Проф. Здравко Митков: През 2022 г. БГ студенти настигнаха американските си колеги от 1997 г. по необразованост
- На 11 март навършихте 70 години. Плаши ли ви възрастта, проф. Митков?
- Не мога да повярвам, че имам на гърба си 70 години. Мисля си, че изглеждам по друг начин и че правя впечатление на по-различен човек. Което е наивно, но предполагам, че повечето хора минават през подобно усещане.
- Дебютът ви като режисьор е “Щастливеца иде” в Пазарджишкия театър през 1979 г. Вие щастлив човек ли сте?
- От една страна, мисля, че с избора на професия и този артистичен начин на живот намирам себе си за щастлив. Що се отнася обаче до личното битие, там нещата стоят по-сложно. Увлечението по изкуството изпи и ме лиши в известен смисъл от другите житейски удоволствия. Но не знам дали човек може да даде заден ход. Мисля, че вече е невъзможно.
Така че проблемът
с щастието
е относителен
Всъщност нямам избор, освен да подчертая, че съм искал да правя театър, правил съм театър и правя театър. И щом това, което мечтая, искам и мога да го правя по-добре или по-лошо - значи това все пак е известно удовлетворение, което може на моменти да е щастие.
- Броите ли си спектаклите, които сте режисирали?
- Педантично! В момента репетирам 110-ата постановка...
- Защо през 1985 г. започнахте педагогическа кариера, не ви ли стигаше сцената?
- Изпитвах голяма любов към моя учител проф. Николай Люцканов. И когато ме покани през 1985 г. да направя с негови четвъртокурсници един от дипломните им спектакли, се съгласих с най-голямо удовоствие.
Първо, вече бях режисьор, чието име започваше да се чува. Второ, за мен беше много интересно да поставя нещо в театралната академия. И трето, поканата от професора беше голяма радост. Така уж на шега потънах в педагогическата пропаст.
Срещите със студентите ме поддържат по особен начин. Надявам се, че не остарявам чак толкова бързо, че не оглупявам в професията, че не се превръщам в някакъв досаден професионален дърдорко.
- Какво давате и получавате от студентите?
- Опитвам се да ги въвлека сериозно в творческото театрално поприще. Изкуството има рационални, но и ирационални елементи в себе си.
Съчетаването на тези две неща и довеждането им до възприятията на младите не са лесни. Много последователно и педантично опитвам да ги уча на тези правила.
Няма театър в България, включително и в софийските, където да няма мои студенти, което е голяма гордост за мен. А също така и доказателство, че съм успял да създам сериозни и обичани професионалисти. По-важното е, че чрез тях съм разбирал новите поколения. Хора, които по друг начин възприемат света и разбират дисциплината и обучението.
Аз имам уклон към наказателните мерки при обучението. Работата ми с американски студенти и срещите ми с българските постепенно ме научиха да ползвам повече поощрението в обучението, който се оказа по-либералният образователен подход и може би и по-полезният.
- През 1997 г. сте гост-професор по режисура в Колорадо Колидж, Колорадо Спрингс, САЩ. По какво се различават нашите и техните студенти?
- Тогава ми направиха впечатление наивността и недостатъчната образованост на американските студенти. Даже бях стъписан от това обстоятелство. Разбира се, те бяха изключително дружелюбни, любвеобилни, трудолюбиви и направиха чудесен спектакъл. Изненада ме липсата на познания. И какъв парадокс е, че днес, през 2022 г., мога да кажа, че българските студенти категорично настигнаха американските от 1997 г.
Категорично вече нивото на липса на задълбочена образованост е изравнено с това на американците.
- Съществува мнение, че НАТФИЗ произвежда безработни . Как ще го опровергаете?
- Не съм сигурен, че мога да го опровергая. От една страна, има прилики със западната образователна система. От друга, има наши си домашни български недоразумения.
Западната образователна система не държи сметка кой какъв ще стане, след като завърши висшето си образование. Там никой не гарантира на никого след това реализация в областта, за която се е учил.
- А как е в България?
- Тук имахме навика, че трябва да получиш гаранция - щом си учил за актьор, трябва непременно да станеш актьор.
