Слави Кашеров е предприемач, беше автор на "24 часа". Роден е в Стара Загора и на този град е посветена част от книгата, която е написал - "2405 или Спомените на един темерут". Ето откъс от книгата, посветен на историята на града.
Ужасна дума е "хиатус" – пластът на унищожението. Кой е последният в 8-те хилядолетия на града
Стара Загора според датировката на най-старите си руини – неолитните жилища, е град на над 8 хил.години. За този период е сменила десетина имена, влизала е в състава на няколко империи и царства, но такава, каквато я видях за първи път, тя беше само на седемдесет и няколко години.
Днес аз съм почти на 70 и тя е различна от града на моето детство. Онази едноетажна и двуетажна Стара Загора на поколенията преди мен вече почти я няма. Все още стоят къщите на Николай Лилиев и Веселин Ханчев, има възстановка на къщата на Гео Милев, но от къщите на Кирил Христов и Иван Мирчев са останали само спомените за местата, на които са били.
Интересното е, че Гео Милев е препоръчал на близките на Яворов родният му дом в Чирпан да се запази и поддържа, защото със сигурност един ден ще стане музей. Иван Мирчев е направил същото с близките на Гео Милев и те са се погрижили за дома, където е израснал. А за самия Иван Мирчев и къщата му, в която той е организирал първата самостоятелна изложба на приятеля си и любим мой художник Иван Милев, е нямало кой да даде такъв съвет на близките му. Или може би ги беше преживял, защото беше дълголетник и добре си спомням ежедневните му разходки в центъра на града.
С бастуна си и елегантната си шапка приличаше на пенсиониран банков чиновник,
какъвто всъщност е и бил през първата половина от живота си.
Но да се върна към основната си мисъл. В историята (и не само в нея) има една страшна за мен дума – “хиатус”. Когато например археолог провежда разкопки, ако са успешни, той разкрива културен пласт, независимо какъв – части от сгради или улици, парчета от колони и статуи или просто битови отпадъци. Които за археолога често са по-ценни от всичко друго. Датира ги, изследва ги или ги оставя настрани и продължава да копае. Докато стигне следващия културен пласт, който е от предходна епоха. И така – докато стигне до края. Който е началото на историята на изследваното място или най-често – краят на финансирането му за разкопки.
Слоевете с пръст между културните пластове се наричат хиатус, или празно място. Когато след пожарите през 1877 година са започвали поредното изграждане на града, в ямата с шестметрова дълбочина, в която са положили основата на мъжкото училище, ясно са личали осем слоя на унищожения на града, включително и последното. Вярно е, че в Троя съм виждал повече слоеве, но Троя вече я няма, а Стара Загора тепърва има да се развива. Майтап бе, Уили!
В осемхилядната история на Стара Загора хиатусът заема повече от половината време. Понякога той е траял десетки години, а последният е траял само три дни, започвайки от 19 юли 1877 г. Тогава са изгорени къщите на града, изклани са жителите му (плюс тези на съседните села, потърсили закрила в него) и е унищожена паметта му. Няма друго българско селище в българската история, дало толкова много жертви за толкова кратко време. Над 14 хиляди мъже, жени и деца и стотици други изнасилени и отвлечени.
Съберете всички жертви на Батак, Перущица, Карлово, Любенова махала и всички четири революционни окръга и те
дори няма да се доближат до това, което Зарата е изстрадала и загубила за тези три дни
Плюс унищожената памет с изгорените църковни и светски регистри. Увредена е била и паметта на следващите поколения старозагорци за случилото се тогава. Травмата е била огромна, събитието не подлежало на възпоминания и отбелязвания, а патриотичните организации не правят за него възстановки. Как да изиграеш клане, изнасилвания, горене на къщи и църкви, пълни с хора дотолкова, че труповете стояли прави дни наред. Как да представиш дране на кожа на жив човек така, че да не събудиш желания за отмъщение и омраза в публиката.
Чества се предшестващото събитие – боевете за града и за Самарското знаме. Храброст, опълченци, рамо до рамо, подполковник Калитин, спасеното знаме – всичко това е повод за картини, за гордост и за пресъздаване. Самарското знаме е било спасено от турците, но не и от софиянците, които по-късно го вземат и държат до ден днешен в НВИМ. Затова на Трети март старозагорци гордо шестват до паметника, носейки над стометрово национално знаме.
А паметникът “Бранителите на Стара Загора” е бил нещото, с което сме отбелязали стогодишнината от събитията. Аз следвах през 1977 г. и не бях на откриването му, но баща ми беше и ми разказваше как
се е запознал с две от сестрите на Гео Милев,
които живеели в чужбина, но са били поканени за събитието. (...)
