Неотклонно по пътя на обезличаването
У нас почти не се пише и говори за българските постижения в различните области
В навечерието сме на празник, с който тържествено обявяваме, че се гордеем, и то с основание – 24 май като Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Дори се зароди идеята 24 май да стане националният ни празник. В същото време обаче упорито и неотклонно пренебрегваме същата тази писменост на светите братя Кирил и Методи, доразвита от св. Климент Охридски, която сме дали на света.
Чудя се защо, след като извоювахме на евробанкнотите да пише и на кирилица, се стараем да я заличим по улиците и площадите, по магазините, по курортите ни и навсякъде, където ви дойде на ума? Да вземем имената на телевизиите ни. В огромната си част те се изписват на латиница (?!?). Това, освен че е неразбираемо от културологична (и патриотична) гледна точка, е и нарушение на закона. Две от най-популярните ни телевизии са Би Ти Ви и Нова. В Търговския регистър са изписани съответно като БТВ Медия Груп ЕАД и НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП EООД. На телевизионния екран обаче неизменно се изписват на латиница – btv и Nova. Защо???
Защо, след като в Търговския регистър, където са вписани, фигурират на български. А и не би могло да е иначе, след като съгласно чл. 7, ал. 3 от Търговския закон: “Търговецът изписва фирмата си задължително на български език. Той може да я изписва допълнително и на чужд език”.
Вярно е, че тази правна норма е lex imperfecta (несъвършена норма - такава, която изрично не е скрепена със санкция). Това не означава, че не трябва да се спазва.
Българите обаче сме известни с това, че не обичаме правилата
Дали тази ни особеност не е закодирана исторически като съпротива от времето на петвековното турско владичество? Затова така упорито пренебрегваме правилата за движение например. Пренебрегваме и правилата за безопасен труд. Пренебрегваме и правилата за изписване с главна буква. Стана особена и неразбираема мода да се слагат главни букви, където трябва и където не трябва. На площад “Славейков” стои огромен надпис “Столична Общинска Агенция по Приватизация”. Вероятно искаме да подражаваме на Германия, където всяко съществително е с главна буква. Но това е друга тема.
Да се върнем на кирилицата. Почти сме се отрекли от нея. Включително и визитните ни картички по правило са на латиница. Защо? Заради чужденците, ми казват. Ама аз не съм чужденец и искам българите да ми се представят на български.
Да продължим с безумната мода - латиницата. И друг път съм писал за това. Не мога да се помиря с факта, че по улиците, площадите и моловете ме подмамват с COFFEE или THE HOME OF IRRESISTIBLE COFFEE или пък с FINAL SALE, с French Toast, с Sham foods, с SHOES AND BAGS, със SECOND HAND, с Adventure showers, със STEAKS, BURGERS, RIBS, CASAVINO TASTE CALIFORNIA WINES и други такива.
Не искам да виждам Staff only, Steel Style Boxing Gym, Dark Angels, ABC FIGHT CLUB, Pinki Fashion, OPEN, CLOSED, EXIT, Ltd и т.н. Своеобразен връх в това отношение е внушително пано на бул. “България”, изписано изцяло на английски: VENETTA FASHION HOUSE и отдолу електронен адрес, който все още няма как да е на кирилица. Дори възможните отговори на телевизионната игра “Стани богат” се означават с латинските букви: A, B, C, D.
Наскоро се върнах от Оман. Там английският е признат за официален език. Въпреки това навсякъде, абсолютно навсякъде надписите са първо на арабски и отдолу – на английски. Много държави съм обиколил. Как
никъде не видях такова неглижиране на местния език
Погледнете например съседна Гърция. Гръцката азбука и език са само техни, но всичките им надписи са изключително на гръцки. Не съм за такава крайност. Нека у нас има и на английски. Но отгоре, не другаде, а отгоре – задължително на български, на кирилица. Защото при посегателство върху езика боледува обществото.
Върхът на парвенющината срещнах на ул. “Тинтява”, близо до плувния комплекс “Диана”. Там с големи светещи букви е изписано MAGAZINCHETO?!? Преди доста време се бях натъкнал и на умопомрачителното DETSKA PLOSHTADKA. Бога ми, за кого са предназначени подобни надписи?
