Румен Пайташев: Социализмът ми открадна две световни първенства
След 18 дни с влак София-Москва-Пекин и обратно за световното в Корея и Япония му слагат пейсмейкър на сърцето
Румен Пайташев - авторът на “Световна футболна енциклопедия”, издание на КК “Труд”, бе почетен като един от ветераните в отразяването на световните първенства от Световната футболна федерация (ФИФА) и Международната асоциация на спортните журналисти.
Това стана на специална церемония в главния пресцентър на световното първенство в Катар на 30 ноември.
В т.нар. Виртуален стадион №1 специален гост беше световният шампион Роналдо от Бразилия, който връчи наградите на всички лауреати, включително и на нашия Румен.
Това световно е девето за Пайташев, като първото му е в далечната 1990 г.
- Девет световни първенства на живо. Какво означава това, с какво е свързано? С какви лишения, с какви жертви, с какви усилия?
- Да, със сигурност има какво да се разкаже. През първите ми три световни първенства бях все пак на щатна работа във вестник “Футбол”, впоследствие и във вестник “7 дни спорт”. Но за следващите шест действително разчитах само на себе си.
Не бих искал да се изтъквам и да прозвучи нескромно, но човек трябва да се лиши от много неща, за да постигне това нещо. Той трябва да обича футбола, колкото и шаблонно може да прозвучи това за някои хора. Топката трябва да бъде в сърцето ти, да обичаш играта истински, за да се подложиш на всичките тези лишения, за да стигнеш до дадено първенство. И ще спомена първото си световно първенство като журналист на свободна практика, фрийлансър - това в Република Корея и Япония през 2002 г. Тогава изминах с влак разстоянието от София през Москва до Пекин. Това са девет дни, на връщане още девет.
18 дни бях само във влака
Това е най-дългото ми отсъствие от дома - точно два месеца. 10 дни след като се върнах, получих сърдечна криза, показателите ми бяха доста лоши. Оттам стартира един процес, вследствие на който шест години по-късно трябваше да ми сложат сърдечен стимулатор - пейсмейкър. Така че вече над 10 години живея благодарение на батерията.
- Можеха ли да бъдат повече тези 9 първенства?
- Разбира се, че можеха. Аз и друг път съм го казвал - социализмът ми открадна точно две световни и две европейски първенства и ще се аргументирам защо е така. Веднага давам пример с моя колега и приятел Серхио Левински от Аржентина, чието първо световно първенство на живо е на 23-годишна възраст. Моето е на 34 години.
- Но защо социализмът?
- Защото в онова време, преди промените, за да отидеш на такова събитие, първо, се изискваше нашите да са се класирали. Това е задължителното условие. Ако националите не се бяха класирали, отиваха единствено шефовете на отдели. Никой друг не можеше да припари до такава командировка. Да не говорим, че младите колеги винаги бяха избутвани малко встрани, държаха ги далеч от чужбина. Трудно, трудно се отиваше навън. Днешните журналисти не могат да разберат това нещо. Когато за първи път отидох в така наречаната капиталистическа страна - Швейцария, за мен всичко беше нереално, бях на 28 години. Ето каква беше разликата между “тях” и “нас” тогава - Серхио, моят приятел, на 23 години също е бил дебютант на световно първенство. Но всяко едно издание по онова време изпращаше по 5-6 души. Естествено, началникът, шефът на отдела е тежката артилерия - пише анализите, тежките текстове, коментарите. Има други, които описват мачовете, единият покрива едната съблекалня, другият - другата. Всеки си има ресор и примерно човекът, който е за първи път там, ще извършва някаква репортерска дейност. След това, ако има качества, той се развива, издига се в йерархията.
Докато при нас тогава такова нещо нямаше. Отива шефът и толкова, това е положението. Така че спокойно мога да кажа, че европейските през 1980 г. в Италия и през 1984 г. във Франция, както и световните в Испания (1982) и Мексико (1986) за мен са изгубени първенства, на които бих могъл да бъда. И тогава щях да съм с 11 световни и 11 европейски първенства. Но пък можеха и да са по-малко. Европейското през 1988 г. беше във ФРГ и добре че тогава се появи вестник “Футбол”, на който станах заместник главен редактор, нещата се промениха. После година по-късно настъпиха и политическите промени, които направиха нещата коренно различни.
