Любо Нейков: Падна ми шапката в Плевенския театър - сега играя там в "Хамлет"
Толкова се обичат там актьорите, че за година се родиха 12-13 деца
“Комиците” ги няма вероятно защото имаме 240 нови, с които може да се скъсаш от смях. Имат и сцена в центъра на София
Цяла година ще бъда на 50 години и най-вероятно ще се събера с приятелите си да го отпразнувам, когато това стане по-възможно
Любо Нейков има взривоопасен комедиен талант и е непоправимо влюбен в театъра. Въпреки че е обичан заради десетките си сатирични роли, никога не се е ограничавал само в тях. Вероятно заради това на 50 години (навърши ги на 7 февруари) се впусна без притеснение, но с огромно желание в класиката на Шекспир - играе в “Хамлет”.
Той е сред най-известните актьори и продуценти у нас. С компанията “Дрийм тийм”, в която е партньор с Евтим Милошев, продължават да създава едни от най-стойностните и интересни тв сериали.
- Пълна актьорска промяна сякаш има при вас, г-н Нейков. “Комиците” ги няма на малкия екран, а вие играете в класическата пиеса “Хамлет”. Означава ли това, че като актьор тръгвате в друга посока?
- Не го приемам така, защото никога не съм напускал театъра. Играя, откакто съм завършил ВИТИЗ, от една пиеса в друга, къде смешни, къде не чак толкова, различни образи по различен начин. Комедията минава през трагедията и ако се движиш по ръба на бръснача, е най-интересно. Хем уж се забавляваш, а пък се замисляш и се казват и много тъжни неща. Това е най-висшият пилотаж и добрата рецепта за послание. За мен е по-трудно да разсмееш някого, отколкото да му кажеш някакви сериозни неща.
Не съм се замислял защо така ми се случи. Не съм искал да стана нарочно на 50 години, времето си върви. Живот и здраве, да имаме по-дълго време да се забавляваме с изкуството. За мен това е бягство от реалността и наистина се чувствам много добре в тези води.
- Има ли символика в това на 50 години да играете в “Хамлет” - пиеса, която подтиква към философски размишления за живота?
- Поканата дойде в края на лятото миналата година. Режисьор е младият талантлив колега Ованес Торосян. Малка, симпатична роличка. Приех по много причини и като отидох в Плевенския театър, ми падна шапката. Това е театър с изключителна трупа - млади, талантливи, харизматични, възпитани, страхотни колеги. И от Плевен, и от София са поканени и са обединени в едно. Голяма забава, голям респект и уважение. Толкова се обичат взаимно, че 12-13 деца са се родили в рамките на половин-една година. Това е много показателно за атмосферата.
Самият Ованес е актьор и направи много хубаво режисьорско решение. Остави актьорите всеки сам да си напълни ролята, като постави едни жалони - какво цели героят, от къде до къде трябва да стигне и през какво трябва да премине.
- Вие сте в ролята на предводителя на актьорската трупа, наета от Хамлет. Харесва ли ви?
- Това са актьорите, които отиват в замъка “Елсинор” и Хамлет ги използва, за да каже нещо на чичо си чрез тях. Такава покана ми дойде и я приех, тъй като това е Шекспир и “Хамлет”. Неслучайно е вечна тази пиеса, тя е библейско актьорско книжле, задължително се учи навсякъде по света, оцеляла е в годините, защото темите вътре са толкова много. В главната роля е Антъни Пенев, изключително талантливо момче. Те всички там са така, няма кого да върнеш, всички са много талантливи, лъчезарни.
- С вашия комедиен талант хората разбират ли, че гледат сериозна пиеса, или очакват голям смях? Какво се случва в залата, когато се появите?
- Моето появяване е малко по-късно от началото на пиесата. Още при започването ѝ се задават кодовете на представлението, използва се асоциативното мислене на публиката и тя се потапя в разказа. Колегите вече са в боя и аз влизам като част от това нещо. Не свършва представлението и не започва друго с моето появяване. Мисля, че и аз се потапям в разказа и с различни изразни средства.
