На 16 август 1965 г. съдбата сякаш прави последния си, жесток жест към един от най-суеверните български актьори. На тази дата Константин Кисимов загива при автомобилна катастрофа край Балчик. Числото 16, което той цял живот смята за особено, се оказва свързано и с най-трагичния ден в живота му - роден е на 16 април, жени се на 16 февруари, а на 16 август 1965 г. си отива от този свят.
До последния си ден Кисимов остава човек, в когото театърът и животът са почти неразделими. Той не просто играе своите герои. Понякога ги носи със себе си вкъщи, на улицата, по време на пътувания. Преди спектакъл има цял набор от ритуали, които никой не бива да нарушава. Минава по един и същ маршрут, докосва определени табели и плочки, а преди да излезе на сцената, трябва да пипне определени железни предмети за късмет. Дори
носи гвоздеи в джобовете си
Това е само малка част от странностите на актьора, които с годините се превръщат в легенди.
Нищо в първите години от живота му не подсказва, че ще се превърне в легенда на сцената. Роден във Велико Търново на 16 април 1897 г., Кисимов идва от известен възрожденски род. Прадядо му Георги Кисимов участва във Велчовата завера, дядо му Пандели Кисимов е свързан с революционното движение, а баба му Евгения Кисимова е сред основателките на търновска благотворителна организация за подпомагане на девическите училища. Баща му е юрист и затова младият Константин първо избира правото. Завършва Софийския университет през 1922 г. и заминава за Париж, за да продължи образованието си в Сорбоната. Само че, вместо да се посвети на юридическата кариера, той се отдава на театъра. Още като ученик в Търново играе в самодейния театър и дори режисира постановки. През 1923 г. постъпва в театралната школа при Народния театър.
На пръв поглед Кисимов не изглежда като бъдеща театрална звезда. Дребен и слаб, той не притежава внушителната физика, която тогава се смята за почти задължителна за големите актьори. Но това, което му липсва като външност, компенсира с воля, темперамент и огромен вътрешен заряд. На сцената той сякаш се преобразява. Сред най-прочутите му роли е Странджата в “Хъшове”, образ, който играе цели 30 години. В репертоара му има и Хамлет, Арпагон, Оргон, Великия инквизитор, Добчински, Подкольосин, Езоп, Колчо Слепеца и още десетки персонажи. А когато застане пред микрофона, гласът му се превръща в отделен театър. Неговите рецитали на Вазов, Ботев, Вапцаров, Пушкин, Лермонтов и Байрон го правят популярен в цялата страна. Особено силно въздействат изпълненията му на “Опълченците на Шипка”, “Кочо” и “Паисий”.
Зад ексцентричния артистичен образ има и една по-малко известна страница от живота му. Като ученик Кисимов се записва доброволец в Първата световна война и е изпратен на румънския фронт в Добруджа. Служи като шофьор на военен автомобил и оцелява след престрелка. По ръката му
остава белег от нож
Така в живота му се събират няколко напълно различни лица - юристът, войникът, съпругът, бащата, суеверният човек, който разговаря с улични стълбове, и големият артист, способен да накара цяла зала да замълчи само с един стих.
Кисимов е вече известен артист, когато през 1934 г. на площад “Славейков” вижда момичето, което ще стане любовта на живота му. Той е на 37 години, а Лиляна е гимназистка. Актьорът, който без притеснение застава пред хиляди зрители, изведнъж се държи като срамежлив ученик, проследява я до дома ѝ на ул. “Солунска”, а след това намира смелост да я заговори. Не бърза. Изчаква я да завърши училище и постепенно успява да спечели и нейните родители, които не са особено впечатлени от перспективата дъщеря им да се омъжи за артист. По онова време професията все още не е гаранция за сигурен живот и близките на Лиляна се притесняват, че “артист семейство не храни”. Кисимов обаче е убеден в избора си. Наема малка къща на ул. “Московска”, където двамата създават семейство. Женят се на 16 февруари 1936 г., а бракът им продължава до смъртта на актьора. Лиляна
остава единствената му съпруга
и по-късно доживява почти до 100 години. Двамата имат трима синове - Васил, Георги и Димитър.
За Лиляна обаче още от самото начало е ясно, че в брака им винаги ще има и “трети” - театърът. Кисимов обича семейството си, но сцената е неговата стихия. По спомените на сина му Димитър любовта му сякаш е разпределена в съотношение 70 процента за театъра и 30 за семейството. Въпреки това у дома актьорът е предан съпруг и баща, а семейството му е неговото убежище след дългите спектакли и пътувания.
След представление Кисимов се прибира късно, понякога чак в 2-3 часа през нощта. Вместо веднага да си легне, обикаля из дома. Пали и гаси лампите във всяка стая, потънал в мислите си. Ако някой го заговори, може изобщо да не отговори. А когато завърши своя ритуал, спокойно пита: “Какво ме попита?”. Най-често именно през нощта учи репликите си. Прави го шепнешком.
Дори на 60 години не губи енергията си. Синът му си спомня как баща му му показвал стойка на ръце. Театърът очевидно не е просто професия за него - той е начин на живот.
В театъра също има своите ритуали. Обядът му често е носен от синовете му, които идват с топла храна, приготвена от майка им. След това Кисимов си подремва в гримьорната върху стара изкорубена кушетка. Тя е неудобна за всеки друг, но за него е “късметлийска”. И затова не позволява да бъде сменена. За Кисимов, щом нещо му е донесло късмет, не бива да се пипа.
Големият актьор е блестящ на сцената, но във всекидневието е изненадващо непрактичен. Според сина му той почти никога не пазарува сам и няма никакъв интерес към домакинските покупки. За сметка на това е изключително придирчив към външния си вид. Всеки ден го очакват идеално изгладен костюм и искрящо бяла риза. Кисимов почти винаги е с вратовръзка и шапка. Дори през лятото се облича официално - с бял костюм и бяла шапка. Обувките му са специални, по модел, който в София трудно се намира, затова театралният обущар ги прави по поръчка. Той не обича и да го питат на колко години е. В такива моменти прави физиономия и просто не отговаря.
Сред най-колоритните истории за него са тези за манията му по железни предмети. Преди да излезе на сцената, докосва пирони, метални предмети и решетки, а понякога обикаля по три пъти около уличните шахти. Веднъж неговият ритуал едва не го превръща в заподозрян. След среща с приятели Кисимов се прибира по обичайния си маршрут. До тогавашното съветско посолство има място, което актьорът задължително трябва да докосне. Той стъпва върху метален капак и в театрален екстаз изрича на висок глас реплика за взривяване на “земния ад”. Милиционерите го чуват, решават, че имат работа с потенциален атентатор,
и го отвеждат за обяснения
За щастие, скоро разбират кого са заловили.
Друг път Кисимов е поканен в Сопот за честване на Иван Вазов. По време на официалната програма актьорът се отправя към паметника на писателя, пада драматично на колене и започва да му благодари, че го има. Публиката е впечатлена. Още повече, когато забелязва кръв около коленете му. Само че няма никаква трагедия. За ефект Кисимов е прикрепил малко балонче с вишнев сок, което се спуква точно в подходящия момент. След това обяснява на младия си колега Иван Налбантов, че именно така се създават легендите.
Кисимов е човек, който цял живот вярва в знаци. Има свои маршрути, свои числа, железни талисмани и ритуали. Не успява да види първото си внуче. Близките му обаче си спомнят, че той предварително е бил убеден, че детето ще бъде момче. Съпругата му Лиляна остава вярна на паметта му до края на живота си. Тя умира през 2011 г., доживяла до дълбока старост.