- Какво беше първото ти световно първенство? С какви чувства отиде, как започна да свикваш?
- Е, аз вече бях ходил на голямо първенство. Както споменах - европейското във ФРГ. Вече бях натрупал някакъв, подчертавам - някакъв опит в това отношение. Знаех кое как, не бях напълно новобранец. Но, естествено, вълнението беше голямо, защото все пак за първи път бях на световно първенство. Много неща, които тогава бяха, сега вече не съществуват. Много неща се измениха,
промените са тотални и смея да кажа, че не са към добро
Въпреки много положителни неща, които се случиха, глобално не са добре по отношение на журналистите. Някак си тогава представителите на медиите се радваха на много по-голямо уважение, много по-голямо внимание от страна на ръководните органи на ФИФА, респективно УЕФА. Докато сега като че ли малко са неглижирани. Да не говорим, че с нахлуването на интернет, на всички тези технически нововъведения журналистиката тотално се промени. Ето - дори в пресцентъра аз не мога да видя това животно, наречено вестник. Докато нашето поколение живеехме с вестниците, преглеждахме ги, сравнявахме. Но това са неизбежни неща, които съпътстват промените.
- Кой беше първият ти мач на световно първенство?
- Мачът на откриването в Италия 1990 между световния шампион Аржентина и Камерун…
- И гола на Омам-Бийик…
- Да, африканците победиха 1:0, което си беше сензация. Даже не толкова успехът на Камерун, колкото загубата на Аржентина. Естествено, това не попречи на отбора да стигне до финала и да бъдат отново на крачка от световната купа. Невероятни изживявания - не само заради факта, че наблюдавах Марадона на-жи-во (натъртва) в шест от седемте му мача на това световно. Аз вече го бях гледал предишната година на турнира Копа Америка в два мача и тези шест - значи в осем мача съм гледал великия Диего Марадона на живо.
- Толкова ли е велик наистина?
- Да, действително. Въпреки че на световното в Италия беше минал зенита на кариерата си, той беше в Мексико 1986. Тогава безспорно бе неговото първенство. Но въпреки всичко в Италия с този малко поосакатен и донякъде лимитиран откъм футболна класа състав Марадона буквално влачеше отбора си напред. Е, изпусна дузпа срещу Югославия, която можеше да се окаже фатална, но, така или иначе, той беше безспорният лидер, фигурата с главно Ф.
- Изпусна дузпа, но даде на Каниджа гениален пас за победата над Бразилия.
- Да, бях там. Знаеш, че съм бразилофил, не ме питай как се чувствах след този мач. Но това е футболът, има спомени, които никога не избледняват.
- И първият ти финал на световно ли беше през 1990 г.?
- Да, разбира се.
Гледал съм на живо всички финали
на световните първенства, на които съм присъствал. Имам неписано правило, че на едно първенство ако не му гледаш финала, все едно не си бил там.
- На кое първенство ти е било най-трудно?
- Трудно в какъв смисъл?
- Във всякакъв. И като отразяване, и като условия, и като придвижване.
- В организационно отношение най-добрите световни първенства бяха Германия 2006 и Русия 2018. За журналистите бяха създадени абсолютно подходящи условия и за работа, и за почивка, изобщо във всяко едно отношение бяхме подпомогнати. Разбира се, имаше и първенства, към които критиките бяха съвсем основателни. Сега се намираме на първенството в Катар, виждаме, че домакините са направили много, изключително много и за работата на журналистите. Но има проблеми, които ни съпътстват, да не изпадам в подробности, обаче далеч не всичко е добре.
- За тези девет световни първенства си се сблъскал с много футболни звезди. С кои си имал личен контакт?
- Мога да кажа, че съм щастлив човек, че съм живял по друго време. Всичките тези звезди, треньори и така нататък бяха много по-достъпни до медиите, до журналистите. Не казвам, че едва ли не по всяко време са били на тяхно разположение, но човек можеше да установи личен контакт, да се види с тях, да разговаря, да ги пита. Днес нещата са толкова изолирани, отборите са в някакви едва ли не замъци, които са охранявани от всевъзможни бодигардове, които не дават пиле да прехвръкне. Това не е нормално, в края на краищата журналистите са дошли да си вършат работата. Да, няма как да са през цялото или повечето време с медиите, но журналистите търсят личния контакт лице в лице - било за интервю, било за мнение, при това не само преди или след мач. Да не говорим, че тези звезди на футбола ги знае целият свят именно благодарение на журналистите. Добри или лоши, пристрастни или безпристрастни, те са хората, които им правят реклама. Ако не бяха журналистите, никой нямаше да знае кой е Пеле, кой е Марадона, кой е Ди Стефано и така нататък.
