През 1940 г. се оказва, че удовлетворяване на справедливите български искания преплита много интереси на Великите сили
След победния ход на българските, сръбските, гръцките и черногорските войски в Балканската война през есента на 1912 г. и завладяването на почти всички владения на Османската империя на Балканския полуостров Турция е принудена да търси примирие. Българските войски са пред Чаталджа, която е добре защитавана, и това временно спира устрема им. Неуспехът води до първото примирие между България и Турция, сключено на 20 ноември. В него е предвидено преговори за мирния договор между съюзниците и империята да започнат след дни на конференция в Лондон.
На българската делегация, начело със Стоян Данев, дотогава трикратен министър-председател на България, Фердинанд е поръчал да настоява границата между България и Турция да минава по линията Мидия, днес Къйъкой, до Текирдаг, остров Самотраки, но в краен случай, ако срещне неотстъпчивост от Великите сили, тя да е Мидия-Енос, град на устието на Марица.
Българският цар обаче твърдо вярва, че Солун ще е български, и споделя желанието си там да си направи дворец. На Михаил Маджаров, член на делегацията, пък поръчва: “Понеже според предложените от Великите сили условия на мира за островите в Егейско море остава на тяхното решение, то натоварвам ви да направите постъпки пред правителството, при което сте акредитиран, да отстъпи остров Самотраки лично за мен, един вид подарък”. По това време Маджаров е пълномощен министър в Лондон. Скоро, поради несъгласието на Турция, конференцията е прекратена, бойните действия продължават, империята отново губи и преговорите са подновени на 18 април.
Фердинанд е пропуснал, че през март 1912 г. е подписал договор със сръбския крал Петър, последван от военна конвенция, в която се уточнява коя страна с колко войски ще участва, ако Румъния нападне една от тях. Северните ни съседи запазват неутралитет и не участват в бойните действия. На 25 ноември, дни преди преговорите в Лондон, обаче те се “сещат” и изпращат нота до Народното събрание, като се позовават на Берлинския договор, и
настояват границата
между двете държави да минава по линията Тутракан-Балчик
Това щяло да бъде тяхната компенсация за неучастието им във войната, тъй като в резултат на нея всички балкански съюзници придобили територия, а те – нищо. Спешно е изпратено писмо от Фердинанд до император Николай II, в което се настоява да бъде приет българският финансов министър Теодор Теодоров в Санкт Петербург. Отговорът е да се поддържат приятелски отношения с Румъния и да се задоволят исканията ѝ.
Лондонският договор, подписан на 17 май 1913 г., не решава този въпрос. Недоволни от неговите решения, и особено за Македония, са Сърбия, Гърция, Черна гора и вече Румъния заради Южна Добруджа, които започват война срещу България. Намесва се и Османската империя, която си взема Одрин. България губи.
На 28 юли е подписан Букурещкият мирен договор. Южна Добруджа е предадена на Румъния, а страната ни губи и “безспорната зона” в Македония и за нея остават само Пиринският край и Западните Родопи. В Южна Добруджа според статистика за 1910 година живеят 134 000 българи, 106 000 турци, 12 000 цигани и само 6000 румънци.
Мнозина от анализаторите се изказват, че
мирът на Балканите е невъзможен, докато този договор съществува И се оказват прави.
В края на зимата на 1938-1939 г. българският военен аташе в Берлин полк. Харизанов поставя ребром въпроса за връщането на Южна Добруджа на България на английския военен аташе, когото той означава в телеграмата си с инициалите Т. Д. Това става на прием, даден от англичаните.
Тогава българинът пита защо Великите сили и в частност Великобритания не поправят голямата си несправедливост по отношение на отнетите земи на България, която единствена досега доказала миролюбивите си и добри намерения спрямо всичките си съседи и същите тия Велики сили. Англичанинът му отговаря уклончиво и витиевато: “Общоприето е правото ви върху Стара българска Добруджа, ние вярваме, че Румъния и Турция биха се решили сами да направят исканите отстъпки на България, но засега за Румъния това би бил опасен прецедент. Какво би трябвало да направи тя по отношение на исканията на Унгария за Трансилвания, където въпросът съвсем не стои така, както в Добруджа – населението в Трансилвания съвсем не е така компактно унгарско, както българското население в Добруджа. Освен това моментът още не е дошъл.”
На 27 юли 1940 г., събота, в Залцбург по покана на германското правителство пристигат министър-председателят Богдан Филов и външният министър Иван Попов, придружени от главния секретар на Министерството на външните работи и вероизповеданията Иван Шишманов.
В дипломатичен тон е казано, че
България е поставила въпроса за връщането на Южна Добруджа,
което е ставало в разговори с германските ръководители две години преди това, и че вече Германия е готова да помогне за неговото решаване. Предния ден агенция Ройтерс е съобщила, че румънските министри отблъснали предложението за отстъпване на територии, отправено им от германски държавници, и те били принудени да заявят на очакваните за посещение в Букурещ български министри, че България не ще получи нищо.
На тайно заседание на 4 април 1940 г., резултатите от което стават известни доста по-късно на Министерството на външните работи, министър Попов обявява връщането на Южна Добруджа като най-важна задача на българската външна политика. Той е разработил и програма как това да бъде постигнато. При всички свои разговори с Великите сили българските дипломати трябва да подчертават, че страната ни иска да реши този въпрос миролюбиво, тъй като става дума за поправяне на историческа несправедливост.
