Зомбори: Трябва ли ни 8 по Рихтер, за да сме добри един с друг? А на опашките да се ръгаме с лакти
- Актьорът подготвя първата си изложба с 20 картини
- Благодарение на “В сърцето на машината” снимах “Вина” Бях много младолик в началото, имах детски вид. Затова за много режисьори бях неподходящ
- Г-н Зо̀мбори, на първия снимачен ден на “Вина” казахте, че нищо не разбирате от вино и дори не пиете. Сега, на финала, какво научихте от сериала?
- Научих се да различавам някакви сортове вино. Преди за мен имаше само бяло, червено, розе и шампанско, което се оказа, че няма общо с вината. Усещам разликата между сортовете, но светът на виното е голяма необятна шир, която изисква много време и отдаденост, за да започнеш да разбираш.
- Какви са разликите с вашия герой Филип?
- Доста големи. Той е преживял загубата на дете. Това е белязало цялото му поведение, връзката с жена му, общуването му с хората. Като има нещо толкова голямо, няма как да не се отрази, той е белязан завинаги. Иначе сме на еднаква възраст.
- Тази седмица се излъчи финалът на “Вина”. Очаквахте ли сериалът да е толкова харесван от аудиторията?
- Нямах очаквания и по-добре. Човек, като тръгне с някакви очаквания, до голяма степен се разочарова спрямо хората, спрямо работата. Представите много често ни залъгват и после си казваме: “Ама защо стана така?”. Ами защото преди това сме си го навили, а никой не гарантира, че това, което ние си мислим, е реалността.
- Как ви поканиха да участвате в сериала?
- Виктор Божинов ми се обади още през ноември 2021 г. Стартирахме снимките следващата година на 9 април. Покани ме за главната роля. Имах вече едно предложение в друг проект също за водещата роля, но го отказах. Благодарение на “В сърцето на машината” снимах “Вина”, сега благодарение на “Вина” ще видим какво ще последва. Радвам се, че снимам. Бях много младолик в началото, имах детски вид. Затова за много режисьори бях неподходящ.
- Снимачният процес беше в Мелник. Какви са впечатленията ви от региона?
- Жестоко е там. Не бях ходил в Мелник преди това. Нямах никаква представа за този край, каква е природата например. Хората бяха много отзивчиви. Снимачният процес е събитие за тях. Вълнуват се. За някои да гледат телевизия, е едно от удоволствията им за деня. Това е прозорецът към останалия им свят.
- Във филма “Игра на доверие” на Мартин Макариев вие сте лошият герой - успял млад мъж, но насилник на жена си. Основна тема е домашното насилие, но какви други проблеми засяга лентата?
- Неизменна тема във филма е желанието да подчиниш другия. Това е от хилядолетия насам, откакто хората си общуват. Във времето не се е променило и според мен никога няма да се промени. Дори когато правиш подарък на близък човек, ти в крайна сметка какво искаш? Искаш ти да го накараш да се чувства добре. Това обаче пак е подчинение. Той, ако не ти се зарадва, ти се чувстваш тъжен. Дори с позитивен знак, ти все пак го караш да се подчини на твоите очаквания. Той какво да прави, как да се почувства?
В политиката е същото - подчинение на масите. На всяко работно място си подчинен - това ти е длъжността. Детето вкъщи искаш да закуси в 8 сутринта, да отиде на градина след това. Ти налагаш собствената си воля на друг. Оттам насетне зависят средствата, с които го правиш, те вече правят разликата. Когато почне да се прекалява, се случват лошите неща.
Филмът се занимава с това. Какво е тормоз на работното място - когато шефът ти прекали със средствата и с желанията си, какво ти трябва да правиш? В дома е същото - мъжът не иска жената да излиза оттам, не иска да говори с еди-кого си. Подчинение, подчинение, подчинение... За съжаление, много жени се подчиняват до прекалена степен. А когато не искат да се подчинят, средствата стават жестоки. Там вече идват проблемите.
