напред пишете детски мюзикъл. Какво ще представлява?
- Песента, която детската група “Бонбон” изпя на “Капките”, е част от него. Той е по либрето на Гергана Сотирова от Пловдив - много интелигентна и изключително талантлива жена. В ръцете на Розина Караславова - ръководителката на “Бонбон”, това става, та става. Чух няколко от песните, които са готови, много са добри, но и децата в групата са много талантливи.
- Каква е историята в мюзикъла?
- Той е нещо като продължение на друг много успешен мой детски мюзикъл - “Котешката банда”. Всичките песни от него станаха хитове. Сега е за риби, но не знам кога ще е премиерата.
Междувременно балетът “Сънят на Пилат” ще се играе в Софийската опера на 29 септември. Василий Медведев, който постави танците, е гениален човек. Искам да благодаря на Старозагорската опера и на Силвия Томова, която е шеф на балета, на директора Огнян Драганов. Много готини хора са и радушно подкрепиха целия проект. А представлението е много хубаво. В Стара Загора го играят пред пълна зала и идват хора от Варна, Кърджали, Хасково да го гледат.
- Пише ли ви се пак такъв тип музика?
- Засега не. Първо да мине концертът. Имам няколко идеи за песни в главата, които искам да направя за 7 август. Малко са кахърни, но сигурно ще ги направя по-весели. Имам един текст:
Когато усетя, че краят е близо,
ще взема единствено бялата риза,
ще тръгна спокоен по пътя нагоре,
където ме чакат обичани хора.
Това е философията според мен. Не бива да сме алчни, да трупаме богатство, защото когато тръгнеш по пътя нагоре, може да си вземеш само бялата риза, един чифт обувки и нищо повече.