Георги Милков: Заради капки с морфин лъжех прабаба ми, че ме боли корем, мислеше, че ме лекува от холера
- Няма момент, в който съм искал времето да спре, нека опитваме във всеки бъдещ да сме по-обичащи
- Ако мога да спася една книга от библиотеката си, ще е Библията
- Най-трудният събеседник е този, за когото си бил в заблуждение, че има какво да си кажете
- Най-яркият ти спомен като малък?
- Мога да ходя сам. С майка ми вървим по една алея на парк в Хисаря. Няма никой друг освен една жена в далечината, която върви срещу нас. Спираме се и майка ми ме представя на Дора Габе, която ми казва детско стихче за ръчичката с пет пръстчета - едно, две, три, четири, пет - сладки като мед. Сигурно оттогава ме влече към сецесионния сантиментализъм, но е удивително колко, как и защо ме е впечатлила тази непринудена среща с една от най-великите поетеси на България, та да имам толкова плътно запечатан образ от нея.
Друго, което помня твърде отчетливо, е как малкото ми братче, което често тероризирах най-вече психически, хваща една мотика или може би друго тежко и остро сечиво и най-целенасочено ми го забива в открития лоб. Тоест, горната лицева част на черепа. Нямам спомен за болка, не плача, не гъквам дори.
Стоя безмълвно като парализиран и през струята кръв, която шурти от главата ми, наблюдавам ужасеното лице на брат ми
Усещам как ме обзема сладникавият вкус на демоничното тържествуване, че умирайки, ще го накажа веднъж завинаги. Явно собствената ми кръв е била напълнила устата ми заедно с чувството, че най-накрая всички ще разберат, че не аз, а той е виновен за всичко. Слава Богу, този ден смъртта и грехът на братоубийството отминаха нашия дом, а пораствайки, с брат ми някак си без изрични клетви и самовричания осъзнахме, че кръвта - тази могъща и мистична субстанция на живота, би трябвало да ни свързва, а не да ни разделя.
Имам и трети ярък спомен. Как лъжа прабаба ми, че ме боли стомах, за да ми даде вълшебното лекарство, което по принцип не беше за малки деца - давилови капки върху чаена лъжичка захар. Който веднъж е открил магичния свят на Tinctura Davila, той не може лесно да избяга от фееричните му попълзновения. Помня как,
хрускайки захарта, напоена с тъмнокафевите капки, мигом те обземаше едно неописуемо блаженство
Тъй като много отдавна не ги правят по аптеките, ще поясня що за лекарство е това. Давиловите капки носят името на своя създател - фармацевта Карол Давила. В тях има морфин и разни други опиумни деривати, затова вече са забранени. Навремето били измислени като средство срещу холера, а самият Давила участва в освобождението на Видин от турците през 1878 г. - бил е главен санитар на румънските войски. Разбира се, аз не съм имал никаква представа за историческото им значение, нито какво има в тях, просто чувството бе неповторимо. Затварях очи и се отдавах на цветни фантазии. Затова лъжех безочливо горката ми прародителка, видяла не една детска смърт от холера. Така, както изкусно и убедително могат да заблуждават само малки деца, комарджии, търсещи поредния заем, и наркомани преди абстиненция.
Имам още цветисти спомени от детството, но предполагам, че всичко е рефлексия - самоосъзнаване чрез поглед назад във времето, опит за анализ, самооценка на преживяното. Но да не задълбаваме чак толкова в детството, защото рискуваме да стане твърде интересно и да не излезем повече оттам.
- Все пак - какво си купи с първите събрани пари от детската си касичка?
- Ето нещо, за което нямам абсолютно никакъв спомен. Може би защото от малък имам твърде философско отношение към парите. Чак някъде в горните класове на гимназията започнах да ги оценявам. Тогава, твърде повлиян от “Великият Гетсби” на Франсис Скот Фицджералд и друга подобна упадъчна литература,
започнах да водя момичета по барове и да пръскам пари, сякаш ги имам в изобилие
Като малък се бях запалил по нумизматиката, бях събрал доста дебел класьор с антични монети, както и по-нови сребърни, сечени между XV и XVIII век. Продадох ги, за да финансирам ежедневните си фиести с шампанско в легендарния видински бар “Телеграф капия”. Но това вече не са детски спомени.