- В този ред на мисли човек никога не е свободен, защото е подчинен.
- Да. Тук идва въпросът за щастието - кога си щастлив и кога не си. Щастието е нещо много краткотрайно. Колко събития имаме в живота си да кажем: “Ето тогава бях щастлив”. Ние плаваме в едно море, в което непрекъснато ни заливат различни емоции. Това е напълно нормално, защото човек е в непрекъснат стремеж за определени неща. Той има константни желания, но освен тях има и други неща, които го движат на битова почва, като например да прочете 50 страници на книга. В непрекъсната надпревара със себе си и околните е.
- Какво е щастието за вас?
- От една страна, моментите на приятна изненада. Много е важно хората да се изненадват един друг. Това крепи връзките - приятелства, любов. Така човек провокира отсрещния. Показва, че го познава добре, знае от какво има нужда. Не е нужно да купуваш билети за Тайланд или нова кола. Индивидуални конкретни малки нещица могат да те направят щастлив. Щастието е в малките неща. Клише е, но се ражда от живия живот, от повторението на нещо, което се случва.
- Може ли “Игра на доверие” да вдъхне кураж, да даде смелост на жените, които преживяват насилие у дома?
- Има една тема в началото на романа “Любов по време на холера” на Габриел Гарсия Маркес - за непоисканата помощ, което е много интересно за мен. Понякога, когато предложиш помощ на някого, без той да ти я е поискал, може да има обратен знак. Защото, когато ти разкриеш пред този човек, че ти знаеш за проблема му, му отнемаш достойнството, като веднага го посочваш като жертва. Някои хора не искат да бъдат жертва, защото това е срамно за тях. Много жени по тази причина го оставят това зад вратата на дома си, защото това е срам, в обществото те белязват. Ставаш веднага жертвата на насилието, ти си човек без своя воля, хората те гледат с други очи. Не иска никой да бъде съжаляван според мен. Всеки иска да е силният. А когато знаят, че това се случва само в дома им, за съжаление, може да си сложат тъмните очила. Това го предпочитат, отколкото хората да разберат, че те са жертва на насилие. Филмът въздейства непряко на подсъзнателно ниво. Той задава отново този въпрос как да се справя, сам ли, със странична помощ ли? Но изкуството не дава отговори, то задава въпроси.
- Много ваши колеги казват, че не се гледат, докато се излъчва филмът или епизодите на сериал. А вие?
- Докато снимаме, не гледам изобщо. Не ходя до режисьора, за да видя как се е получило, разчитам на него да каже. Няма какво да наблюдавам себе си, защото никога няма да ми хареса. Това е абсурдно, няма как да стане. Ние, актьорите, сме суетни същества. Много съм критичен към себе си, което може би е хубаво. Самонаблюдението и в театъра, и в киното не работи добре. Почнеш ли да се наблюдаваш как го правиш, не става добре.
- Защо? Самонаблюдението не помага ли да откриваш грешките си навреме?
- Не. Ако ти си вътре в обстоятелствата, няма какво да се наблюдаваш отстрани. Има достатъчно хора, които да ти кажат. Най-малкото партньорът. Моята фабула винаги е била, че на сцената ти се занимаваш с човека отсреща, да го накараш да направи нещо, да го задвижиш в някаква посока. Често се шегувам с колегите, като им казвам “тази вечер ще играя за теб”. Има представления, които не помня как са минали. Пускам се в потока вътре, движа се заедно с колегите и това са били най-добрите ми представления. В тях спирам да се занимавам с околния свят, със себе си.Много е важно да чуваш отсрещния какво ти говори. Като е минало добре и си казвам: “Абе, днес много добре се слушахме един друг”. Това прилича на теорията с първото запознанство при хората. Освен в професиите, при които задължително трябва да запомниш името на отсрещния човек, в повечето ситуации, когато не ти е нужно, никога не го запомняш. Занимаваш се с това как ще го хванеш за ръката, как изглеждаш, да се усмихнеш ли, или не. Мислиш какво първо впечатление ще направиш и накрая нищо не помниш от човека.
