Рут Колева клекна патриотически
- Какво прави там този саркофаг?
Клекналата поза на певицата Рут Колева върху саркофага в перущенския Паметник на трите поколения се оказа блестящ пиар – тя стана по-известна от Азис! Но пък патриотите се обидиха. Имам новина за тях - нямате повод за обида, скъпи приятели, това клякане с нищо не озлочестява родовата памет на България, а тъкмо обратното – на него трябва да се гледа като на патриотична изява.
Дайте да помислим – какъв е този саркофаг и от чия култура е взет? Не и от българската. Както в православните, така и в националните български традиции няма такива артефакти. Не му е там мястото и певицата е права да клекне отгоре му.
Истината е, че първоначалният проект на чудесния български скулптор Любомир Далчев е доста различен и в него няма саркофаг. Той е добавен по препоръка на перущенеца Георги Владиков, който по онова време е завеждащ отдел “Деловодство” на ЦК на БКП.
С това не искам да кажа нищо лошо за самия Владиков – напротив, той е истински патриот и потомък на героичен род. Прадядо му е участник в Априлското въстание и един от защитниците на Перущица, а дядо му – участник в Септемврийското въстание през 1923 година. Самият той е първият перущенски партизанин, хванал Балкана година и половина преди 9 септември, така че не е от “полунелегалните” – той се криел, но те не го търсели.
Предлагайки мемориала, той пресъздава не само бунтовната история на Перущица, но и историята на своя род. И тъй като урежда финансирането, това му дава правото на препоръки. Знаете кой поръчва музиката. Добре, но откъде му е дошла идеята за саркофага? Много просто – подобен саркофаг лежи долу в историческата черква “Свети архангели Михаил и Гавраил”, където Кочо Честименски заклал жена, деца и себе си, за да не попаднат в ръцете на башибозука.
Помните ли “Епопея на забравените”? Едно време я учехме наизуст:
“…Перущице бедна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!...”
Да, това е същата черква, за която народният поет пише:
“…без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами…”
Същата черква, само че на този саркофаг не му е там мястото. Той е добавен при поредния ремонт през 60-те години на миналия век, десетина години преди да се построи паметникът. Кой знае чия е била идеята? Може би някой архитект е пътувал до Кайро и е видял ковчег на фараон. Или на някой крал в западноевропейска катедрала. Човекът е имал добри намерения - искал е черквата да стане някак си по-представителна, “по-вносна”, както тогава се казваше.
До този момент там са се пазили костите на загиналите в черквата. Те са отнесени по посока на гробищата, за да не пречат. Минават десетина години и другарят Владиков, също воден от добри намерения, решава, че паметникът на баира трябва да се римува с черквата. И дава указания на Далчев да добави саркофаг.
Откъде знам тези неща ли?
От моя колега и приятел Милко Кръстев, с когото работехме в една редакция, а после той стана уредник на историческия музей в Перущица. По онова време той се движеше навсякъде с един касетофон колкото тухла четворка под мишница и записваше безкрайни интервюта с всякакви перущенски авторитети. Така събра невероятно богатство от гласове и спомени, дано не се изгубят. Има записани поне 7-8 часа разговори със самия Любомир Далчев.
Покрай Милко и аз прескачах чат-пат до Перущица, написах някой-друг репортаж, попрочетох някоя-друга краеведска книга и всеки път се връщах с богати впечатления и с поне един дамаджан вино от перущенската текезесарска изба. Тогава там така му викаха - дамаджан, в мъжки род. Това показва уважение към съдържанието. Виното беше хем великолепно, хем суперевтино - литърът струваше 80 стотинки, но ромите от текезесето си продаваха купоните по 30. Славни времена… По-късно, като бутнаха избата, сякаш бутнаха черквата…
Съзнателно или не, Рут Колева играе ролята на медиум, чрез която чуваме гласовете на загиналите. Тя не би могла да клекне в черквата, това ще е кощунство. Но в паметника е допустимо, невинен калпазанлък. И чрез тази нейна поза гласовете на предците ни говорят:
Махнете тези саркофази! Върнете ни костите!
Върнете истинската памет на Перущица! И наистина, какво пречи да се потърсят костите на жертвите и да се приберат в историческата черква? Или може би си струва Светият синод да си я поиска, да я освети и да възстанови богослуженията? Не знам, синодът си има своите правила. Доколкото разбирам, загиналите герои не могат да получат статут на светци, тъй като са се сражавали в момента на смъртта.
Канонът си е канон. Но паметникът на баира е свободен от каноните. Той също е разказ за българската съдба. Ние, българите, може да живеем с три различни представи за тези три бунта в нашето минало, но трябва да се опитаме да бъдем един народ, нали така? Е, сега е моментът чрез този паметник да си помирим спомените.
Част от нашите незабравими спомени е и разграбването на паметника по време на прехода. Отвън имаше многотонен бронзов венец, явно някой го е отмъкнал за старо желязо. Или може би стои пред някоя вила, построена с парите за магистрала. Или е барбекю… Любопитен съм да разбера с какво превозно средство го е откарал приватизаторът? Отмъкнати са и железните врати.
Вътре имаше едни симпатични тухлички, много добре стават за камини. Дано сега вършат добра работа…
Щом направихме четворна коалиция, защо да не направим и коалиция на спомените? Ако Перущица иска да възкреси възрожденския си дух, нека възстанови Паметника на трите поколения и да го използва за обществени събития – я танци, я концерти, я за светлинно историческо шоу като във Велико Търново.
Разбирам недоволството на електората на ДБ, там той си няма бунт. Затова нека на мястото на саркофага се постави композиция, която да символизира революциите на жълтите павета.
Например всеки каменоделец може да превърне саркофага в палатка, така че да напомня за лятото на 1990 г. Даже се сещам чии крака с маратонки трябва да се подават от палатката…
Лично на мен повече ми харесва образът на Свободата от картината на Дьолакроа, който една млада актриса пресъздаде по време на революцията на “умните и красивите”. Въпрос на вкус е дали статуята да е по-елегантна като актрисата, или по-пищна, като в оригинала.
Но нищо не пречи формата на Свободата да се подложи на обществено обсъждане.