- Какво има в куфара ти?
- Най-необходимото, за да се побере в стандартите на авиокомпаниите за ръчен багаж. Но гледам да не забравя джапанки и бански, ако трябва да отговоря кратко и буквално.
- Какво никога не би си поръчал в ресторант?
- Спанак! Никога не съм обичал спанак. От ранна детска възраст се отнасям с голямо подозрение към всяка храна, в която участва това растение. Предубеждение, което не успях да променя дори с активно гледане на анимациите с моряка Попай, който придобиваше страшна сила, след като изгълта една консерва със спанак. Имах някакво странно шесто чувство, че това не може да бъде вярно. Много по-късно разбрах, че в спанака няма толкова желязо и цялата митология се базира върху грешни изследвания. Днес вече почти всички знаят, че в 100 грама спанак няма 35 милиграма желязо, както са сочели първите замервания, а само 3,5 мг. Почти двойно по-малко, отколкото в същото количество шоколад например. Но всичко, което цитирам, е по-скоро за мое оправдание, защото познавам хора, които биха яли само спанак през целия си живот.
Какво намираме за вкусно и какво - не, е въпрос на неврогастрономия. Мозъкът ни решава. Мислил съм си защо моят мозък ми казва да не ям спанак.
Като малък имах навика да мириша всяка поднесена ми манджа, преди да я пробвам
Сготвен спанак никога не ми промириса апетитно. А както Зигмунд Фройд е разяснил още на първия конгрес по психоанализа в Залцбург, обонянието е главен фактор за всяка наслада. Носът участва в яденето почти толкова, колкото и езикът, затова мозъкът е нашият основен сътрапезник. Удивителното е, че този мой сътрапезник друг път ме е карал да ям ужасни на пръв поглед неща. И нямам предвид “Пиле чехобиле” - това е кръчмарска приумица как да пробутаме останки от старо пилешко и кисели краставички, запичайки ги с кашкавал. Оригиналната рецепта е всъщност грузинска яхния, особено вкусно ястие, но уви, не се предлага у нас. Та ял съм всевъзможни работи, дори неизядени от друг и пресготвени неща и те не са ми се стрували толкова лош избор, колкото спаначената каша например.
В началото на XX в. японският химик д-р Кикунае Икеда се чудел дълго какъв е вкусът на бульона от сушени водорасли комбу, който жена му приготвяла всяка вечер. Не било нито солено, нито сладко, нито кисело, нито горчиво. По-скоро уникална комбинация от всичко това. Този пети вкус той нарекъл умами. Така започва историята на мононатриевия глутамат - добавката, която днес прави дори евтината китайска храна вкусна, но това е друга история.
- Мястото, на което си искал времето да спре?
- Разбирам въпроса и се изкушавам да дам два-три примера за удивителни места, но така отговорът ми няма да е верен. Защото никога не съм искал времето да спира. Представи си часовник - нещо, с което най-често свързваме понятието за време - един голям стенен часовник, който с тиктакането си и ударите на махалото създава у нас впечатлението, че времето тече. И
изведнъж сякаш безкрайното тиктакане и методичните люшкания на махалото спират. Това би ме вледенило от ужас
Все едно ударите на сърцето ти да спрат. Няма да е хубаво. Минавало ми е през главата, както и на всеки друг вероятно, какво би било, ако можеше времето да се върне назад. Да отидеш до този голям часовник, да отвориш капака на циферблата и с показалец да врътнеш стрелките в обратната посока. Да изживееш всичко още веднъж. Това вече е изкушаващо. Подтикващо към различни най-илюзорни сценарии. За да си дадем отрезвяваща сметка, че е безвъзвратно късно да бъдем по-разумни, по-внимателни, по-обичащи със задна дата. Но можем да се опитаме да сме такива във всеки следващ момент, докато махалото на собственото ни отредено време не спре да се люшка.
- Ако имаш право да запазиш само 3 книги от библиотеката си, кои?