- Имена?
- По време на световни първенства ли?
- Да.
- Вече споменах за Марадона. При това Марадона се явяваше на всяка една пресконференция на Аржентина. А сега буквално се глезят кой да бъде, кой да не бъде.
- На две от първенствата, които си отразявал, участваше и българският национален отбор. Каква е разликата, когато е там и когато го няма?
- Безспорно има разлика. Първо, отношението към нас, журналистите, е по-добро в смисъл, че няма проблеми с билетите за отделните срещи. Ето сега тук, в Катар, виждаш какви пречки срещаме в опитите си да отидем на даден мач, тъй като сме неучаствала държава, не отговаряме поне на първите три или четири критерия, по които се разпределят тези билети. Така че
ако България е участник, и журналистите ще имаме предимство
Иначе - да, бях очевидец на лудото американско лято през 1994 г., когато във вестниците в САЩ през цялата им история не се е писало толкова много за България.
- Как преживя мача с Германия?
- Интересното беше, че моята задача беше - ние бяхме екип от четирима от вестник “Футбол, поначало да отразявам германския национален отбор, тъй като бяхме в една квалификационна група за следващото европейско първенство. Така че аз бях на всички германски мачове, като, разбира се, гледах България в Далас при победата над Аржентина. Следващият ми мач беше България - Германия, детронирахме световния шампион и вече бях изцяло с българите до края на първенството.
- В коя държава би искал да има световно първенство и ти да го посетиш?
- Надявам се четиристранната кандидатура на Уругвай, Аржентина, Парагвай и Чили за 2030 г. да успее, въпреки че има много спекулации на тази тема. Нека обаче поне малко романтика да остане в този прагматичен свят. Все пак се навършват сто години,
един век от първото световно първенство в Уругвай
през 1930 г. Всъщност то тогава цялото е било в един град - Монтевидео. Веднага ще направя съпоставка с олимпийските игри в Атланта през 1996 г. Те трябваше да се състоят в Атина. Също се навършваха 100 години от първите игри. Атланта спокойно можеше да изчака четири години. Някак си винаги парите, бизнесът вземат връх.
- Не смяташ ли, че след Катар ще дават домакинствата на световни първенство на развити държави, където няма нужда да се строят нито нови стадиони, нито нови пътища и жп линии?
- Вече нещата опират до политика, на равнище правителства. Виждаме, че дори следващото първенства ще е в три държави, едната от които е САЩ. Американците могат спокойно да си го организират сами. Мексико е организирало две световни самостоятелно. Но виждаме, че въпреки това се търси някакво обединение на повече държави. Организацията на едно такова събитие не е лесна работа и трябва да се изпипа както трябва. Затова се надявам през 2030 г. - да сме живи и здрави тогава, Южна Америка да бъде домакин.
- Един от твоите колеги, който също бе награден, има 17 отразени “на терен” световни първенства. Та той сигурно е галил 17-годишния Пеле по главата в Швеция през 1958 г. Как се стига до подобно постижение? Всъщност познаваш ли го?
- Не, сега се запознах и се снимах с него. Познавах се с Диего Лусеро, легендарния уругвайски журналист, който е очевидец на първите 15 първенства от 1930 до 1994 г. От първото световно на колегата рекордьор са минали 64 години, тогава той е бил на 24 години. Ето отново пример - живял е в нормална държава, където на двайсет и няколко години го пращат на голямо първенство.
- Имаш ли цел за брой първенства или планираш само до следващото?
- Нека да сме живи и здрави. Само това ще кажа. След здравословните проблеми, които имам, каквото дойде.
- И последно. Вярваш ли, че българският национален отбор пак ще играе на световно първенство?
- Като българи трябва да се надяваме, но реалността е такава, че не виждам това да стане в скоро време. Дано да бъда опроверган.