С нас работеше и хореографка от Румъния - много известна, Андреа Гаврилиу. Така че има интересни художествени неща. То е представление в представлението. Не очакват от мен някакви скечове, смешки, изобщо не се случва такова нещо. Това просто си е роля, част от пиесата.
- Хореографката на какво ви учи, вие танцувате ли в “Хамлет”?
- Не, но има едни движения и пластики, които са характерни, специфични и които трябваше да изпълним. Аз съм петимен, послушен,
в спортен екип съм
от сутрин до вечер,
докато репетирахме.
- Два месеца след премиерата на “Хамлет” навършихте 50 години (7 февруари), но не отпразнувахте юбилея си. Защо?
- Условията са такива. Неморално, неетично и недобре би било. А и приятели бяха казали, че биха се притеснявали да се събираме много хора на едно място. Още през януари реших да го отложа за пролетно-лятно време. Аз цяла година ще бъда на 50 години и най-вероятно ще се събера с приятелите си, когато това стане по-възможно, за да се чувстват по-защитени и по-добре.
- Направихте ли си равносметка все пак за изминалите години?
- За съжаление, не ми се случи. Деня изкарах на телефона с близки, познати и приятели - на тоя, на оня континент. Беше ми приятно, защото усещах голямо уважение и любов, което за мен е най-ценното, най-важното и най-скъпото. В същото време се замислих за много, много близки мои хора, които загубих във времето.
Но пък имах и много хубави творчески срещи, вдъхновяващи, с приятели, с които си говорим интересни неща и се размечтаваш, влизаш в един нов свят. Това е един вид бягство с тези разговори, с театралните представления, особено с “Хамлет” на Шекспир в Плевенския театър.
Вече изиграхме няколко представления и ми прави впечатление, че много хора от София и от други градове идват по програмата “Пътуващ зрител”, което си е в най-чист вид културен туризъм. Купуваш си билет, пътуваш, спиш в хотел със закуска, на другия ден се прибираш. Имаш време да разгледаш “Панорамата”, галерията на Светлин Русев и каквото пожелаеш в града, защото там има какво да се види.
- Само заради това ли е толкова успешен Плевенският театър?
- Там на място разбрах, че това е един балкански хъб. Има представления кооперация със Сърбия, Румъния, Северна Македония. Между другото,
режисьори като Сашо
Морфов, прогонени от
страната ни от 5 години,
сега се връщат
да поставят на родния си език. В момента Морфов прави там “Антигона”.
- Кога ще я поставя?
- Вече репетира. За съжаление, аз не участвам. Но присъствах на трепета на колегите, че Сашо Морфов ще отиде да се види с тях. И аз се вълнувах с тях, защото той е световен режисьор.
Театрите в по-малките градове правят уникални представления, но проблемът е, че публиката там не е толкова много и в един момент свършва. А с тази програма за пътуващ зрител тези представления имат по-дълъг живот. Така почваш да разчиташ не на публиката на своя град и областта, а на публиката на цяла България. Чисто икономически, когато спектакълът се играе по-дълго време, си възвръща инвестицията и излиза на печалба.
- Има ли други театри, които също имат подобна програма за пътуващ зрител?
- Чух за Габровския театър. Знам, че зрители пътуват от София до Варна, за да гледат представление, до Русе също. Така че това е един добър тренд. Още повече че България не е чак толкова голяма - театрите са на 3-4 часа от София. Варна е малко по-далече.
- Като направят магистралата, ще се приближи.
- Да, може би внуците, правнуците ще успеят да ходят там на театър така бързо.
- Защо “Комиците” вече ги няма по Би Ти Ви? Това означава ли, че ще ви гледаме само в театъра?