Това не е възможно
никъде по света
Защото по същество не всеки влязъл в академията, достига нужното професионално равнище. И това, от една страна, е съвсем естествено. От друга, актьорската професия е трудна. Не всеки с нужните качества получава възможност да ги прояви. А често пъти хора с не чак толкова добри качества чрез други средства успяват да излъжат системата. С което повишават шума и снижават качеството в театралната среда.
- Защо се получава така?
- Българското недоразумение, свързано с нашата академия, се корени в лошо измисления метод за финансиране на бутикови училища, където малко студенти биват обучавани от голям брои професионалисти - професори, преподаватели и асистенти.
Съгласно българската система на финансиране се плаща броят на студенти. И оттам се получава това недоразумение. Ако държавата, Министерството на образованието и умни хора някъде се сетят да преразгледат този проблем и Художествената академия, Музикалната академия, НАТФИЗ биват субсидирани по същество, отчитайки разликата в характера на обучителния процес, ние няма да бъдем принудени да приемаме прекалено голям брой студенти. Дори когато на кандидатстудентските изпити не са показали кой знае какви качества.
Но сега, за да подсигурим финансовата издръжка на академията, сме принудени да приемаме повече.
За разкъсването на този омагьосан кръг не се намери нито един министър на образованието, нито на някакво друго държавно равнище - някой да предизвика сериозни разговори по тези проблеми.
- Много театрални режисьори опитаха и в киното. Вие какво чакате?
- Имам интерес към филмовото изкуство. Навремето бях помолил покойния вече кинорежисьор проф. Христо Христов да ме вземе в своя продукция, за да проследя от начало до края създаването на един филм. Той все ми обещаваше, но това така и не се осъществи.
Не мисля, че да харесваш киното, е достатъчно, за да се захванеш с филми. Разбира се, много мои колеги спокойно прескачат тези бариери.
Не искам да коментирам колко са добри и професионални, но аз лично не мога да си позволя да започна да правя нещо, за което не чувствам достатъчно здрава професионална основа.
- Какво е мнението ви за днешното българско кино?
- Казах, че се интересувам от кино, а не от българското. Може би като прочетат това интервю, някои колеги ще се ядосат или ще ме намразят.
Доста са съмнителните качества на съвременните български филми. Аз мисля, че причините са и образователни. Искам да припомня, че всъщност големите имена, които се утвърдиха в българското кино преди повече от 20 години, в повечето случаи бяха хора, завършили в Русия, Полша, Унгария...
Тоест - където има повече професионални киношколи. И тези хора наистина донесоха майсторство и създадоха образци на родното кино. Напоследък не знам за някого, който е учил кино в чужбина, да се е върнал и да прави филмопроизводство.
- В киногилдията делят филмите на зрителски (комерсиални) и фестивални (артфилми). В театъра как е?
- В театъра има колеги, които правят продукция, която смело наричат авангардна. Харесват собствения си подход към правенето на театър. Не го оспорвам, но имам и собствено мнение по този въпрос.
Не е възможно в България да се създава авангарден театър.
В държава, която
срамежливо е
погледнала към
театъра през очите
на читалищното
театро
с черги вместо завеси едва в средата и края на ХIХвек. След като в света още от ХIV, ХV, ХVI век съществуват големите театрални образци - както литературна, така и театрална практика.
Е, откъде да се вземат новаторите и авангардистите в българския театър? Затова гледам на тези претенциозни опити за модерност с известен скептицизъм.
- Коя ваша постановка смятате за най-добрата?
- Може би си струва да спомена “М. Бътерфлай”. Опитите ми върху драматургията на Ерик Емануел Шмит - три негови пиеси, които съм правил.
Ценя и един опит върху много проблемна драматургия - “В самотата на памуковите полета”. “Еквус”, “Йонадав”, “Уморените коне ги убиват, нали?”. Както и някои от опитите ми върху Тенеси Уилямс - “Нощта на игуаната” или “Лято и дим”. Може би пропускам някои интересни неща, спомените ми за някои от тях са избледнели.
- В един разговор признавате свой тежък режисьорски недостатък - обичате да работите със световни шедьоври. А с кои световни актьори бихте искали да работите?
- Карам моите студенти по режисура, когато правят разпределение на актьори, най-напред да ми кажат кои световни актьори, които познават от киното, биха разпределили в съответните роли.
