Православната Църква е съборна
И защо това е много важно в дни на изпитание
В 9-тия член от Символа на вярата ние изповядваме: вярвам в една света съборна и апостолска Църква. Самото обстоятелство, че ние вярваме в Църквата означава, че тя не може да бъде обяснена докрай, не може да бъде сведена до обикновена човешка институция. Нейната същност и историческа реалност обхваща в себе си не само много аспекти на видимия свят, но и на невидимия – тя съчетава в себе си не само човешкото, но и божественото поради своето вътрешно единство с Бога. А Бог не може да бъде вписан в рационалните категории на ограничения човешкия разум.И св. апостол Павел нарича тайната на Църквата „велика“ (Еф. 5:32).
В Св. Писание на Новия завет липсва каквото и да е определение за Църквата, макар думата „църква“ да се среща 110 пъти. Вместо определение свещените писатели ни говорят за Църквата чрез езика на образите, метафорите, алегориите и притчите, описвайки я в разнообразни символи и разкривайки чрез тях различни аспекти от нейното битие и единството ѝ с нейния Основатели Глава Господ Иисус Христос.
Сред образите, с които Св. Писание разкрива учението за Църквата, е метафората за живия организъм, която св. апостол Павел използва в своите послания, оприличавайки Църквата на тяло, чиято глава е Господ Иисус Христос, а всички Негови последователи са отделно членове на тялото. Именно метафората за живия организъм, използвана от св. апостол Павел, е най-силният и смислово наситен образ, разкриващ в най-голяма дълбочина съборната природа на Църквата.
Още в първите дни след Възкресение Христово виждаме Христовите последователи неотлъчно от Йерусалим, пребиваващи в Сионската горница,събрани в общност единодушна и единомислена във вярата и молитвата. В деня Петдесетница Св. Дух слиза върху малкото стадо Христово и със Своята животворна и зиждителна сила започва мощно и непрестанно да действа върху този начатък на Църквата, като я оживява, укрепва и възраства в строен, крепък и все по-голям по своите мащаби духовен организъм. От самото начало верните Христови последователи представляват не разпръснато стадо без пастир, не братство на взаимни близки отношения, не даже благоустроено общество на духовен и нравствен съюз на волята и чувствата, нообщество ангелско , общност от живи членове, свързани по между си в несрещано до този момент благодатно единство и хармония на вътрешния живот, живота на новото човечество в Христа Иисуса:
А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа (Деян. 2:32).
За тази благодатна съборност в истината (учението), молитвата, любовта и Тайнството на Св. Причастие не съществуват границите на богатството и бедността, знатния произход и ниското обществено положение, властта и робството, външната ученост и неграмотност. Вратите на Църквата още от първите мигове на нейното съществуване остават широко отворени за всички без разлика на звание, състояние, националност.
Самата дума съборност предполага събрание,но по отношение на Църквата това събиране не е външно и механично, а вътрешно,органично и съкровено, благодатно и богочовешко.
Преди всичко Църквата събира своите членове в Тайнството на Светото Причастие (Евхаристия). Именно събрани около Трапезата на Тайната вечеря и участвайки в нея православните християни влизат в най-тясно единение с Бога и помежду си. Когато вярващите приемат в себе си Тялото и Кръвта Христови, по знаменития израз на св. Кирил Йерусалимски вярващите стават „сътелесни и единокръвни на Христа“ , а заедно с това сътелесни и един на друг.
Тайната на съборното единство в Църквата включва в себе си и единството в учението на вярата, с други думи Църквата събира своите членове и в истината. Първоначално думата съборна е била използвана от светите отци именно в този контекст – да обозначи чистотата и ненакърнимостта на Христовото учение, вярата, която по думите на св. Викентий Леринский „е изповядвана навсякъде, винаги и от всички“.Съборността на Църквата не познава частни мнения или лични истини, но една вяра, вяра истинна, вяра чиста, вяра православна. Както и св. апостол Павел говори: „един е Господ, една е вярата“ (Еф. 4:5).
Чрез термина „съборна“ в Символа на вярата е предадена гръцката дума „????????“, чиято основа произхожда от думата „????“ – цял, съвършен. Но не географският или етнографски аспект на тази всеобщност на битието, целта и духовния живот изразява терминът „съборност“, а онази пълнота, за която говори св. апостол Павел в посланието си до Ефесяни: „…и Го постави над всичко Глава на църквата,която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.“ (Еф. 1:22-23). Съборността е същностното свойство на Църквата чрез благодатта на Св. Дух да довежда до всеки един свой член пълнотата на живота в Христа, свързвайки отделните членове на Тялото Христово в дивно богочовешко единство. Подобно на това както в тялото всички членове участват в пълнотата на неговия живот, бидейки свързани помежду си в органично единство и хармония.
Съборното естество на Църквата неминуемо намира израз и в нейната земна организация и управление. На православната църковност е напълно чужд всякакъв род себична обособеност, индивидуализъм, самодостатъчност. „Угодно бе на Св. Дух и нам“ (Деян. 15:28) е вечният неизменен принцип, по който съборният разум на Църквата е подхождал към решаването на всички възникващи въпроси и проблеми, касаещи нейната историческа реалност, а апостолският събор в Йерусалим през 51 г. става прототип на Вселенските събори на Православната Църква, на които принадлежи висшата църковна власт. Православната Църква познава не „аз“, а „ние“, не „мен, а „нас“. По отношение на Тялото Христово (т.е. на Църквата) всяка поместна Църква се явява не част от Тялото, а самото Тяло, макар и в умален по мащаби вид, тя съдържа в себе си образ на цялото, подобно на това, както в Св. Евхаристия всяка частичка от Светите Дарове съдържа цялото Христово тяло. Църквата в Йерусалим става същата съборна Църква и в Антиохия, Коринт, Рим, Александрия, а в последствие и в България, Гърция, Русия, Румъния… Апостолските мъже в своите послание към другите поместни църкви се обръщат не като имащи власт над тях, а като наставници и съветници. В техните писма те ги призовават да се подчиняват не на тях, а на своите епископи, а за себе си запазват единствено правото молитвено да ходатайстват пред Бога за благостоянието на братската поместна църковна община.
На Православието е напълно чужд римокатолическия тип църковност, при която висшата вероучителна и съдебна власт се персонифицира в лицето само на един епископ. Православната Църква никога не е признавала правото на даден епископ да приема апелации за догматични или съдебни постановления, приети от дадена поместна църква. Така например отците на Картагенския събор през 419 г., позовавайки се на 6 и 7 правило на Първия Вселенски Събор решително отхвърлят правото на римските епископи за юрисдикция в другите поместни Църкви (Послание Африканского Собора к Келестину, папе Римскому // Никодим [Милаш], еп. Правила. Т. 2. C. 283-284)“.
Православието не познава други отношения между епископите и техните църкви освен духовно-родствените и братските, защото тяхното обединяващо начало е едно и Главата на Църквата е един – нашият Господ Иисус Христос.Той е обединяващото начало на всички членове на Църквата независимо от тяхното йерархическо положение, в Него намира своето основание съборността на Православната Църква. И единственият път към съборното единство винаги е бил пътят на благодатното озарение на любовта в Св. Дух, както и св. апостол Павел учи: „с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, - Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефес.?4:15–16).