- Труден въпрос, който може да бъде сведен до още по-труден - кои две други книги да взема освен Библията.
- А най-трудният ти събеседник?
- Този, с когото си смятал, че имаш да си казваш много неща, но по някаква причина се оказва, че си се самозаблудил.
- От какво те е страх?
- От загубата на близки хора.
- Бог за теб е?
- Любов.
"Истории от ръчния багаж" - първата, дълго чакана книга, излиза навръх 50-ия му рожден ден в сряда
Не е за вярване, но в сряда, на 8 март, Георги Милков става на 50 години. Навръх юбилея му излиза и първата му много дълго чакана от читателите книга - “Истории от ръчния багаж”. На 520 страници в неподражаемия си стил той описва не само срещи с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да пътува неуморно по целия свят.
“Установих, че с годините съм се превърнал в усърден колекционер на преживявания и това е единственото, с което обичам да се връщам. Знам, че необичайностите на живота са безбройни, но всеки може да види само толкова, за колкото е бил готов да пристъпи отвъд прага на собствените си предубеждения. Останалото се е изгубило завинаги в миманса на пропуснатите спомени. От издателство “Книгомания” успяха да ме убедят, че инвестициите в спомени са прекрасно нещо, но за да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет или пък да ги изпепели някоя ненадейна дементна криза, ще трябва да започнем да ги печатаме на хартия”, казва журналистът.
Обича музиката на Сезария Евора, прави дует с нея
Единствената световна звезда, успяла да превърне Милков в свой верен почитател, е Сезария Евора. Приживе носителката на “Грами” от островите Кабо Верде бе известна по света като Босоногата дива, защото излизаше да пее на концертите си боса. При първото ѝ гостуване у нас двамата се срещат неочаквано във фоайето на хотела, в който Сезария е отседнала. Той носи наръч нейни дискове за автограф, но тя е притеснена дали въобще е позната в България, защото няма тълпи обожатели пред хотела. За да я убеди, че е много харесвана, Милков запява една нейна песен. Тя почва да пее с него и той сбъдва детската мечта на всеки фен - да направи дует с изпълнителя, на когото се възхищава.
Отказва иврита след премеждие на границата
През лятото и есента на 1995 г. Георги Милков прави първите си две пътувания в Близкия изток - в Израел и Ирак, което го вдъхновява да почне да учи арабски и иврит. След като завършва в ИЧС първия си курс по арабски, се записва да учи и иврит в Еврейския дом в София.
През 1999 г. на летище “Бен Гурион” в Тел Авив изпробва наученото и остава много доволен от себе си. Той разбира униформените контролни органи, и те го разбират. Но пристигат двама цивилни, вземат му паспорта и го отвеждат в кабинет без прозорци. Там прекарва следващите два часа в обяснения и оправдания защо говори иврит, след като не е евреин.
При следващите си пътувания в тази необикновена страна говори английски, руски или арабски, но никога повече иврит...
Успя да влезе в къщата в Либия, където бяха затворени медиците
Като специален пратеник на в. “24 часа” в Либия Георги Милков успя да влезе в къщата, където либийските власти държаха затворени българските медицински сестри. Това беше първата въобще среща с журналист на медиците, които след това бяха осъдени на смърт. Милков направи и първото интервю със Сейф ал Ислам, като на тази среща синът на Кадафи се ангажира да бъде личен гарант за спазването на правата на българките, а неговата фондация да наблюдава случая. През януари 2007 г. Милков направи и последното интервю с Кадафи-син, в което той за първи път съобщи, че има окончателен план за решаването на случая и смъртните присъди на сестрите няма да бъдат изпълнени. Интервюто бе цитирано от световните агенции и това предизвика едновременно официални реакции от Москва и Вашингтон.
Спечели джип от риалити формат в Африка, но кара предимно колело
След два месеца на палатка в Замбия и Ботсуана през 2013 г., Георги Милков излезе победител в риалити формата на Би Ти Ви “Африка, звездите сигурно са полудели”. Голямата награда бе червен джип, но едва ли сте виждали Милков с него, защото той предпочита по-екстремни занимания. Като например да кара колело по софийските улици.