Как работници от Узбекистан спасяват родни производства
- У нас няма хора, защото всеки иска да е на бюро или в услугите, а не в цеха, казва управител на компания
- Войната спря трудовата им миграция към Русия, повечето били с добро образование
Великотърновска компания вече 2 години решава проблема с липсата на работна ръка чрез внос на работници от Узбекистан. 30 души от 36-милионната централноазиатска страна са заети в производството на полимерни и кополимерни фолиа, опаковки и материали в старата столица.
Живеят безплатно в общежитие на фирмата,
а припечеленото им стига, за да издържат семействата си.
След началото на войната в Украйна за узбеките трудовата миграция към Русия или пък нападнатата страна е непривлекателна. За повечето България е добър шанс за европейски доходи и биха се върнали отново у нас след 3-годишния период, в който имат право да останат.
Работодателят им ги определя като полезни и работливи. Дори смята да удвои бройката на чуждестранните си работници.
“В България има глад за хора, които искат да работят в производство. Тук всеки иска да е или на бюро, или в услугите, където може да се скатае.
Трудно е с работниците, а реално погледнато ние се разширяваме и това е свързано с развитието на фабриката. Обърнахме се към трудов посредник, който внася работници от Узбекистан. На този етап имаме около 30 човека, които сме настанили в наше общежитие, подготвено специално за тях.
По закон имамe право да назначим от чужбина определен процент от персонала си и може да внесем до 60 човека”, разказва управителят Даниел Събев.
Първите екзотични работници пристигнали преди повече от две години, но има и такива, които са в Търново от 1-2 месеца. Повечето са млади мъже на възраст от 23 до 40 г.
Има и жени – в съотношение 3:1
са с мъжете и са част от семейни двойки, дошли да се трудят у нас.
“Нямаме проблеми с тях, работят. Общежитието ни е до завода. Когато е необходимо, идват и извънредно. Повечето са с добро образование, полезни са ни”, доволен е Събев.
Узбеките минават обучение като българските работници, преди да влязат в производствения процес. Общуват с тях на английски, руски, турски. Смесени са с българите, за да се интегрират.
“Караме ги да се обучават на български в свободното си време. С тези, които са от една година, вече се говори на български”, казва управителят.
Узбеките са при еднакви условия с другите. Важна социална придобивка им е безплатното общежитие - все пак идват от друга държава и трябва да имат къде да живеят.
Процесът по легализацията на работниците от Азия е бавен,
минава се през дирекция “Миграция”.
“В началото ставаше за 1 месец, но от година вече отнема 2 месеца и половина. Като получат разрешение от дирекцията по миграция, изпраща се към посолството в Ташкент и там получават визи.
Идват тук, оформят им се договорите за работа. Те са година за година. Получават карта за временно пребиваване и работят”, обясняват от фирмата.
3 години е максималният срок, но ако си отидат в Узбекистан и минат цялата процедура отново, може да бъде удължен за още 3 години.
“Има петима, на които не им допадна работата, по-мързеливи са и си тръгнаха. Остават работливите”, казва Събев.
Шаро от Ташкент: В Германия вземат 2000 евро, но дават 700 за квартира
Трета година започва във фабриката за полиетиленови торбички Шарафедин Юсуфов, когото българските му колеги наричат Шаро.
“Първите два-три месеца ми беше много трудно с езика - славянски език, но много различен. После го научих. Началникът каза, че се справям добре, ако искам, може да продължа”, разказва чужденецът.
Казва, че се чувства много добре при българския си работодател. Сортира на машинките, така обяснява същността на своята позиция. Работи по 12 часа. Редува дневни, нощни смени и почивка.
“В почивката мога да идвам по 3-4 часа за извънредна работа, когато има нужда. На месец се случва 1-2 пъти и се плаща извънредно”, допълва той.
В Узбекистан има жена и двама синове - на 8 и 3 години. Живеят заедно с родителите му в Ташкент.
“Самата столица като София”, обяснява енергично на руско-български Шаро. 35-годишният мъж е работил преди в Русия, Беларус и Украйна, но България е първата страна от ЕС, където се труди. Казва, че има опит в изработване на полиетиленови изделия. Преди правил кофи в Русия. Иначе е учил до XI клас.
“След като завърших училище, кандидатствах в колеж, но не се получи. После заминах в Русия. Има работа и в Узбекистан, но нямам специалност, а без образование е трудно да вземаш добра заплата”, казва узбекът.
Заработеното у нас му стига да издържа семейството си. Изпраща пари всеки месец.
“Хората казват, че в Германия се вземат по 2000 евро, но за квартирата плащаш 700 евро. Тук началството гледа ситуацията с инфлацията и скъпите цени и ни повишиха заплатите”, доволен е мъжът. Не му липсва семейството, защото ходил при жената и децата преди месец.
Всяка година имат по 20 дни платен отпуск и го ползва да се върне в родината. Иначе говорят през интернет, в общежитието има Wi-Fi и всички условия. Има вече приятели сред колегите си оператори, с които може да седне на заведение.
“Българите са много тихи хора, мога спокойно да излизам. Има заведения, можеш да пиеш. Животът е както в Узбекистан”, казва Шаро. Много харесва българската ракия. Не знае имената на родните ястия, но може да каже “бирички”.
Като работник с по-дълъг стаж се опитва да помага на новопристигналите си сънародници и първият му съвет е: “Не учи работата, а учи български език. После ще навлезеш и в работата.”
Пристигнал е у нас преди началото на руската агресия в Украйна. Коментира, че страната му опитва да пази неутралитет. Крайният срок на пребиваване на Шаро в България е до септември, но би продължил престоя си у нас и за още 3 г., ако началникът му предложи договор.