Започвайки тези спомени, аз искрено смятах, че те ще ми отнемат около 7 месеца. Но само тази част за града Стара Загора ми отне три месеца. Оказа се, че почти нищо не съм знаел за най-трагичната част от историята му. Никой не ме беше учил или разказвал за това. За изгорения град знаех, но
не бях се замислял за мащаба на човешките трагедии
За Старозагорското въстание от 1875 година знаех, защото негов участник е бил Захари Стоянов и го е описал в прочутите си “Записки...” Събитие, представляващо неуспешен опит за събиране на съзаклятници в едно лозе край града, при което водачът му Стамболов дори е нямал пушка и което е дало две жертви (двама от петимата братя Жекови), десетки арестувани, част от които - обесени на следващата година след Априлското въстание (Кольо Ганчев и Господин Михайловски в Стара Загора, Сава Силов в Одрин и пр.). Но събитие, добре описано от майсторското перо на Захари, както и в спомените на участниците Христо Шиваров и Минко Минев. Последните двама разказват и за унищожаването на Стара Загора, макар и не като непосредствени свидетели на зверствата.
Единствените, преживели и описали ада, са няколко момчета, на които през 1896 г., вече като завършващи Мъжката гимназия в града, училищният инспектор Петър Иванов възлага да опишат своите или на своите роднини спомени за случилото се. (...)
Ако ви е интересно как описва Петко Славейков събитията, прочетете неговите “Забележки по настоящите приключения в Ески Загра”. В тях той кинематографично описва събитията, спестявайки максимално своето “Здравствуйте, братушки!” и деветдневно кметуване. Както и усилията си да убеди старозагорци да не бягат, защото турците нямало да посегнат на мирно население.
Добре че жена му Ирина не го послушала и заедно с децата напуснала града
Така за България са запазени един бъдещ кмет на София, министър на просвещението и народен представител (Иван), един министър на правосъдието, народен представител и председател на Народното събрание (Христо), един генерал (Рачо) и един поет, номиниран за Нобелова награда (Пенчо). Всички те Славейковци. (...)
След като потресът от прочетеното у мен отмина, се замислих как догодина градът ще отбележи 150-годишнината от погрома. Дали отново с тържества по повод боевете за Самарското знаме, или ще почете и 14-те си хиляди жертви с мащаб, достоен на бройката им.
Което означава служба от патриарх на БПЦ и почести, признаващи факта, че жертвите от Стара Загора печелят войната. Защото Руско-турската война от 1877-1878 година се е решила от падането на Плевен, а Плевен е паднал, защото войските на Сюлейман не са могли да преминат Шипка и да се присъединят към тези на Осман, а войските на Сюлейман не са успели, защото, докато проходът Шипка е бил незащитен, те са били заети да колят, палят и изнасилват в Стара Загора. И да търсят злато в пепелищата, да разпределят робини и да ги изпращат към Одрин.
Булевард “Методий Кусев”, бивш “Ленин”, бивш “Методий Кусевич”
Спомените на Минко Минев (очевидец на онези събития и бивш кмет на Стара Загора - б.р.) вървят в комплект със спомените и на сина му Стефан. Които са писани някъде в края на 50-те години на XX век, т.е. почти плътно предшестват моите спомени. В тях Стефан Минев жалеше, че града на неговото детство вече го нямало, и подробно описваше това, което помни, че е представлявала Стара Загора от края на XIX век до средата на XX век. И описваше същите улици и квартали, които описвах аз преди няколко страници, но с различни сгради, преди промените от първите социалистически години, и с различни имена на улиците. Това, което при мен беше “Цар Симеон”, бивша “Г. Димитров”, при него беше “Г. Димитров”, бивша “Цар Симеон”. При него “Неделчо Николов” е бивша “Княз Борис”, днес е обратното. Същото е и с “Ленин”, бивш “Методий Кусевич”, който предвид борбата ни със сърбоманията днес е “Методий Кусев”, бивш “Ленин”. Същият квартал, същите улици, но с разменящи се периодично имена и постоянно унищожавани стари къщи и дворове за сметка на административни сгради и жилищни блокове.
За 150 години новото на три пъти е „изяждало” старото.
След като един бивш кондуктор от барон - Хиршовата железница е нает да планира града и четири пъти плановете му са отхвърляни – ту заради големината на парцелите, ту заради интересите на жителите, чиито имоти са били сравнително запазени след пожара, ту заради турците, първоначално избягали след войната, но завърнали се след Берлинския договор и накрая заради решението във всеки парцел да не се позволи място за магазин или дюкян, а търговската част да се обособи в самостоятелни зони.
Цяло чудо е, че планът накрая е бил приет (благодарение основно на упоритостта на Димитър Наумов) и авторът му Лубор Баер дори получил улица на свое име.
