Унищожаване на оръжията за масово изтребление
В крайна сметка американската инвазия в Ирак през март 2003 г. беше свързана с два приоритета, като по-краткосрочния бе "ликвидирането на оръжията за масово поразяване" на Саддам, а дългосрочния - "изграждането на либерално-демократична държава в съюз със Запада в Ирак, за да служи като трамплин за последваща промяна на Големия Близък". 20 години по-късно се оказва, че и двата приоритета са били погрешно дефинирани, но не поради причините, насърчавани от теоретиците на конспирацията и опростените клишета на повечето анализатори.
В своята новоиздадена книга американският историк Мелвин Лефлър се опитва да предостави най-изчерпателното описание на въпроса за американската окупация на Ирак. В резултат на многогодишни проучвания на документи и архивни масиви, както и на поредица от интервюта с водещи фигури в администрацията на Джордж У. Буш, които участваха във вземане решението за войната, Лефлър заключава, че решението за свалянето на Саддам Хюсеин не е предшествало 11 септември. Всъщност, Буш се добира до президентския пост благодарение на неговия вътрешнополитически дневен ред. Едва след унищожаването на Кулите на Ню Йорк, когато рязко се засилват обществените опасения от подобни атаки, както и от рисковете от оръжия за масово поразяване в ръцете на вражески режими, възниква благоприятната политическа и психологическа атмосфера, която улеснява администрацията на Буш да вземе решение да война в Ирак.
В книгата си Лефлър подлага на съмнение две разпространени версии за започването на войната. Първата е, че решението е взето от "неоконсерваторите", а втората е, че Дик Чейни, вицепрезидент по онова време, играе главната роля при вземането му. В книгата се твърди, че Буш е този, който самостоятелно е взел решението, като предполагаемото влияние на Чейни и групата на "неоконсерваторите" е преувеличено. По такъв начин авторът се опитва да опровергае идеята за доминирането на идеологическите мотиви, като изтъква промяната на приоритетите на администрацията под въздействието на 11 септември. Тогавашният психологически момент, според него, е улеснил впускането на Щатите в авантюри, които преди това са били труднозащитими пред американското общество и неговите политически, културни и академични елити.
Според иракския изследовател в института "Карнеги" д-р Харит Хасан, книгата на Лефлър може и да не сложи крайна точка на дебата за войната, но поне е опит за обективен прочит на събитията след двадесет години от началото на тази война, контрастиращ преобладаващите опростени тълкувания. Това, което според експерта, книгата няма да промени, е общото усещане в Съединените щати, че тази война не си е струвала цената, платена от самите американци или с други думи, че окупирането на Ирак не е било правилното решение. А според мнението на друг автор на коментар на книгата - Хал Брандс, професор в Института за международни изследвания Джон Хопкинс, едно от предимствата на факта, че Съединените щати са велика сила, е че повечето от грешките им, както и глупостта и трагедията на тази война няма да бъдат фатални за тях.