Интелектуалното високомерие към протеста на "Възраждане" наторява бъдещи бури
Елитът да не подминава тези настроения с опростен разказ за "ганьовци" и "селяни"
Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. В държавата на преценящите обаче това правило не важи. А ако всеки има право на собствени факти, то значи всеки има право на собствено тълкуване на процесите около нас. Оценките за провелия се на 12 януари протест на “Възраждане” не правят изключение от това.
За разлика от повечето политически протести, които сме наблюдавали през годините, този път не се появи контрапротест.
Подобие на
контрапротест
имаше
в социалните
мрежи,
но посланията бяха повече към осмиване на протестиращите от “Възраждане” и на самия Костадин Костадинов (наричан редовно Костя Копейкин), отколкото към проблема, който става видим. А той е рискът за мобилизация и радикализиране на определени групи и
насочване на
гнева им към
несъществуващ
проблем
- “дискриминацията” на зеления сертификат. При това до степен в делничен ден на минусови температури да се събере достатъчно голяма група хора, които, минавайки през сериозен полицейски кордон, успяха да стигнат до самия вход на парламента. И не бяха дошли да си пазят работното място или партийната кариера.
Словенският философ Славой Жижек твърди, че “начинът, по който възприемаме даден проблем, може впоследствие да се превърне в част от самия проблем”.
Затова твърде съблазнително, но високомерно е да определим протеста като чисто антиваксърски, а самите протестиращи - само като заблудени или платени байганьовци, вярващи на най-долнопробните конспирации в безширното интернет пространство. Тези приказки намират почва заради системната неспособност на политическия елит да наложи адекватен разказ за случващото се. Това е причината да се отчита системно недоверие в държавните институции, чиято основна мисия е да рационализира обществените отношения. Вижда се в ниските нива на доверие към парламента, Министерския съвет, политическите партии и в голяма степен съдебната власт, които социолозите регистрират. А щом хората смятат, че институциите на държавата не могат да изпълнят функциите си, логиката на обществените отношения се прехвърля в полето на свободната конкуренция. На фона на липсващия публичен идеен или идеологически дебат тази конкуренция се изражда в борбата за оцеляването на най-силния, а в този случай -
на най-силно
крещящия,
без значение
за какво
А отчуждаването между хората и отслабването на обществените връзки са следствие от социалното неравенство и чувството на големи групи хора, че са изоставени. Така усещането за солидарност се губи, отстъпвайки място на мнителността и скептицизма.
И понеже у нас отдавна съдбата на давещите се е в ръцете на самите давещи се, напълно закономерно политическите партии са се превърнали в безидейни агитки, които се опитват да наложат най-опростения прочит на все по-усложняващия се свят. Неразбирането на проблема от страна на “будната” част от гражданството - т.нар. умни и красиви, концентрирани предимно в столицата, и етикетирането на протестиращите като
“ганьовци”,
“простаци”,
“луди”,
“русофили”,
“селяни”
и др. създават усещането, че и жителите на метрополията предпочитат да интерпретират ситуацията с черно-белия разказ за “нашите” срещу “вашите”, без да влизат в същината на проблема.
Но тъкмо този прочит може да изиграе лоша шега в бъдеще, защото народът ни е цар на пасивната съпротива, както твърди покойният историк проф. Николай Генчев.
Макар протестът на “Възраждане” да бе малоброен в сравнение с предишни, нищо не пречи в бъдеще разочарованите от системата да се припознаят в него, излизайки от политическата апатия, избирайки бюлетината на националистите. А местните избори догодина чукат на вратата. За разлика от повечето партии без особено активни партийни структури, особено в селата, “Възраждане” умело ги обикаля. Там традиционно са съсредоточени хората от долната част на социалната пирамида, които най-силно усещат ефектите от колебанията на пазара. Тези спящи клетки в малките и средните населени места могат да се активизират и не толкова срещу пари, колкото от чисто разочарование. А не е ли това начинът, по който се прави партия?
Парламентарното й присъствие и опозиционната й поза могат да я превърнат в основен говорител срещу новата власт, доколкото всички останали партии без ПП са с износен публичен образ. А с виковете “оставка” протестът може да се нарече и първият антиправителствен срещу новите управляващи.
Много хора ще се успокоят, разчитайки на сравнително скромния засега електорат на партията и не толкова многолюдните му протести. Но отливът на избиратели от традиционните партии и изобщо от политическия процес играе за тях. И да не забравяме, че на всички избори от 2021 г. само “Възраждане” растеше откъм избиратели.
Макар сблъсъцитe от онзиден и опитът за щурм на парламента трудно могат да се опишат като революция, протестът легитимира възможността за
радикален отказ
от съобразяване
с обществото
Всъщност кого имаше срещу себе си? Барикадирали се депутати и власт, скалъпена не по силата на идеи, а от инстинкт за самосъхранение на партньорите. Какво обаче може да направи реално правителството?
Ако предприеме решителни действия срещу “Възраждане”, ще я превърне в мъченик. Ако я игнорира - ще продължи практиката на политическия елит да се прави, че не съществува проблем. Само че
“Възраждане” е
следствие, а
не причина
Прословутите 100 дни толеранс връзват ръцете на кабинета да прилага чувствителни за обществото мерки или да покаже амбициозен управленски размах, докато за най-малката партия в НС се отваря шанс да експлоатира други обществени настроения, които по-нататък може да не се ограничават само до ковид мерките. Още повече че тепърва ще се усеща ефектът от галопиращите цени на стоките, газа и парното.
И властта ще влиза в обяснителен режим. А редовият българин не се интересува 5, 10 или 100 дни е толерансът към новата власт. Защото е свикнал на редовните обещания, че промяната и реформите ще се случат ако не сега, то не по-късно от веднага.