Да отворим и двете си очи за болката, или защо никой не брои старците
Срам за една държава е да не може
да намери места за двайсет души,
болни и безпомощни, след като
загубиха подслона си в село Рояк
В живота често се получава така - една трагедия “потопява” друга, избутва я, така да се каже от дневния ред на новините.
Нелепо е, разбира се, да се правят каквито и да било сравнения между двата трагични инцидента, случили се в рамките на 24 часа. При единия загубиха живота си 45 граждани на Северна Македония. При другия - починаха (пак заради пожар) възрастни хора в старчески дом в село Рояк. И все пак имат общо - наши съвременници, хора, човешки същества, изгубиха живота си заради лошо стечение на обстоятелствата, (може би) заради нечия безотговорност, заради налегнало ни общо бездушие (пак може би).
Каквото и да си говорим за нашите братя - македонците, те ни дадоха особено важен урок. За двата дни, в които съпреживяваме трагедията със загиналите в автобуса, те ни показаха как една държава може да откликне и да помага - с всичко, с което може, на пострадалите и на близките на загиналите. За тези два дни два пъти видяхме външния им министър Буяр Османи, застанал пред входа на “Пирогов” - изслушва търпеливо хората от медиите, отговаря на въпросите, включително и на неуместните, моли журналистите за най-важното:
да не се
спекулира с
човешкото
страдание и
болката от
загубата, а да
се помага,
всеки според силите си. Благодари (всеки път) на всички институции на българската държава, за бързата реакция и съдействието. Същото направи и премиерът Зоран Заев, който пристигна в София максимално бързо след новината за трагедията до село Боснек на магистрала “Струма”. Научихме потресаващи подробности и за всяка от човешките трагедии на пътувалите с македонския автобус.
И докато всички с общи усилия търсеха причините за пламналия автобус, създаваха хипотези, изслушваха експерти, срамно малко научихме за другата трагедия - с пожара в старческия дом в село Рояк.
Още по-срамно е, че три дни след този инцидент все още не е ясно къде ще бъдат настанени онези възрастни и болни хора от дома, които останаха без покрив над главите си.
47 българи! Нищо не научихме за тях, никакви подробности, едно само е сигурно - всеки от тези възрастни хора е направил много през живота си за близките си, за децата си, дал е, каквото е могъл, за обществото. Докато болестите не са ги повалили, докато един ден не са се събудили безпомощни.
И тук идва ред на логичните въпроси.
Къде е
адекватната
човешка грижа?
Къде е
държавата?
Защо нейните задължения сякаш се изчерпаха с обявяването на деня за траур? Какво направи тя за живите? Грижата изчерпа ли се с едното настаняване в нещо като хотелски комплекс в село Аспарухово? Защо ги остави в толкова критичен за тях момент?
Да, на място отиде социалният министър Гълъб Донев. Обясни с какво може да помогне държавата. Но там има още много работа за вършене, а не се забелязва някой да се е заел с нея. Защото само две семейства са прибрали близките си. За други 7 имало места в дом за стари хора във Варна. Остават още 33-ма души. 29 от тях са с алцхаймер и деменция, 4-ма - с психични разстройства.
Да видим колко време ще ѝ трябва на българската държава, за да намери място и грижа за тези хора. Да преброим после колко министри ще се намесят, за да станат нещата по-бързо. Ако трябва половината социално министерство да се командирова там, на място, но да се намери смислен подслон и медицинска грижа за потърпевшите възрастни.
Нека да си дадем най-после сметка, че когато човещината си тръгва от всеки от нас, тя един ден ще затвори вратата след себе си за всички нас, които живеем тук и сега (все още) в едно общество, на една територия, в една държава.
Много сме силни да си ругаем държавата и да я обвиняваме за всичко, което ни се стоварва на главите. Винаги. По всякакъв повод. Това е станало задължителна част от националната ни характеристика.
Но в последните два трагични случая, когато човек сравнява едното и другото бедствие, когато вижда у едни управленци загриженост и съпричастност, а при други - че тя (почти) отсъства или по-скоро е формална, очаква някаква промяна, надява се. Вярва, че елементарната проява на човещина все някой ден ще дойде.
И може би наистина ще дойде, ако всички отворим и двете си очи за болката, не само едното. Ако се научим да зачитаме старците, болните и безпомощните, ако... Ако се опазим да останем човеци.