Харалан Александров: Бъркаме делириума с еуфорията - идва отрезвяване, но след още загуби и лишения
- Ако конфликтът се ожесточи, очаквам на политическата сцена да нахлуят брадати и космати хора, някаква постмодерна версия на божи воини
- Дигитални гета с тартори надзирават настроенията на тълпите в мрежата и ги подкарват накъдето си искат
- Българската общност се е съвземала след много по-тежки катастрофи. Сигурен съм, че и сега ще намери сили да се освести и да продължи напред
- “Демократична България” е като ремарке, заклещено за таратайката на “Промяната”, която се е устремила към дерето
- Гордите родители на спасителите от Харвард ги разсиновиха - оказа се, че детето не било вундеркинд, а калпазанин, който, вместо да носи шестици и да радва мама, татко и баба, се друса и краде от кварталния супермаркет. Голям резил
- Родната политическа драма се развива на фона на повсеместна инфлация на демокрацията, причинена от кризата на необузданата глобализация
- Българинът обеднява, цените чупят рекорди, войната в Украйна не стихва, държавата е пред срутване след 4 парламентарни вота и пред 5-и, без редовно правителство, извън Шенген. Това за какви властови групи отваря път през новата 2023 година - популисти, центристи, комунисти, социалисти, умно-красиви, царисти, “други”, г-н Александров?
- Това са фалшиви идентичности за краткосрочна властова употреба. Общото между тези виртуални политически проекти е, че намират отлична хранителна среда в социалното страдание - обедняването, безпътицата и отчаянието на големи социални групи. Колкото по-дезинтегрирано и фрагментирано е обществото, колкото по-объркани, отчуждени и озлобени са хората, толкова по-лесно става да си заградиш собствен електорат и да го насъскаш срещу останалите. В това отношение много помагат социалните мрежи, защото все повече провалени хора, които се чувстват изгубени в сложната реалност, се евакуират във виртуалния свят, който им предлага прости отговори и фалшиви решения.
- Как става това?
- Чрез потискане на разума и морала и мобилизиране на примитивните нагони - алчност, завист, гняв, омраза, отмъстителност, злорадство и пр. Мрежата е опасно място за семплите умове - там освен педофили дебнат алгоритмите на изкуствения интелект, които безстрастно изучават, таргетират и манипулират страстите на своите жертви. Оформят се дигитални гета със свои тартори, които надзирават и контролират настроенията на дигиталните тълпи. Имигрантите във виртуалния свят вярват, че са открили свободата, а всъщност са групирани в стада, които дигиталните пастири подкарват накъдето си искат. Упадъкът на традиционните човешки общности и засилващата се дигитализация на социалния и политическия живот не вещаят нищо добро за демокрацията.
- На 2 октомври 3% избраха “не подкрепям никого”, а 60% от българите не гласуваха. Тези дни социологията показа под 40% пред урните на пети парламентарен вот. Какво да очакваме? Социолог мрачно предрече нова спирала от избори до 2024 г.
- Мрачно е, но е реалистично. Ние сме в разгара на политическа война, която бе започната преди две години и половина с цел бързо завземане на властта, но сметките на нападателите излязоха криви и войната се проточи като тази в Украйна. Сега сме в етапа на дълбоко окопаване, от който има два изхода - единият е да се сключи примирие, а вторият е войната да продължи, докато едната страна бъде напълно изтощена и капитулира. Ако се тръгне към примирие, което изглежда трудно, но не невъзможно, част от хората ще се върнат към урните. Ако войната продължи, отливът ще се засили, докато на бойното поле останат само фанатизираните ядра. Баталиите около Изборния кодекс допълнително ерозират доверието - вече масово се споделя убеждението, че “едните знаят как да лъжат с машините, а другите - как да лъжат с хартиената бюлетина”.
- Само политиците ли са виновни за този срив на доверието?
- Те са обичайните заподозрени, и с право. Но родната политическа драма се развива на фона на повсеместна инфлация на демокрацията, причинена от кризата на необузданата глобализация. Задълбочава се усещането за провал на демократичната политика, защото националните правителства могат да влияят все по-малко върху онова, което се случва на гражданите. Какво значение има за кого ще гласуваш, след като важните решения, които определят живота ти, се вземат някъде другаде и са извън контрола на онези, които избираш?
Как точно българските политици ще повлияят върху решението на Путин да завладее Украйна, върху сътресенията на борсата в Ню Йорк, върху лихвения процент на Европейската централна банка, върху политиката на Китай за нулев ковид или върху налагането на Зелената сделка? В един все по-безмилостен свят, в който правилата се налагат или от диктаторите и олигархиите на големите държави, или от глобалния корпоративен капитал и неговите безскрупулни лобисти, не остава много място за демократични илюзии.
- Доколко вече видимата неприязън между президента Радев и ПП определя изгледите тази партия да последва съдбата на ИТН?
- ПП уверено върви по стъпките на ИТН, но конфликтът с президента е само следствие. Причината са фантастичните очаквания и надежди, с които бе напомпан този политически балон и които се провалиха безславно. Спомнете си как поредните спасители бяха провъзгласени за икономически, политически и морални гении и как всички се надпреварваха да се хвалят, че са ги открили и довели от Харвард, за да избавят клетата корумпирана България. Сега същите горди и грижовни родители набързо ги разсиновиха, отрекоха се от тях и ги обявиха за шарлатани. Оказа се, че детето не било вундеркинд, а било калпазанин и вместо да носи шестици и да радва мама, татко и баба, е започнало да се друса и да краде от кварталния супермаркет. Голям резил. Сега всеки от родителите обвинява другия, че го е заченал незаконно, от чуждо семе. И се надява час по-скоро отрочето да се пръждоса някъде, за да не му бере срама.
