Денис Слепокуров: Дойдохме ден преди войната, а сега нашият град Бердянск вече е опожарен
Денис Слепокуров заедно с жена си Ирина, 4-годишната им дъщеря Милана и още 9 души получиха неочакван подслон в къщата на Николай Неделчев - собственика на една от най-големите рекламни компании у нас - "Публисис Груп България". Преди да стигнат в нея, всички те спят в една стая в "Студентски град", а през това време Неделчев пуска пост във фейсбук, че кани две украински семейства в дома си. Къщата в с. Ябланица под връх Мургаш е негова, купил я преди 10-ина години и я ремонтирал. Когато войната започва, той решава, че не може да стои безучастен и я предоставя за бежанците.
- Кога пристигнахте у нас, Денис?
- Един ден преди войната избягахме в България. Дойдох тук, защото съм български гражданин, хубаво е, че говоря езика и всичко ми е познато. Доста хора са взели телефона ми от Николай и се обаждат да ни предлагат помощ. На нас сега не ни трябва, защото всичко имаме. Но ще се опитам да свържа тези хора с украинците, които ми се обаждат, и така и аз да помогна. По-лесно става, като знам езика.
- Каква е ситуацията сега в Украйна?
- В Украйна положението е доста лошо. Вчера (в неделя - б.а.) руските войски са влезли в нашия град Бердянск. Той се намира на 120 км от Луганската народна република и от Донецката народна република, от другата страна сме на 200-300 км от Крим. Вчера руските войски са влезли и нашият град сега е опожарен. Най-лошо положението е в Киев, в Одеса, Харков. Има и едно село - Волноваха, там са разбили всички къщи. Имам приятели в Киев и Одеса, които стоят в бомбоубежища вече трети ден.
- Вие как успяхте да тръгнете преди войната, какво ви накара?
- Казваха, че на 16 февруари ще има война. Тогава нищо не се случи. Успокоихме се, казахме си, че няма нищо, че продължаваме да живеем. След това обаче ситуацията се затегна, започнаха да се събират военни, които се движеха наоколо. Наши приятели казаха, че положението е 50 на 50, никой не знае, може да няма нищо, но може и да стане. Помислих си, че това положение няма да свърши толкова лесно, и реших да тръгваме.
Дойдохме ден преди войната. Накарах и брат ми да дойде, взех със себе си още 11 човека - цялото ми семейство, както и семейството на жена ми, сестра ѝ. Пътувахме с различни коли. Брат ми тъкмо пристигнал в 11,30 ч на границата и в 12 ч вече я затворили за мъжете. Спряха да ги пускат. Брат ми обаче успя да мине.
Сигурно знаете как хората сега стоят с багажа си между Молдова и Украйна. Само жените и децата могат да пресичат границата. Мъжете ги возят с колите, връщат се обратно и си седят вкъщи.
- Откъде знаете така добре български?
- Тука живеех и учих 10 години. Първо учих архитектура в София, но не завърших. После учих в Юридическия факултет в Пловдив и пак не го завърших, защото почна войната през 2014 г. и аз отидох да работя в София. Преди една година се преместих в Украйна, купих си апартамент, започнах да живея и сега се случи това.
- Мислите ли за бъдещето, какво искате да правите - ще оставате ли тук, или се надявате скоро да се приберете?
- Надяваме се скоро войната да свърши. Но тук ще се опитаме да извадим документи на бежанците. Ако може да изкараме тези документи, ще може да работим. Доколкото разбрах от фейсбук, се търсят хора даже с руски. Може да не знаят български. Може да са водачи, да мият нещо.
Сега малко искаме да си починем, защото първия ден беше доста трудно. Всички бяхме в общежитие, спяхме по няколко души на легло, на земята. Имахме късмет, че попаднахме на Николай. По принцип всички трябваше да сме в София на различни места и това щеше да е много трудно. Сега сме на 50 км от София наистина в много хубава къща. Никога не съм мислел, че ще живея в такава къща. Николай ме пита: “Дали ви харесва?”. Казах му, че е повече от харесване. Сега заваля сняг, толкова хубава гледка. Даже вече не се чувствам като бежанец, да ви кажа. Хората ни носят храна и малко вече ни е срам да вземаме всичко, а те искат да ни помагат.