Скоро обаче политическите условия се променят. За шест седмици през юни 1940 г. Германия е превзела Франция. Тя пък дълги години е международен гарант при много от договорите, засягащи Румъния и Гърция. Този фактор вече е отпаднал. Българското правителство засилва контактите си за връщане на Южна Добруджа. Кампанията е посрещната във всички държави благосклонно. В Рим, Берлин и Москва, че даже и в САЩ проявяват желание да разрешат този въпрос. След среща с Иван Попов на 27 юни американският посланик в София Джордж Ърл е категоричен: “Сега, когато румънският териториален въпрос е подет отново от Русия, българските претенции за Добруджа ще бъдат разгледани, но те са толкова справедливи, че даже и съд на дявола не може да ги отхвърли.”
През пролетта на 1940 година дори Англия и Франция се отказват от защитата на Румъния и обявяват, че българските искания са справедливи. Английският посланик в София Джордж Рендъл на среща с министър Иван Попов, вече в началото на юли, казва категорично: “Поради връзките ни с Франция не можехме да заявим това, но сега го казваме:
България безспорно ще получи Южна Добруджа. Въпросът е от кого ще я получи”
Да не забравяме, че след подписване на пакта “Молотов-Рибентроп” на 23 август 1939 г. СССР и Германия поне формално са съюзници. През лятото на 1940 г. и Съветският съюз официално обявява в писмо до цар Борис и останалите големи сили в Европа подкрепата си за връщане на Южна Добруджа. Той дори отива по-нататък: заявява, че ще подкрепя българските искания за излаз на Бяло море, а и за присъединяване не само на Южна, но и на Северна Добруджа. Разбира се, и тук има негов тогавашен интерес в търсене на влияние и съюзници, което ясно ще се изрази в Соболевата акция през ноември 1940 г.
И цар Борис изиграва хитро дипломатическите си карти. На 29 юни 1940 г. той уведомява германския посланик Херберт фон Рихтхофен, че след завземането на Южна Бесарабия от СССР в България могат да започнат масови бунтове за връщане на Южна Добруджа, оглавени от комунистите, които да доведат до преврат, с който новите управляващи да получат Южна Добруджа като “подарък от Съветския съюз”.
След такъв натиск Румъния е принудена да отстъпи. Двигател е Германия. В средата на август в Турну Северин и Крайова има конференция между Унгария, Румъния и България за решаване на териториалните спорове. Преговорите в Крайова започват на 19 август 1940 г. Председател на българската делегация е Светослав Поменов. Освен териториални и финансови въпроси са обсъдени и военни, исторически, културни и образователни. Спогодбата за връщане на Южна Добруджа на България е подписана на 7 септември 1940 г.
Част от писмото на Фердинанд до Николай II
“След това господин Теодоров ще доложи на Ваше Величество опасността, която се създава в това време за България, положение важно заради последствията и заемано от Румъния, която, недоволна от поправката на границата от Гирл, иска да застави България да направи важни отстъпки като благодарност за нейния неутралитет по време на последната кампания – тя иска Силистра, която, както се говори сега, румънската войска е готова да превземе.
До каква степен България е преизпълнена с желание да поддържа с Румъния приятелски и сърдечни отношения, които могат впоследствие да преминат и към още по-тесни връзки, и би била готова (макар и против желанието си) за това, че тя се е въздържала в последната кампания, е толкова невъзможно и недопустимо, че българският народ да се съгласи да го направи в полза на нация, която даже не е съюзническа, и който неутралитет много пъти се е изливал в недоброжелателни действия към България, да жертва такъв град като Силистра, едно име, което възкресява в ушите на България, а така също и на нейната велика сестра Русия толкова незабравими исторически спомени. Националното чувство на всички българи до един би въстанало срещу подобни претенции. Аз твърдо вярвам, че Ваше Величество ще се проникне от това чувство, което прави България и нейния господар непреодолими по този въпрос…"
Премиерът Гешов: Договорите са секретни и не мога да ги обявя
Едва на 1 март 1913 г., след като румънското искане за Южна Добруджа вече се е обсъждало на Лондонската конференция, с него се занимава Народното събрание. Поводът е, че депутатът Н. Ченков внася питане дали това е вярно и имат ли основания “слуховете”, както ги нарича той, че “българското правителство е обещало териториални отстъпки на Румъния”. Не само той, а и никои от депутатите не знае истината, но това е обяснимо. Питането на Ченков е заради протестите на българи от Варненско и най-вече от Пчеларовска община, днес в Добричко, които разбрали, че се готви “преминаването им” към Румъния. След това в изказването си той казва, че Народното събрание било в пълно неведение по този въпрос. Особеността на момента налагала правителството да пази пълна дискретност, но както се изразява “сега, когато гръмоносният облак е толкоз назрял, че може би скоро ще се пукне, ние желаем да чуем от него истината”. След това изразява увереност, че правителството имало само един дълг по тоя въпрос и той бил “да отрече изцяло, принципиално, като искане, лишено от етническа и етическа основа. Ние се надяваме, прочее, че българското правителство така ще отговори и по този начин ще внесе нужното успокоение в тъй възбуденото обществено мнение на България.”
Социалдемократът Янко Сакъзов критикува както парламента, така и правителството, като им обявява, че съветите да отстъпил на Румъния част от българската земя идвали и от най-благоприятно разположената към нас европейска велика сила, каквато е Русия. И ясно пита: “Ако това е тъй днес, позволете ни да се попитаме: преди началото на войната при създаване на Балканския съюз не бяхте ли уведомени от надлежното място, че с Румъния, така или иначе, трябва да се погодите? И ако вие сте били уведомени, тогава в сметките на вашата война, на този избран от вас път влиза и оная компенсация, която е трябвало да се даде, така или иначе, на Румъния.”
Отговорът на министър-председателя Иван Гешов е, че не може да прочете сключените договори, защото в тях имало изрични членове, които забранявали да се оповестяват без съгласие на другата страна.