- Вашата роля в “Игра на доверие” е на насилник, но във “В сърцето на машината” вие сте добрият младши надзирател Ковачки, който претърпяваше насилие. Можеше ли героят ви да се приспособи към обстановката в затвора?
- Няма как. Има хора, които носят морален компас в джоба си. Няма как да промиеш мозъка, затова тези хора биват насилвани по някакъв начин, защото не се подчиняват. Те виждат и черното, и бялото. Не всеки го може това, за това се иска кураж, грижа за емпатия. Тук, в България, нещата са ден за ден, всеки за себе си. Доста често става дума за оцеляване, ама какво оцеляване?! Ние не сме в праисторическите години. Ние сме едно общество, едно цяло. Проблемите, които ни заливат, са общи.
Скоро си говорих с жена ми Весела за Япония. Там има чест, което е водещо в цялата им философия на живеене. Японците живеят толкова години, защото винаги са загрижени към другия. Там хората общуват пълноценно, храят се пълноценно, спазват хигиена. Учтиви са, защото знаят, че отсреща ще получат същото. Това според мен никога няма да се случи тука. Ние сме съвсем различни.
- Българите обаче също са готови да помагат. Вижда се при злополуки, бедствия...
- Да, но в краен случай. Но защо трябва да става дума за помощ. Нека да става дума за отношение. Тогава се забелязва. Трябва ли да стане 8 по скалата на Рихтер, за да се сетим, че ние сме много добри един към друг. А на опашката за хляба да се ръгаме с лакти.
Скоро, като бях с детето, щяха да ме блъснат. Чакайте бе, хора, закъде бързате?! Това е заради усещането на българина, че всеки му е длъжен.
- Личи, че много неща ви нараняват, обиждат в нашето общество.
- Не виждам светлина в тунела. Много пъти съм си казвал - ще отида в друга държава, но това значи да се предам.
-Тоест не бихте заминали?
- Не знам какво ще реша. Човек не знае докъде ще му стигнат нервите. Някой път си мисля - не е ли по-добре друга държава да сложи управници у нас. Европейският съюз да стане една голяма държава без граници. Да има 10 души, които определят всичко, да няма местна власт.
- Интересувате ли се от политиката, предстоят избори?
- Интересувам се, но като виждам каква е картинката... Говорили сме си с мои приятели няма ли някой от нас да влезе там, защото, за да промениш картинката, трябва да влезеш вътре. Отвън нищо не става. Но кой знае какво ще срещнеш там . Може да станеш един от тях. Опитвам се най-достойно чрез моята работа, професия да изказвам мнение, да изказвам въпроси, да имам своя позиция, но тя да бъде пречупена през изкуството. През един интересен начин човек може да вземе участие, иначе става част от морето от хора, които само “дрънкат” някакви неща, отекват в пространството и изчезват.
- Бихте ли поканили политиците да дойдат да гледат представление?
- Може ли те да забравят да ходят на театър, като не знаят, че съществува. Нямат потребност. Бих ги поканил да гледат “Попфолк хроники”, за да видят откъде са започнали нещата.
- Какъв е сюжетът на постановката?
- Зараждането на попфолк музиката, зараждането на мутрите. До ден днешен тези хора съществуват. Показва, че нищо не се е променило. Тъжна работа.
Ние в театъра много често се занимаваме с важните въпроси чрез представленията. Това е нашият начин да заявим позиция. Слава богу, след пандемията салоните са пълни с хора, защото хората са отворени за провокация. Освен забавлението, което предлага изкуството, може би имат нужда от съмишленици по някои теми, които са поднесени елегантно. Това ме радва, има разум.
- Като казахте театър, от почти половин година насам най-голямата ни сцена - Народният театър, се “тресе” от скандали. Вие следите ли какво се случва?
