- Тя е винаги с тях - в най-добрите и в най-тежките моменти
- "Снимам, но плача с тях", признава тя
Най-важните избори в живота не се правят с план, а със сърце. Едва на 10 години, тя получава първия си фотоапарат - счупен Zenit, но без да бърза с важните решения, залага на икономиката и в училище, и в университета. Работи съвсем различни неща, преди да се отдаде на фотографията, а впоследствие получава обаждане от Илиана Раева, което я изправя на кръстопът. И тогава тя избира посоката, по която се сбъдват мечти.
Анна Недкова не обича да е в светлините на прожекторите. Тя е скромната усмивка зад обектива - фотограф на златните ни момичета, заснела и преживяла едни от най-силните моменти в историята на художествената ни гимнастика на две олимпиади и много други престижни състезания.
Разговаряме с нея за пътя на мечтите и най-скъпите ѝ кадри - тези, които улавят не просто перфектността, а емоцията.
- Кога се появи любовта ти към фотографията?
- Дядо ми подари първия фотоапарат, когато бях на 10 години. Един Zenit, с който, общо взето, снимах цялото ми семейство и цялото ми детство. Огромен апарат с кафяв кожен калъф, който влачех навсякъде. Дядо всъщност ми каза, че той не работи. Оказа се, че от едната страна едно от винтчетата се беше развило и осветяваше лентата. Аз го завивах, постоянно го прикрепях и в крайна сметка половината ми снимки ставаха, другата бяха наполовина осветени, но години наред снимах така с него. По-натам си купих и малко апаратче, но предпочитах този. Още го пазя. Пазя и от другия ми дядо една кутийка от камера отпреди 100 г. Голям Плюшкин съм и не изхвърлям неща, които ми съхраняват спомени. Дори бележки от училище, всички картини на децата ми и т.н.
- Как тази любов се превърна в професия?
- Сякаш беше ясно, че така ще се случи. Но не стана веднага. В училище завърших икономика, макар че имаше фотографска паралелка, но не се записах в нея. По различни причини. В живота не бързам да взимам решения. Смятам, че всичко си идва с времето, и явно тогава още е било рано. След като завърших университет отново със специалност "Икономика", години наред работех други неща в различни сфери, като всъщност започнах да се занимавам професионално с фотография след 30 години. А както вече казах, аз от малка навсякъде ходех с апарат и снимах всичко - семейни празници, празници на приятели и какво ли не. В един момент мъжът ми каза: "Не искам просто да работиш нещо, искам да правиш това, което обичаш най-много". Той е причината да се отдам само и единствено на фотографията.
- А кога стана част от семейството на федерацията по художествена гимнастика?
- Ходех на всякакви курсове. И тъй като винаги съм обичала да снимам хора и техните емоции, започнах да правя фотосесии - семейни, детски и т.н. Така дойде моментът, в който реших категорично, че ще си отворя студио. В живота ми обаче винаги се случва така, че изведнъж се оказвам на важен кръстопът - имам няколко опции, от които трябва да избера. А всичките са страшно примамливи. В такива моменти винаги се доверявам на интуицията си и поемам по пътя, който избира сърцето ми. Казвам го, защото точно когато бях започнала да търся места за студиото, ми се обади Илиана Раева, за да ми каже как е решила, че Федерацията има нужда от фотограф. Покани ме да отида в залата на пробен период, искаше да развием и страницата във фейсбук, а впоследствие и в инстаграм. Тя е иноватор и има визия. В интерес на истината нашите гимнастички имат много малко снимки от големи състезания, преди да започна да работя за Федерацията от 2017 г. Това е голяма загуба за спорта. Сега вече имаме огромен архив, а страницата във фейсбук има над 170 хиляди последователи. Това вече е медия. Даже Християна Тодорова, която спечели бронзов медал с ансамбъла на олимпиадата в Рио, ми каза: "Анче, защо не беше, когато нашият отбор покоряваше върхове".
- Трудно ли беше в началото да спечелиш доверието на всички? Кои бяха звездите в националните отбори тогава?
- Ансамбълът, който стана олимпийски шампион - Симона Дянкова, Лаура Траатс, Мадлен Радуканова, Стефани Кирякова и Ерика Зафирова. Индивидуалистките Невяна Владинова, Катрин Тасева и Боряна Калейн. Тогавашните девойки, които вече са жени - Стилияна Николова. А пък сегашните девойки, когато започнах, бяха 4-5-годишни.
