Политиците остават в историята с шумните си публични решения. Финансистите влизат в нея с тихото изработване на правилата, по които държавата остава да работи.
Отишлият си преди дни 73- годишен финансист Красимир Ангарски бе точно от онези хора на прехода ни, чието име рядко стоеше на първия ред, но чиито решения оцеляха дълго след като политическите кабинети, в които бе работил, си отидоха.
Имаше особен начин да разговаря. Отговаряше бързо, точно, често лаконично, но винаги на място. Когато например спорът за авторството на валутния борд стигна до прословутото “куфарче” на проф. Стив Ханке, Ангарски не влезе в дълга полемика. Просто каза: “Не знам за такова куфарче…”, и показа своето, пълно с документация по въпроса.
И за още едни куфарчета е ставало дума в интервютата с него. Изрече ги по повод прословутите червени куфарчета в началото на прехода.
“Не знам за червени куфарчета, но знам за червени кредити”,
отсече той и сложи край на разговора.
Финансистът имаше особено чувство за хумор, ирония и самоирония. В спомените си за “раждането” на борда той пресъздаде спора с МВФ за каква валута да се върже левът разговорно: “Тя - Ан Макгърк, настояваше “долар, та долар”, а аз исках към германската марка, виждах ни в Европа”.
Тогава Ангарски надделя, защото беше наясно, че това не е просто технически спор за валутен курс, а за това накъде да върви България. А след въвеждането на борда не се успокои, а напротив - предупреди: “Той не може сам по себе си да оправи държавата”, за да каже, че правилата могат да дадат стабилност, но не могат да заместят политиката и реформите.
И се зае да пише, организира, участва в писането на правилата.
Три големи институционални реформи ще останат свързани с името му - новата данъчна система, валутният борд и нова нормативна рамка на банковия сектор.
Най-голямото изпитание за него идва през 1997 г. След банковата криза и хиперинфлацията България е на ръба на финансова и политическа катастрофа. Левът се срива, спестяванията се стопяват, банковата система е пред рухване. Налага се спешно за броени месеци да се изгради нова финансова конструкция. В служебното правителство на Стефан Софиянски Ангарски е министър без портфейл и получава задачата да участва в подготовката на валутния борд. Това се случва за рекордно кратко време и “усмирителната риза” за финансите е въведена.
Финансистът е роден на 28 януари 1953 г. в София, а кариерата му е богата
Завършва УНСС - “Икономика и организация на вътрешната търговия”. В ранните години трупа практически опит като икономист плановик, специалист по цени, финансист и данъчен експерт. В края на 80-те и началото на 90-те години вече е ръководител в управлението “Данъци и контрол по цените” в столичното данъчно управление. През преломната 1989 г. участва във временното управление на София, като отговаря за финансовите и икономическите въпроси, планирането и изпълнението на бюджета на столицата.
Начело на столичното данъчно управление носи отговорност за събирането и контрола на около 35% от държавните приходи. През 1990 г. той е един от тези, които трябва да превърнат една икономика, в която държавните предприятия правят бюджетни вноски, в система, в която държавата събира данъци в условията на зараждаща се пазарна икономика. Тогава България започва да изгражда своите модерни данъчни институции. Ангарски е сред авторите и организаторите на тази промяна. Така плановите вноски са заменени с нормална данъчна система. Като един от авторите на данъчни закони през 1992 г. предлага в парламента създаването на данъчна полиция. Аргументът му е прост - обикновените данъчни инспектори не могат да се справят с вече родената и набираща сила сива икономика. Не получава подкрепа. Законът за ДДС обаче заменя данък върху оборота и е въведен през 1994 г. Любопитни подробности от този напрегнат период са описани в книгата му “Теория и практика на данъците”.
От 16 март 1994 г. до 12 май 1995 г. е изпълнителен директор и член на Съвета на директорите на Банковата консолидационна компания. Компанията е мажоритарен собственик на държавните банки, които са около 80% от банковата система в България. Ангарски ръководи консолидирането на над 40 държавни банки в 6 големи банкови институции. Разработва и прилага стратегия за приватизацията на миноритарните държавни участия в седем банки.
Бил е борда на Банката за земеделски кредит, в Съвета на директорите на “Слънчев бряг” и в Надзорния съвет на “Нефтохим”. От 1995 г. до 2000 г. е председател на Управителния съвет на Българо-руската инвестиционна банка, по-късно преименувана на СИБАНК.
От 25 януари 1997 г. е секретар по икономическите въпроси на президента Петър Стоянов
Участва в Икономическия съвет при президента и в Съвета за финансова стабилизация към служебното правителство. Тази работа съвпада с един от най-тежките периоди на българския преход, белязан от банковата криза и хиперинфлацията.
От 24 март до 21 май 1997 г. е министър без портфейл, отговарящ за икономическата политика в служебното правителство на Стефан Софиянски. Той координира работата на министерствата и агенциите по изпълнението на правителствения меморандум до МВФ за въвеждане на борда.
Оглавява работната група, която подготвя новото законодателство за БНБ, банковата и кредитната дейност и останалите нормативни промени, необходими за въвеждането на борда. Тази му роля го нарежда сред хората, подготвили механизма, който възстанови паричната стабилност и върна доверието в банките.
Изключително богата е професионалната му биография като ръководител в различни банки - ДСК, ДЗИ Банк, Пощенска банка, ББР.
През 2002 г. става “Банкер на годината” в класацията на фондация “Буров”, избран е за член на Управителния съвет на Асоциацията на търговските банки.
От юни 2008 г. работи като независим финансов консултант с дейност в банковия сектор, промишлеността и енергетиката. През 2010 г. поема финансовото управление на университетската болница “Св. Екатерина”.
Успоредно с работата си в администрацията и банковия сектор той преподава финанси в УНСС.
Едно от последните му интервюта е за "24 часа", в което с тъга констатира: "Хората са отвратени от избори заради липсата на идеи, лидери и програми... Всяка политическа криза, особено ако не бъде бързо овладяна, води до икономическа". Това е последната му диагноза за България. Уви, вярна.
Тенисът заема особено място в живота му.
Като състезател достига до републикански шампионски отличия, включително юношеската титла на двойки през 1968 г. Сред спортните му постижения е и титлата на двойки от Спартакиадата за юноши старша възраст. Бил е и сред най-добрите юношески състезатели по ски в България.
Имаше обаче и един друг Ангарски - далеч от банките, валутния борд и политиката. Синът му Иво прави кариера във финансовия сектор. А през 2016 г., вече дядо на малкия Красимир, той казва: “С нищо не може да се сравни чувството, което изпитва един дядо, просто не може да се опише радостта...”. Разказва с възторг как внукът му лази и се катери по него. А после, разбира се, идват и правилата - повече планина, движение, никакво нощно хранене и детето да спи само̀. Дори като дядо Ангарски си остава Ангарски - човек на енергията, дисциплината и ясните правила. Всеки, който го познаваше лично, е категоричен - той бе честен и трудолюбив, отдаден на работата и семейството си.