Това е важно, самият
аз съм го правил
Но не живея с илюзии, че съм в състояние да предложа кой знае какво на големи имена.
- С кои български актьори ви е било най-приятно да работите?
- Много от тях обичам, с много от тях съм приятел... Може би - за да не изпусна и някой да ми се обиди, по-добре да кажа за дълбокото съжаление, което изпитвам, за изгубени приятели и професионалисти като Чочо Попйорданов, Андрей Баташов...
С Георги Мамалев ни свързват приятелство и професионална работа. Срещал съм се с големи имена като Ицко Финци, Цветана Манева, Коста Цонев, повечето от грандиозните истински звезди на Сатиричния театър...
Работил съм с мои студенти - Михаил Билалов, Ани Вълчанова, и с по-младите. Имал съм сериозни докосвания до майстори актьори и съм щастлив от тези срещи.
- Защо избрахте за юбилея си да поставите пиесата на Жан Кокто “Адската машина”?
- Това е заглавие, което избрах за тренинг в четвърти курс на моя пореден випуск актьори. Много харесвам този материал.
Той съдържа в себе си три компонента. Основата е древният класически мит за Едип. На второ място е интелектуалецът и театралът Кокто, който обработва мита с естетиката и патоса на модерния театър от 30-те години на миналия век. И накрая - ние в наченките на ХХI век.
Тоест три епохи се събират в тази драматургия и за мен това е много интересно. Има любопитни жанрови игри и на самия автор. Има много интересни роли, върху които е хубаво студентите да се обучават. Затова направих този спектакъл.
Мисля, че е интересен, респектиращ, макар и много труден за реализация. Ръководството на НАТФИЗ избра това представление, за да се срещнат очи в очи всички в академията - колеги и студенти, с желанието им да ме поздравят. Благодарен съм за този жест.
- А като зрител какъв театър обичате?
- Обичам интелектуалния театър. Показното външно зрелище понякога ме печели, но не е основното ми вълнение. Държа на представления, които са естетически издържани. Които поставят сериозни артистични изпитания. Не просто да се разкаже един повърхностен сюжет.
Големите майстори се упражняват със замах върху човешките проблеми. Когато попадна на такъв спектакъл, гледам с удоволствие.
- През последните години на зрителя масово се представят шумни веселяшки постановки, които сравняват с чалгата.
- Дълбоко съжалявам, че българският театър попадна в капана на този тип представления. На пътуване с шарени кулиси, смешни рокли и с хумор, който извира от неприличното говорене и повърхностните смешки.
Този порок го
внедриха някои
от българските
телевизии
с примитивните си риалити формати, а пък колеги решиха да го пренесат в театралната практика. Дълбоко съжалявам за това явление и колегите си, които в борбата за пари и повече комфортно съществуване, посягат към тези театрални упражнения, които нямат никаква стойност
- Животът ви извън театъра как изглежда?
- Не толкова интересен, за съжаление. На тази възраст вече и приятелствата намаляват, и купоните стават по-редки. Мога да допусна, че съм ограбил личния си живот за сметка на театъра и професията.
- Хоби имате ли?
- Навремето бях цигулар, но отдавна не съм се докосвал до цигулката. Обичам музиката и затова на повечето спектакли сам правя музикалните партитури. Иначе -
ако може да бъде
хоби - имам десетина
преводи на пиеси
Това е свързано както с интересите ми в театъра, така и с ранните години, когато имах силно влечение към филологията и езикознанието.
- От кой футболен отбор сте?
- През живота си съм ходил веднъж или два пъти на мач. Но когато ме попитат, казвам, че съм от “Левски”.
- Телевизия гледате ли?
- Гледам много телевизия, но никаква българска. Купените от българските телевизии чуждестранни формати се превръщат в такова пошло шоу, че аз моментално превключвам каналите. Не гледам безвкусни неща като “таланти”, “ергени” и не знам какви още естетически падения. Има НВО, “Нетфликс”, “Нешънъл джиографик”, “Хистъри ченъл”.
Оттам попълвам нуждите си за интелигентно общуване с електронната медия. За съжаление, българските телевизионни продукции са крайно незадоволителни и некачествени и те не ме интересуват.
- Имате ли девиз?
- Може да звучи банално, но... “Бъди себе си!”.