Не молете държавата да помага на спорта. Това ѝ е задължение
Феновете на “Левски” и ЦСКА биха могли (теоретично) да вкарат собствена, при това немалка депутатска група в парламента
На рождения си ден - 6 ноември, бях на мач. Колкото и да е странно, досега никога не бях гледал на живо втория си любим “черно-бял” отбор “Ювентус” и това беше подаръкът от жена ми.
Бях вече ходил в Торино, но, първо, на мач Италия - България, и второ, на стадион “Деле Алпи” - градски и разделян между “Торино” и “Ювентус”, който обаче си построи нов.
Страхотен стадион е новият. Ама наистина страхотен. Не особено голям - за малко над 40 000 зрители, но пък построен по всички съвременни изисквания. Заради пандемията имаше ограничение до 70%, но това пак са си едни над 30 000. Всички зрители до един бяха проверени на четири места, като на едното ни гледаха зеления сертификат, ама не като лелката на летище София, дето лениво ми кимна да минавам, а със скенер на телефона плюс показване на личната карта и билета.
Но не за ковида иде реч. А за стадиона.
Няма как да
провериш 30 000
души за час-два, ако стадионът не е модерен. А в България модерен стадион няма. Или ако има, той е само на “Лудогорец”, но даже и там са завършени три от четирите трибуни, а цялото население на Разград се събира на стадион “Васил Левски”, че даже и десетина хиляди места ще останат празни.
Пиша всичко това във връзка с престрелките в началото на седмицата между левскари и цесекари как някакви депутати, свързани с тима от Борисовата градина (доказано - единият е бивш адвокат на клуба, другият беше пресаташе), поискали държавата да помогне за стадион “Българска армия”.
Хора, не молете държавата да помага на спорта. Тя е длъжна да го прави. То ѝ е конституционно задължение. Според член 52, ал. 3 от най-висшия закон на Република България, който някои ръководители нарушават с лека ръка, “държавата закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма”.
Не обичам да се повтарям, но тук е наложително. През 1984 г., когато тръгваше перестройката на Горбачов, довела до разпада на комунизма и падането на Берлинската стена, в СССР излезе филмът “Покаяние” на режисьора Тенгиз Абуладзе. В него има една сцена, в която един от героите пита: “Що за път е това, ако не води към храма?”.
Храмът на
спорта се нарича
стадион
И за около половин век държавата - социалистическа или демократична, не е намерила път към него. Нито един нов и модерен стадион, само козметични ремонти на комунистическите мастодонти.
Някой ще възрази - това си е работа на клубовете, на съответните федерации, държавата трябва да финансира само детско-юношеския и аматьорския спорт. Не е така. Никое дете няма да тръгне да спортува ей така, само защото личният му лекар е казал на родителите, че има нужда от движение.
Детето ще започне да спортува, ако има личен пример. Личният пример се дава именно на стадиона. На споменатия мач в Торино поне 2/3 от зрителите бяха с децата си. Кеф да ти е да ги гледаш - викат, скачат, скандират имената на любимците си, облечени са с техни фланелки, с шапки… И на следващия ден повечето, като отидат в училище, ще кажат: “Аз съм Дибала” и ще пробват да повтарят това, което са видели от идола си предната вечер.
Но за да се случи това и в България, трябва, казано чиновнически, спортна инфраструктура. Която пък трябва да бъде произведена от държавата. Тоест стадиони. В момента няма спортни субекти, които имат възможността сами да си построят нов стадион, както и няма икономически, които искат да го направят. Иначе ефектът е ясен - може
да питате Илияна
Раева щяхме ли
да имаме
олимпийско
злато
в художествената гимнастика без зала “Арена Армеец”. Няма да видим и цвета на световния женски и мъжки тенис на родна земя, нито на живо победа на Григор Димитров в турнир от АТП. Така че това е пътят.
И още нещо. Споменах, че всъщност фенове на “Левски” скочили срещу депутати, които искали помощ от държавата за нов стадион на ЦСКА. Вероятно - признавам, че не съм ги броил, феновете на “червени” и “сини” в София, а и в България, ако решат да гласуват анблок на парламентарни избори, сигурно ще ги спечелят. Пояснявам. Най-голямата парламентарна група в настоящия парламент има 67 народни представители благодарение на получените 673 141 гласа. Населението само на София гони два милиона, като повечето имащи право на глас са фенове именно на въпросните два отбора. Така че никой няма право да пренебрегва желанието им техният любим отбор да притежава модерен стадион. Ако държавата не може да им построи, поне да не им пречи.