- За това трябва да питаш телевизията. Засега е така. Никога не съм излизал от театъра, но сега имам малко повече време да отделя за проекти. Да кажа, че имах много вдъхновяващи разговори и с Тео Ушев, който също най-вероятно ще поставя на плевенска сцена като театрален режисьор една много хубава комедия - “Жак и неговият господар” на Милан Кундера по пиесата на Дени Дидро “Жак фаталиста”. Това също ще бъде нещо изключително.
- Вие ще участвате ли в нея?
- Да.
- Откъде е вашето познанство с него? Той сам разказа по телевизията как благодарение на вас и на актрисата Стефания Кочева се е спасил от ковид, след като сте го накарали да отиде в болницата.
Тъжно е да не
познаваш Тео Ушев
Той е световен артист, познат в цял свят, и както често се случва, никой не е пророк в собствената си държава. Той е космополитно свободолюбив човек. Очарователно е да слушаш как говори. Много се дразни например, че в света има граници, които трябва да се минават. Той живее във Франция, Канада, България, неговият дом е светът.
Запознахме се на представлението “Всички освен мен” на Лилия Абаджиева в Сатиричния театър. След това дойде да ни поздрави и да се види с нас, седя много дълго време и си говорихме.
- Как разбрахте, че е болен и стои вкъщи?
- Стефания ми звънна и каза, че нещата не са никак добре, въпреки че той е с трета доза. Но точно когато я е слагал, предния ден се е бил заразил, пък той обича да тича, да спортува много. Вкарал е вируса по-навътре в дробовете, малшанс. Не съм помагал с абсолютно нищо с изключение на лека логистика и координация. Но той така го чувства, защото за него е бил важен и труден момент. Слава богу, сега всичко е наред. Усмихнат, здрав и щастлив е. Към днешна дата мисля, че е във Франция на път за Канада.
- Кога го очаквате, за да почнете работа по пиесата?
- През лятото или есента. Дори беше казал и конкретни дати, защото е много зает, има няколко проекта, по които работи успоредно. Същевременно завършва и игралния филм, който снима в България.
- Защо у нас се поставят предимно класически пиеси, а не толкова съвременна драматургия?
- Със сигурност има и съвременни пиеси, но класическите затова са устискали и са оцелели във времето, защото там са всички теми, които ни вълнуват. Когато направиш за себе си равносметка, виждаш, че тези проблеми и търсения от стотици години насам и до днес са едни и същи, съпоставяш ги към днешна дата, замисляш се, виждаш героят как постъпва. Това, което ни се случва днес, се е случвало и преди, ще се случва и доста след нас. И няма смисъл да повтаряме едни и същи грешки, които сме правили в исторически план назад. Как можем да ги избегнем, къде е ключето, къде е решението - това може да се намери в класическите пиеси. Затова се поставят “Антигона”, “Хамлет”, Шекспир.
- Кое ключе ще отключи разрешаването на съвременните ни проблеми? Какво виждате от страната на театралната сцена, след като измина една година на толкова много промени - и здравни, и политически?
- Политическите няма да коментирам по простата причина, че след като те не коментират културата, аз нямам никакъв повод и желание да коментирам тях. За мен най-големият грях е абдикирането от културата, образованието и науката. Това са взаимносвързани неща и те са в основата на едно общество. След много, много години само културните пластове ще останат в историята на развитието на една нация. Колкото повече не го разбират, толкова по-лошо за всички.
Въпреки че те правят всичко възможно да са конкуренти в полето на самодейните изяви от парламентарната трибуна. Голяма забава. Най-вероятно заради това няма и “Комиците”, защото има твърде много нови комици. Посяхме семенцата и вече ги имаме 240, с които може да се скъсаш от смях - от начина, по който говорят, диалектите, мънкането. Въобще те не умеят да говорят като хората. Въпросът е забавление да има за хората. Има си и зрелище, имат и сцената в центъра на София, имат си всичко.
- Председател на Комисията по културата и медиите сега е Тошко Йорданов, с когото бяхте колеги преди години в “Шоуто на Слави”. Тези дни комисията обсъжда бюджета за култура. Чували ли сте се с него, търси ли мнението ви като актьор?