- Гилдията ни е свръхмалка, пазарът също. Всички се познаваме. Като става дума за политика, мисля, че сме на едно мнение - културата у нас е пренебрегвана. В цял свят това е пътят към просперитет на обществото. Чрез нея и образованието се създават по-интелигентни, знаещи, любопитни към света хора. Така цялото общество върви напред. В момента, в който културата не се подкрепя финансово, създаваш общество, което, за съжаление, излиза извън релси, губи представата за нещата. Тогава се случват всички бели. Народът изпростява. Губи ценностната си система, чувствителност към околните. Когато създаваш вътрешни проблеми, ти човъркаш в сърцето на обществото си. Така че произходът на скандала не знам дали има значение. Отвътре е станал проблем, който ще доведе до неприятни неща. Ще се отрази върху цялото общество. Това е националният театър. Това е лицето на нашата култура, на държавата ни.
Актьорът задава въпросите, слага ги на дневен ред. Обществото ни е в сериозна криза, която се вижда навсякъде. Няма личности. Има в момента една силна маса, която пулсира, колкото да не умре. Затова и критериите са занижени. Няма усещане за общност. Никой не го е грижа за теб.
Като казват, че идват нови избори. Няма нови. Същите хора са, ние сме същите. Няма какво да се промени. Освен това българите не са смели. Малко сме страхливи от неизвестното, да не ни споходи нещо. Като една тормозена жена вкъщи, която не знае, ако си тръгне, какво ще се случи.
- Като споменахте пандемията, тогава беше ли ви трудно?
- Беше ми много хубаво. Тогава беше бременността на жена ми. Бяхме във вилата си.
- Какво правихте тогава? Имате ли хоби?
- Рисувах. Много рядко ми се удава възможност. Аз това съм завършил в гимназията. Мисля пак да започна, но по-сериозно. Да нарисувам 20-ина картини и да направя изложба. Това ми е целта.
- Това ще ви е първата изложба, нали?
- Да. Купих си първото платно, материали, акрили.
- Какво рисувате?
- Всичко. Сега ще видим какво ще се появи на листа. Като ме удари музата мога да седна сутринта в 8 и на другия ден в 4 сутринта да стана. Вече се търси пречупеният поглед на твореца. С всичко е така. С индивидуален почерк нещата са по-интересни.
- Освен рисуване какво друго обичате да правите?
- Ходя да плувам често. Играя на разни игри вкъщи. Следя сериали, чета статии, книги.
- А какво правите с вашата дъщеричка? Какво дете е тя?
- Максимално използвам времето, като сме заедно. Много е умна. Не знам дали съм бил толкова умен на нейната възраст. Постоянно задава въпроси. Децата растат по съвсем различен начин сега. Много отрано знаят, разбират. Капацитетът от знания е много повече, отколкото аз съм имал. Да е жива и здрава, а ние като родители ще се стараем да ѝ показваме правилния път.
- А ако се запъти към актьорската професия?
- Родителите ми не са ме насочвали, затова не смятам и аз да насочвам.
CV
Роден е на 3 юли 1988 г. в Пловдив. Фамилията му се произнася с ударение на първото о и идва от прадядо му, който е дошъл в България от Австро-Унгария като придворен сладкар на цар Фердинанд и е имал три сладкарници в София.
Учи сценография в Професионалната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив. През 2011 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” в класа на проф. д-р Атанас Атанасов.
През септември 2011 г. участва в първия сезон на музикалното риалити “X Фактор България”, където е първият отпаднал финалист. От 2011 г. е в трупата на Малък градски театър “Зад канала”. Сега може да бъде гледан в постановките “Кой се бои от Вирджиния Улф”, “Аз обичам, ти обичаш, тя обича”, “Празникът”, “Попфолк хроники” и “Недоразбраната цивилизация”.
На екрана е известен от сериалите “Пътят на честта”, “Мен не ме мислете”, “С река на сърцето”, “Вина”, както и филмите “В сърцето на машината” и “Игра на доверие”. Женен е за актрисата Весела Бабинова, с която имат една дъщеря.