Ars longa, politica brevis*
Пресолихте манджата с “Хъшове”, господа. Няколко примера за това, че талантът няма нищо общо с политическите убеждения
Перефразирам известната латинска сентенция, че животът е кратък, а изкуството е вечно. Защото за изкуството знаем - нетленно е в най-великите си образци, а и с не толкова великите - остава, независимо като фарс или като трагедия. С политиките и политическите пристрастия е същото, те понякога даже са по-кратки от един човешки живот.
Но пък какви фарсове и какви трагедии се разиграват по сцени и арени! Преди време помолих да не се превръща храмът на Мелпомена в арена за panem et circenses (нарочно на латински го изписвам това така познато ни “Хляб и зрелища”, та да се види, че циркът не е от вчера.) Но както се е почнало, отива по-скоро на Яворовата пиеса “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Да не забравяме, че Яворов е тясно свързан с Народния театър, та съвсем неслучайно навързвам нещата.
Надрасканата врата на пиарката на първата ни сцена се оказа
пролог към спектакъл, довел до това хора, призвани да служат на изкуството, да обслужват собствените си страсти
И да повличат общественото мнение. А общественото мнение е винаги поляризирано между “Осанна!” и “Разпни го!”. Хеле, когато става въпрос за известни личности.
Но има нещо като неписан закон, с който аз съм съгласна. Идеологиите, политическите пристрастия, управляващите, доктрините и системите се сменят, изкуството е изкуство. То наистина е вечно.
Няма да ви давам примери колко държавници са били изкушени и от него, още колко повече управници са вземали под крилото си и в своя полза велики творци, само Моцарт е редно да ви е достатъчен като пример, апропо, да не забравяме Карел Войтила, който беше Божи наместник, но и политик все пак. Има една знаменита фраза на Бертолт Брехт: “Никой няма да пита какво е било времето, всички ще питат защо са мълчали поетите му”. Под поети разбирайте артистите в общия смисъл на това понятие - хора, които правят изкуство.
Та в този смисъл душата на артиста е волна, непредсказуема, като опъната струна, която реагира със собствен звук на обществените течения. Разбира се, всичко зависи от настройката на струните, но те резонират. Къде по-тихо, къде яростно, маршово, форсмажорно.
Дори смяната на министъра на културата не озапти скандала в Народния театър, напротив, хвърли още съчки в огъня. Фактите: Александър Морфов сваля от култовото си представление “Хъшове” разпределения в спектакъла от самия него актьор Евгени Будинов. Не защото е пълен некадърник (иначе не би го взел да играе Мравката), а защото, видно от разпространен в социалните мрежи видеозапис, е “герберски боклук”.
Знаем острия език на Морфов, знаем, че той говори с жар
и може да сипе вербален огън и жупел. НО! Не може политическите определености да се бъркат с творческите дадености.
Константин Щъркелов е гениален акварелист въпреки факта, че не споделя левите прогресивни идеи и е “царски любимец”. Същото важи и за Елин Пелин, личен приятел на цар Борис III. Да го изхвърлим от учебниците ли?
За Езра Паунд пък изобщо няма да споменавам, но той е гениален независимо от политическите пристрастия, за които си плаща скъпо. Всеки си плаща.
Да, гонения по тези причини е имало и вероятно няма как да няма. В цял свят и във всички епохи едни са били любимци на режима, а други низвергнати, обикновено с режимите са се сменяли и любимците, естеството човешко е такова. Артистът е човек и има пълното право да избира - политика, изгода, удобство, бунтарство, всичко земно.
Будинов е решил да приеме да е депутат от ГЕРБ, той си носи отговорността, но не пред репертоара на Народния театър. Там той е просто актьор. Не съдя какъв, забележете, личното ми мнение не интересува никого в случая. И дебело подчертавам - не го защитавам.
Защитавам единствено идеята, че политическите убеждения и талантът не са равнозначни
Някой, освен случайни мекерета на махленско ниво, да дръзне да каже копче срещу Стефан Данаилов, защото беше депутат от БСП? Ама Мастера беше връх в актьорското изкуство, един от най-високите, пред него можеше само да стоиш, извил врат нагоре, и да ръкопляскаш.
Дойдохме до аплаузите. Няма артист, който да не ги жажда. И ако не му стига театралната сцена, поревва да си ги заслужи на житейската арена.
Колкото повече шум в скандала, толкова повече зрителско внимание, а яка душа е артиста, заради ръкоплещенията, изтрайва и дюдюканията. Светлината на прожекторите заслепява. И току-виж си паднал в оркестрината. Скандалът продава, но бързо отшумява, колкото и да се пънеш да го подклаждаш. Хеле залагайки на политическата карта. Тя е особено печеливша, ако се полакомиш. И най-битата винаги.
Просто пресолихте манджата, господа. На Мелпомена й нагарча все повече и повече. А нали уж на нея служите, а не на Златния телец, не на политическите си партии, не на егото си най-вече. Никой не е вечен, освен с делата си. И далеч не всички дела са за овации. Останалото... добрите театрали знаят - “Останалото е мълчание”.