- Нито им знам изявите, нито съм чувал нещо. Очевидно това се случва скрито от хората, които се занимаваме с култура и изкуство.
- Трябва ли изобщо държавата да помага в културната сфера?
- Изключително хубав и важен за мен въпрос. Държавата трябваше (казвам го умишлено в минало време!) да се намесва по една проста причина - прави го, когато има визия и решение за това какво иска да се случи, нашата култура трябва ли да бъде пропагандирана по света, или не трябва. Трябва ли да бъде важна за цялата нация, или не трябва. Когато нямаш визия, програма, нямаш никаква мисъл за това към какво се стремиш, нямаш никаква точка към някакъв остров навътре в океана, към който да се стремиш да плуваш. По-добре се остави на течението, както е в момента. А когато имаш визия, това означава, че има държавническо мислене за културата. Тогава държавата трябва да се намеси и да плаща за това нещо, за да се случва.
Ние страдаме, че в покрайнините - бившите български земи, българската култура не е толкова позната, но за това сме си виновни самите ние. Ако с представления, изложби и с културни завоевания и показвания това беше мисия на българската държава и на Министерството на културата, културата ни щеше да е позната.
Не си спомням в последно време да съм гледал филм за някой от българските царе, за Самуил например, за когото отбелязахме 1000 години от смъртта му през 2014 г. Нито пък игрални, хубави филми за хора като Кирил и Методий, Евлоги и Христо Георгиеви, за Тервел, който е спрял арабите.
- Трябва ли да е задължение на държавата да поръчва такъв вид продукция, или може да разчитаме на частните, независимите продуценти?
- Държавата трябва да насърчава и да подпомага, защото филми, които са исторически, струват в пъти по-скъпо от един нормално разказан филм. Епохата се снима много скъпо и ако нямаш подкрепата на държавата, няма как да стане. Всички страни около нас пропагандират културата си - и турските филми и сериали, дори едни наши далечни братя в исторически план - Северна Македония, дори те имат държавническо мислене и правят филми като “Трето полувреме”, подпомогнати от тяхната държава. Да не говорим за това, че гръцката държава също подпомага страшно много чужди продукции и филми, защото се показва тяхната природа, а така се насърчава и туризмът.
Не е като да нямаме интересни места за показване или интересни моменти от историята ни.
По-важното е, че тази наша история е част от европейската и световната история. Хиляди са темите, затова трябва държавническо мислене и
визия за културата,
такава, каквато
от Людмила Живкова
насам няма
Въпреки цялото политическо натоварване около нея, такъв човек с визия за българската култура от нея насам липсва.
Най не ми харесва, че всеки нов, който дойде, не стъпва на нещо направено да надгражда. Всичко започва с: “Аз, аз, аз ще ви кажа как стават нещата”. Да, де, ама този нарцисизъм и егоизъм и това незачитане и неуважение на хората преди теб доникъде не води, абсолютно доникъде. Идва някой с голямо его и изгаря като бенгалски огън и си заминава. Като стар вестник, като го запалиш и изгори, и духнеш пепелта, нищо не остава. Не си сложил една тухла, но си тръгнал да събаряш
мавзолея, който спокойно
сега можеше да е музей
в центъра на София - за съвременно изкуство, за артинсталации, музей на социализма, каквото пожелаеш. Но трябва да се надгражда. И това е видимо наистина на неколкостотин километра от нас. Иди в Рим и виж - те си живеят в културното историческо наследство и го боядисват и се грижат за него. А ние, дори да го имаме, седим и го гледаме как дъждът и вятърът го разрушават и не слагаме една боичка, нищичко от нас.
Ами театърът е единственото място, в което се говори чист български език. Няма парламенти, няма телевизии, само в театъра. И ти като нямаш визия да запазиш българския език в най-чистия му вид, за какво говорим?
Пусни си един парламентарен контрол да се посмееш малко - мънканици, ъканици, диалекти.