Когато отидох в залата, беше точно преди състезание в Русия. Голямо напрежение. Всички ме гледаха странно. Момичетата не ме познаваха. Първата седмица беше повратна. Изобщо не говорех с никого. Не исках да ги притеснявам, защото не обичам да навлизам в личното пространство на хората, макар че трябваше да стоя до килима и да ги снимам през цялото време. След това обаче нещата се промениха изцяло. Те се отпуснаха пред мен, след като започнахме да разговаряме. Всички разбраха още от самото начало, че могат да ми имат доверие. Аз съм близка и с децата, и с треньорите. Те знаят, че могат да говорят всичко пред мен и то ще остане между нас.
Спомням си, че и със снимките в първата седмица имаше интересен момент. Прибирам се вкъщи, след като съм снимала цял ден. Свалям всичко, започвам да разглеждам и откривам уникалните кадри. Мъжът ми и той е във възторг, че съм най-великият фотограф. Отивам на другия ден в залата, показвам ги на Брани (Бранимира Маркова - старши треньор на индивидуално за жени и девойки - б.а.) и Мънчо (Марияна Памукова, личен треньор на Боряна Калейн - б.а.) и те ми казват: "Анче, какъв е този ужас?!" Много е важно в гимнастиката да я познаваш в детайли. Което стана при мен след първите три месеца. Треньорките са страхотни и на този етап мога да кажа, че са ми приятелки. Не просто колежки. В началото стоях по 12 часа в залата и в почивките заедно с тях сядахме и разглеждахме снимки и те ми обясняваха защо някой кадър, който аз мисля, че е гениален, не става за нищо. (Смее се.)
Трябва да знаеш коя част от движението е перфектна и кога са направили грешка. Леко крив да е глезенът някъде - няма как да го хареса треньор или гимнастичка. За публиката може да е окей, но не и за професионалната спортна среда. Днес вече съм спортен фотограф, но специализиран много тясно в гимнастиката.
Аз се стремя всички деца да изглеждат перфектно. Всъщност снимането на националния отбор е 20% от работата ми, защото аз снимам всички държавни първенства. От девойки младша възраст до жени, от Б категория и масов спорт до елит. За мен не е важно снимките ми да са някаква сензация, ако знам, че това ще нарани чувствата на някого.
- Какво е най-трудно за документиране в спорта?
- Аз съм страшен емпат и преживявам абсолютно всичко. Снимам ги, но плача с тях. Особено в последните години, защото сме много близки. Трудно ми е да снимам тогава, когато те не искат да бъдат снимани. Но винаги имам разговор с всички, дори с малките, в който им казвам: "Вижте, ще има много моменти, в които няма да искате да бъдете снимани, аз няма да ви се навра в лицето. Само че един ден ще се окажете пред 30 фотографи на някое голямо състезание и никой няма да се интересува от вашите чувства и дали искате тази снимка да бъде пусната. Когато сте с мен, винаги ще имате думата. След време сами ще поискате снимките от лошите моменти".
И всички до една са ми искали тези кадри. Те оценяват тези моменти след време. Осъзнават, че са станали по-силни, и не им пука за това, което е било. И искат и хората да видят промяната в тях.
- Какво представляват любимите ти кадри?
- Преди се стремях да уловя перфектната поза, сега няма как да я изпусна, защото ми е рутина. За мен най-хубавите снимки са тези, които говорят. Които карат човек да види емоцията в тях и да съпреживее момента.
- Какво беше за теб да преживееш олимпиадата в Париж (2024) и триумфа на Боряна Калейн? Както и олимпиадата в Токио (2020), когато ансамбълът стъпи на абсолютния връх, завоювайки златото?
- Когато заминах на първата си олимпиада в Токио - освен всичко беше на рождения ми ден. Ние бяхме за четвърта поредна година там, а японците са невероятни хора. Бяха ми подготвили специална торта и изненади - с игри трябваше да си откривам подаръците. Бяха ми приготвили страхотни кецове с нарисуван мой портрет и надпис: "Най-добрият фотограф". Не съм ги обувала. Жал ми е. Страхотен спомен. Но за мен самият факт, че бях на олимпиада, беше голям подарък. Много чуждестранни колеги ми казваха, че няма как фотограф по художествена гимнастика да получи акредитация. Имам колеги с дългогодишен опит, които никога не са били на олимпиада. Но аз бях убедена, че ще отида. Сигурна! И се случи.