Това не означава обаче, че трябва да пишем “Дабъл Дискаунт”, каквато недомислица съм срещал
в софийски мол, където иначе латиницата е на мода
Преди време имаше заглавия в пресата: “70% от зрелостниците не познават запетайката”, както и “Абитуриентите много зле с пунктоацията”. Вярно е, че не е хубаво да не познаваш запетайката, но далеч по-нетърпимо е ширещото се езиково чуждопоклоничество и афишираната по улици и площади неграмотност. За тях не са виновни абитуриентите. Виновни са чиновниците с “вишо” образование.
За чуждиците е по-сложна тема. Известно е, че езикът се развива. Неминуемо е влиянието на чуждите езици. Навлизането на чужди думи в езика е естествено явление, което се наблюдава като резултат от глобализацията на света, в който живеем, и българският не прави изключение.
Чуждите думи, които навлизат в езика ни, са два типа – заемки и чуждици. Със заемките назоваваме нови понятия, за които нямаме български думи. Такива са например: помело, смути, смартфон, триптих... Тях не може да избегнем. Не трябва да изпадаме в крайности в желанието всички думи да са български. Такъв опит бе направил възрожденецът пурист Иван Богоров, чиято идея бе да се замени кибрит (от турски) с драсни-пални-клечица. По отношение на чуждиците обаче е различно. За тях имаме български думи. Такива са: адженда (дневен ред), акаунт (сметка), апликация (приложение), аскер (войник), аутобан (магистрала), геймър (който играе на компютърни игри), ексклузивно (изключително), имиджмейкър (специалист по създаването на привлекателен образ), квалитетен (качествен), кеш (пари в брой), копирайт (авторско право), лайк (харесване), промоция (намаление), селфсървиз (на самообслужване), фешън (мода) и още много. Такива думи замърсяват хубавия ни български език и нямат място в него. Тяхното използване е проява на показност, а може би - на скрит комплекс за малоценност.
Не се ли обезличаваме като нация, след като почти не се пише и говори за световните ни постижения в областта на науката, техниката и културата? Затова и толкова малко се знае за тях. Забележителен епизод във връзка с това открих в двуезичната книга
“1000 причини да се гордеем, че сме БЪЛГАРИ”,
Фондация “Българска гордост”, 2008. В американско училище, където учели деца от различни националности, учителката казала на децата да донесат книги, представящи постиженията на страната на родителите и дедите им. Оказало се, че деца от националности, на които гледаме с известно пренебрежение, са донесли големи и лъскави книги, а българското дете не е могло да покаже нищо. Тази случка мотивирала родителите на това дете и те станали инициатори да се напише и издаде цитираната книга – луксозно издание от над 300 страници, голям формат. Поклон пред такива българи.
Истината е, че у нас почти не се пише и говори за българските постижения в различните области. Колцина са тези, които знаят, че в моделите на най-известните марки коли се поставят автоматични скоростни кутии, дело на българина Румен Антонов. Знае ли се, че благодарение на Асен Йорданов можем да оставяме съобщения на телефонния секретар. Първият дигитален ръчен часовник е дело на друг голям българин – Петър Петров. Фотокопирните машини се появяват благодарение на откритието на фотоелектретното състояние на веществата, направено от академик Георги Наджаков. Това са все световни открития и постижения на българи.
Известно ли е също, че във фоайето на Миланската скала – най-прочутият оперен театър в света, има десет огромни маслени портрета на най-великите оперни певци, пели в нея.
От десет седем (!!!) са на българи:
Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Елена Николай, Райна Кабаиванска и Надя Ковачева. Това не е ли повод за национална гордост? А колко са тези, които знаят, че имаме десетки концертмайстори в някои от най-големите симфонични и оперни оркестри в света.
Най-много да са чували за Васко Василев (Кралската опера в Лондон) и Веско Пантелеев - Ешкенази (Кралският оркестър в Нидерландия), които са се изявявали и в България. Освен тях обаче концертмайстори са: Албена Данаилова (Виенската опера); Валя Дервенска (Филхармонията в Хайделберг); Константин Димитров (Симфоничният оркестър във Флорида); Мариан Краев (Симфоничният оркестър в Мюнхен); Мила Георгиева (Оркестърът на радио Щутгарт) и още много.
Вместо всичко това да се популяризира, за да се знае и да се гордеем за приноса ни в световната наука, техника, култура и изкуство, неизменно четем на страниците на вестниците ни кога известните само с малките си имена фолк изпълнители имали рожден ден. Да са живи и здрави, но има много по-стойностни имена и събития, с които да се гордеем. За тях трябва да се пише и говори, за да имаме самочувствието, което заслужаваме, а ни липсва.