Мексикански спектакъл по негова пиеса гостува в театър "Сфумато"
Един провиснал от тавана стол с акордеон на него и няколко чифта разпилени обувки – това виждат зрителите на постановката “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на мексиканската театрална компания “Контексто” по текст на Георги Господинов.
Има една българска поговорка – в къщата на обесения не се говори за бесило. Е, тук ще се говори. Усещането за тъга и пустота дебне във всеки миг от началото до края на представлението. То е спойката между историите на няколко души, всеки от които преживява своя личен апокалипсис. Георги Господинов не се интересува от апокалипсиса в холивудския му смисъл. Гледали сме десетки филми с първите минути СЛЕД ада, представен зрелищно като взрив, разрушение, гигантска приливна вълна или тайфун, помитащ всичко по пътя си. Господинов се вглежда в минутите ПРЕДИ апокалипсиса и за него той е оглушителна тишина, задушаваща болка, демони, които се надигат в гърдите на човек на финала на собствената му безизходица.
Събирачът на истории е идентифицирал точно времето - привечер, когато денят още не си е отишъл напълно, а нощта все още не е настъпила. Някъде към 18 ч преди централната емисия новини. Вглеждайки се в историите на хора от 90-те години на миналия век в България, на множество емигранти, напуснали страната без перспектива и мляко за децата си, той създава своята пиеса от фрагментите на техния живот. Някакво своеобразно американско сватбено одеяло с парчета от български лични съдби.
Има нещо абсурдно в това група хора от другия край на света, тотално далече географски, етнически и народопсихологически от България, да интерпретират този текст. Но всъщност това, на което залага мексиканската режисьорка Майра Варгас, е да изследва генезиса на тъгата и
да покаже какво се случва, когато българската тъга
срещне мексиканската
Вместо да се придържа буквално към историческите и социалните препратки към българския преход, Варгас насочва вниманието към темата за миграцията и чувството за изгубена принадлежност. Героите са представени като хора, дошли от различни части на света и озовали се в Монтерей под натиска на политически, обществени или лични сътресения. Те носят различни биографии, но споделят една и съща участ – да търсят място, което да нарекат свой дом.
Тази перспектива се оказва изключително естествена за драматургията на Господинов. Постмодерният му колаж от разкази, спомени, фрагменти и изповеди никога не е бил просто хроника на 90-те по български. В основата си той говори за самотата, за невъзможността да се върнем назад и за болезненото усещане, че нещо важно е било изгубено по пътя. Именно затова мексиканският прочит не изглежда като адаптация, а като органично продължение на текста.
Режисьорската работа на Майра Варгас е изградена около образа на последната минута преди настъпването на шест часа вечерта – онова междинно време, в което светът все още не е свършил, но вече не е и същият. Актьорите Енрике Горостиета, Оливер Канту, Марилу Мартинес, Абрам Салвадор и Адриана Хауад населяват сцената с усещане за крехкост и непосредственост, превръщайки героите в хора, които отчаяно се опитват да задържат времето чрез разказване. Фрагментираните изповеди на Акордеониста, Пясъчния човек, Незабележимия, Човека с три пръста, Старицата и пр. се превръщат в противоотрова, която отлага тази дълга минута до края. Тъкмо тук спектакълът намира една от най-силните си идеи. Героите отлагат своя личен апокалипсис чрез разказите си. Докато някой ги слуша, те съществуват.
Огромен дигитален часовник периодично се появява върху сценичното пространство и отброява последните секунди до заветния час. Това постоянно присъствие на времето създава напрежение и напомня, че всеки разказ е съпротива срещу края. Паралелно с това прожектираните новинарски емисии въвеждат съвременни мексикански реалности – пожари, наводнения и природни бедствия, случили се по време на репетициите и представленията. Така локалната българска история се разтваря в една по-широка човешка картина на несигурност и уязвимост.
Сред най-запомнящите се сценични решения е
пясъчникът в центъра на сцената
като метафора на детското пространство
за игра, любимо и невинно. Постепенно то се превръща в място за погребение на един акордеон - пианото за бедни, тенис корт, на който ще се разиграват взаимни обвинения и в крайна сметка става универсална метафора на паметта и на способността на човека да разказва за своите загуби.
Спектакълът наподобява в първата си третина литературно четене, но постепенно се разгръща в пластове от наслагващи се една върху друга истории и зрителят усеща как меланхолията им бавно се просмуква у него.
Българската следа в постановката извън пиесата на Георги Господинов се казва Елвира Попова – театроведка, която преди 25 години заминава за Мексико и преподава там история и теория на театъра, после сформира театрална трупа, която успява да доведе в България в рамките на фестивала “Малък сезон” на “Сфумато”.
Вече 27 г. фестивалът “Малък сезон” събира наши и чужди театрали
“Малък сезон” на “Сфумато” вече е зад гърба ни. В продължение на 12 дни и нощи залите на театралната работилница, фоайетата и площите около сградата в парка дадоха сцена на десетки идеи, представления, пърформанси и филми. Този единствен по рода си фестивал лаборатория вече 27 години насърчава студентски трупи, независими професионални състави, частни формации, съвсем млади и начинаещи творци, оформяйки огромен спасителен театрален пояс за търсещи подкрепа актьори и режисьори.
Освен десетките оригинални представления на млади български и чужди театрали сезонът показа идеи в процес на развитие, концерти, изложби, акции, уъркшопове, творчески академии, дискусии, срещи с европейски театрали, организатори, директори и продуценти.
Зад всичко това стои огромна по мощ организационна машина, управлявана от проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев, с много вложени средства от тях, съмишленици и доброволци, за да бъде входът за публиката напълно безплатен.