- Но “Демократична България” останаха с тях.
- Те няма къде да ходят, горките. “Демократична България” е като ремарке, заклещено за таратайката на “Промяната”, която се е устремила към дерето. ДБ подскачат и се тресат отзад в ремаркето и отчаяно се опитват да се откачат, но вече е късно. Щеше да е забавно, ако не беше толкова тъжно. На ДБ се възлагаха големи надежди, от тях се очакваше да удържат и наложат реформаторски курс в управлението на едно консервативно и травмирано общество, което се страхува от промените и постоянно се опитва да ги избегне. Вместо да поддържат тази линия, която изисква интелигентност, посветеност и смирение, те се отдадоха на морален супремасизъм и революционен разгул. Нещо по-лошо - предадоха политическите си съюзници и се сдушиха с враговете. И за пореден път опропастиха възможността за решително цивилизационно отместване. Сега берем горчивите плодове на този провал.
- След навлизането на генерали в управлението сега проектокабинетите са отговорност на професори. Кое ще надделее?
- Предстои да разберем. Аз приветствам академизацията на политиката като по-цивилизована алтернатива на милитаризацията. Поемането на лидерството от изтъкнати професионалисти с академични титли е знак за възможно примирие в политическата война, тъй като академичната култура е диалогична, толерантна и отворена към компромиси. Не съм сигурен обаче, че настръхналите армии ще допуснат професорите да сключат мир. Такъв е възможен само ако генералите, които контролират армиите, решат да подкрепят миротворците, вместо да продължат бойните действия.
- Ако и професорите се провалят, кого да очакваме след тях?
- При продължаващ регрес и ожесточаване на конфликта аз очаквам на политическата сцена да нахлуят брадати и космати хора с кръстове, факли и хоругви, някаква постмодерна версия на божи воини. Политическото противопоставяне вече открито се описва в категориите на сблъсък между Доброто и Злото, което опасно започва да напомня реториката на религиозните войни. Това са най-разрушителните конфликти, защото враждуващите страни са фанатизирани и непримирими. Западна Европа има богат опит с такива трагедии - хусистките войни от XV век, клането между хугеноти и католици във Франция от XVI век, опустошителната 30-годишна война в Германия от XVII век и пр. Модерната епоха се ражда в кръв и насилие. На нас като част от Османската империя това ни е било спестено, но не е късно да наваксаме.
- Докато текат преговорите за власт, престъпността надигна глава, а напрежението в българското семейство расте - за два месеца станаха много убийства, грабежи, катастрофи, в последните дни жени бяха буквално претрепани от съпрузите си у дома. Какво се случва, когато чувството за лична сигурност изчезва заедно с надеждите “да се оправим”?
- Случва се социален и морален разпад. Разкъсва се тъканта на цивилизацията и започваме да се сриваме към варварство, или към естественото състояние преди възникването на обществения договор, което според Томас Хобс е “война на всеки срещу всеки”. Когато институциите са блокирани, а законите не се спазват, животът става беден, брутален и варварски. Ние помним това състояние на обществото от 90-те, когато мутрите вилнееха на воля, и след като в продължение на две дестилетия се опитвахме да го превъзмогнем, сега отново се връщаме в изходната точка. Разпадат се крехките консенсуси на българската демокрация, които даваха някакъв шанс за развитие и благоденствие.
- Кои консенсуси имате предвид?
- Преди всичко консенсуса за отказ от политическа репресия. Той беше демонстративно взривен с незаконните арести на Борисов, Горанов и Арнаудова, разпоредени в тъмна доба от Кирил Петков и Бойко Рашков. Към обществото беше изпратено ясно послание - всеки, който има власт, може безнаказано да злоупотребява с нея. След като премиерът може да се саморазправи с лидера на опозицията, защото така му е кефнало, значи всичко е позволено. Всеки, който се чувства силен, е свободен да насилва по-слабите - началникът може да се гаври с подчинените си, предприемачът може да тормози служителите си, надрусаната мутра може да помете всеки по пътя, мъжът може да пребие жена си, родителите могат да тероризират децата си, агресивните ученици могат да издевателстват над кротките и т.н. Нещо повече - погазването на законите и упражняването на насилие се превръщат в символ на успеха, стават секси. Колкото по-безпардонно, нагло и арогантно се държиш, толкова повече ти се възхищава оскотялата тълпа. Това е срив на цивилизацията.
- Обратим ли е този процес на упадък?
- Разбира се, цялата история на нашата цивилизация е поредица от пропадания и възходи. Но не след всеки срив следва задължителен подем, има терминални кризи, от които общностите никога не се възстановяват. Аз не мисля, че сегашната е такава. Българската общност се е съвземала след много по-тежки конфликти и катастрофи и съм сигурен, че и сега ще намери сили да се освести и да продължи напред. Но за да започне процесът на нормализация и изцеление, първо болестта трябва да бъде диагностицирана, приета и осъзната. И болният да се съгласи да се лекува, да спре да обърква делириума с еуфорията. Струва ми се, че приближаваме момента на отрезвяване, но то ще дойде след още загуби и лишения. През следващата година предстои да почувстваме осезаемо резултатите от безотговорното и самонадеяно упражняване на властта, което допуснахме и дори насърчихме. Ако успеем да си върнем здравия разум, ще се укротим, ще напуснем удобните самозаблуди и ще поемем отговорност за живота си. Ако не успеем, ще продължим да се мразим, да обедняваме и да страдаме.
CV
Харалан Александров е роден е през 1967 г. в София.
Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.
Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания.
Преподавател е в НБУ.