Там вече не мога да опиша емоцията, която ме превзе. Аз съм от спортно семейство. Баща ми е бивш лекоатлет - бил е в националния отбор до 18-19 г. Брат ми е бивш тенисист. Аз също съм играла малко тенис. От малка се записвах самичка и на народни танци, на модерни танци, на лека атлетика, на плуване. На 5 годинки ме заведоха и в залата по художествена гимнастика, но треньорките казаха, че всъщност нямам данни. Макар че съм доста гъвкава. Вкъщи винаги се е гледало спорт - мачове, тенис, лека атлетика. Мъжът ми е бивш футболист, който в момента се занимава с авиация. Дъщеря ми тренира тенис, макар че записа да учи интериорен дизайн. Синът ми е футболист, който обаче мечтае да е следващият спайдърмен. И изобщо никога не съм си представяла, че в дома ми няма да се интересуваме от спорт. Затова не можех да повярвам, че отивам на олимпиада, и то като фотограф - връх в кариерата. Освен всичко там ти предоставят обективи, които са изключително скъпи. Просто отивам в секцията с моята марка фотоапарати и те ми казват: "Изберете си каквото искате".
- Като дете в сладкарница.
- По-хубаво. Като дете на цирк, след това на сладкарница и какво ли още не. Ходех да снимам всички спортове и носех страшно тежки обективи. Сбъдната мечта! Оттам нататък емоцията, свързана с гимнастиката, също бе неповторима. И на двете олимпиади изпитахме много голямата радост и тъгата. В Токио - олимпийските шампионки и Боряна. Първото стъпало за тях и петото място за нея, което е огромно постижение, но тя можеше да бъде първа, втора или трета. Което се случи, но четири години по-късно в Париж. Мисля, че ако тя се върне назад, ще иска да извърви пътя си по същия тежък начин. След толкова много труд, толкова тежък период, тя се върна нов човек - като феникс. Затова всички бяхме толкова безкрайно щастливи, когато на олимпиадата в Париж тя стана вицешампион. Спомням си как Мънчо се засилва към мен, прегръща ме и казва: "Анче, успяхме!". Всички треперехме! Неописуемо. Но тогава отново я имаше и тъгата - за Стили и за ансамбъла, който стана четвърти с минимална разлика от само 0.300 точки от бронзовия медал.
- Надяваш ли се на олимпиадата в Лос Анджелис да снимаш Стили със златния медал?
- Винаги искам да заснема всяка със златния медал. Представях си още в Париж как тя и Бубето (Калейн) стоят ръка за ръка на почетната стълбичка. Тогава след развръзката на нещата казах на Стили, че това е пътят, който ѝ е отреден, и явно трябва да стане по трудния начин. Както стана при Боряна. Стили е страшно силна. Надявам се, че ще я снимам, постигнала мечтата си.
- Чувстваш ли, че момичетата буквално порастват пред обектива ти?
- Да. Треньорите ги учат на това да са хора. За мен това е най-важното от всичко. И аз като родител винаги съм казвала на децата си да избират приятелите си по нищо друго освен по това колко са човечни и добри хора.
- Каква истина за художествената гимнастика искаш да разказват твоите снимки след време?
- За едни от най-силните години изобщо в историята на художествената гимнастика след успехите от времето на Илиана Раева, Лилия Игнатова, Анелия Раленкова. Сега ние от всяко състезание се прибираме с медали. Надявам се в бъдеще снимките ми да показват пак такива успехи, а и тези на колегите след мен да показват такива успехи. Българската художествена гимнастика да продължава да бъде на върха. И изобщо българският спорт!
- Каква е твоята следваща мечта?
- Аз съм много щастлив човек, защото правя това, което обичам, с хора, които обичам и които ме обичат. В работата си продължавам да сбъдвам мечти постоянно. Изобщо живея живота, за който съм си мечтала - професионално и в личен план. Защото, макар че съм работохолик, за мен семейството е на първо място. А живота на мечтите си може да го живее всеки, когато прави правилните избори за себе си. Тези, които прави със сърцето си.
