До края на годината режисьорът ще е готов с документалната лента за любимия си Локо (Пд)
"На 24 май пътувах от Кан за София и осъзнах колко екстремно интензивни и вълнуващи бяха последните няколко дни – на 20 май ме наградиха със „Златен век", после на бегом стигнах до националния стадион, за да изживея драмата на финала за Купата на България с любимия ми „Локомотив" Пловдив и ЦСКА, а на другата сутрин тръгнах рано за Кан, където спечелихме наградата на журито".
Това казва режисьорът Илиян Джевелеков.
Понякога животът подрежда символите по начин, който дори киното трудно би измислило. Един ден – национално признание. След това – трибуни, футбол и емоцията на детството. А на сутринта – самолет за най-голямата сцена на световното кино. За Илиян Джевелеков последните дни изглеждат именно така – като монтаж между няколко реалности, които необяснимо си пасват.
На 20 май режисьорът получава отличието „Златен век", връчвано от Министерството на културата. Същата вечер е сред запалянковците на финала за Купата на България, където играе любимият му "Локо" Пловдив. Часове по-късно вече е на път за Френската Ривиера, където филмът „Мечтаното приключение", с копродуцент "Мирамар филм" влиза в най-престижната състезателна програма на фестивала в Кан и печели наградата на журито. Филмът - копродукция между Германия, Франция, България и Австрия е заснет изцяло у нас в района на Свиленград с български непрофесионални актьори и предимно български снимачен екип.
„Беше наистина сюрреалистично", признава Джевелеков. Сякаш някой беше решил да компресира в два дни няколко различни живота.
В Кан всичко започва с онова напрежение, което киното познава - миговете преди прожекция, когато никой още не знае какво точно ще се случи. Ще има ли реакция? Ще разберат ли хората филма? Но този път около „Мечтаното приключение" има и нещо друго – своеобразен културен сблъсък, който превръща българското присъствие в невероятен спектакъл. Един от най-неочакваните моменти идва на червения килим. Звучи Азис. Да, Азис – в сърцето на Кан. Беше много весело. Преди прожекцията, вътре в залата, звучеше песен на Азис – част от саундтрака на филма. После в същата легендарна зала "Grand Theatre Lumiere" звуча български език цели 165 минути, а аплодисментите след прожекцията продължиха над 10 минути. След това излязохме навън и на червения килим отново гръмна песента на Азис, докато хората от екипа се поздравявахме за радушния прием на публиката. Беше абсурдно и много смешно едновременно", разказва режисьорът.
Може да звучи като измислена сцена от филм, но се случва на живо. И може би няма по-подходящ саундтрак за „Мечтаното приключение" – филм, който още в създаването си отказва да следва правилата. Защото една от най-големите изненади около лентата е именно кастингът. Никой от хората на екрана не е професионален актьор. Повечето никога не са стъпвали пред камера и буквално са били открити случайно – на улицата, в магазин, в квартално кафене.
„Кастингът е едно от най-радикалните неща в този филм. В продължение на повече от година няколко кастинг агенти обикалят София и България. Спират хора по улиците, в ресторанти, в магазини. Предлагат им да дойдат на кастинг. Някои отказват, други приемат", споделя той.
Историята звучи почти невероятно. Стотици непознати хора минават през офиса на "Мирамар". Включват се камери. Разиграват се сцени. Хората говорят за себе си, за живота си, за страховете си.
„Офисът ни се беше превърнал в странно пространство. Идваха стотици непознати. Разказваха лични истории. Имаше импровизации, задачи, различни проби. Това не беше стандартен кастинг."
И докато в традиционното кино актьорът учи реплики, тук подходът е друг. Режисьорката Валеска Гризбах обяснява сцената, линията, но не дава готов диалог. Оттам нататък хора с различни професии и бекграунд минават в режим на импровизация и творят киносветове.
Именно в тази непредвидимост, в отсъствието на академично „изиграване", Джевелеков вижда нещо почти документално – сурова човешка истина, която рядко може да бъде режисирана. Парадоксът е, че хора, които никога не са мечтали за кино, изведнъж се озовават на най-бляскавата филмова сцена на света редом до най-големите филмови звезди.
„Валеска много държеше основната част от участвалите непрофесионални актьори да мине по червения килим в Кан. Някои от тях летяха за първи път със самолет, други не бяха излизали извън пределите на Свиленград. И изведнъж – костюми, рокли, вечери, фотографи, видеооператори, викове, аплодисменти, а после разговори с Парк Чан-уук, Пенелопе Крус или Джина Дейвис...Главната актриса Яна Радева – непрофесионалист, попаднала във филма почти случайно – сама признава, че именно липсата на актьорски навици вероятно е помогнала на играта й. Тя казва, че се радва, че никога не е била професионална актриса, затова нещата й се получават толкова естествено", въодушевен е режисьорът.
И все пак Джевелеков внимателно прави важно разграничение. Мнозина побързаха да сравнят този подход с някои негови собствени филмови решения в миналото – историите за случайно открити лица, за хора, попаднали в киното почти по интуиция.
„Нелепо е да се правят подобни заключения. Много режисьори понякога използват натуршчици, които си партнират с професионални актьори. Подходът на Валеска е много по-радикален. Това е различен модел на кино."
Различен модел – не само на актьорска работа, но и на доверие към живота.
И вероятно именно затова „Мечтаното приключение" успява да се превърне в едно от най-обсъжданите заглавия в Кан през последните дни.
Но ако човек познава пътя на Илиян Джевелеков, подобен риск не изглежда случаен.
Още с Love.net той говори за човешката самота зад технологичната близост. После с „Вездесъщият" влезе още по-дълбоко в тъмната страна на наблюдението, подслушването и обсесията от контрол. И двата филма, макар различни, разглеждаха една и съща тревожна тема – как модерният свят променя човека.
Днес, когато обществото живее едновременно онлайн, политически разделено и подложено на непрекъсната информационна агресия, изглежда логично да се запиташ: ще има ли трета част в тази линия?
Джевелеков не отрича. Напротив.
„За щастие в началото на тази година проектът ми за игрален филм спечели конкурсна сесия на Националния филмов център", казва той. „Филмът се казва Non finito и се надявам още тази есен да започнем снимки."
Връзка с Love.net и „Вездесъщият" има. Но не такава, каквато човек очаква.
„Не става дума толкова за технологиите. Интересува ме едно глобално явление – валидно не само за България, а за почти целия цивилизован свят. Лудостта на тълпите. Масовото профанизиране. Крайностите, до които стигат и политически елити, и обикновени хора", уточнява той.
Тонът му става по-сериозен.
"Появяват се и властват безумни трендове, които изкривяват изконни ценности, налагат фалшив морал, въвеждат безумни правила и извършват престъпни, потиснически ходове на различни територии – политика, култура, образование, възпитание, бизнес, медицина и пр., а огромна маса от хора по света безкритично ги приема и започва да ги следва. Не след дълго политическата конюнктура се променя и властващите безумни трендове отстъпват място на други, диаметрално противоположни по смисъл, но не по-малко безумни тенденции, следвани отново от огромна маса безкритични хора".
Това е тема, която очевидно го занимава от години – въпросът как обществото постепенно се превръща във все по-безкритична тълпа. И може би затова киното му винаги стои актуално. Дори когато самият той отказва да говори с патос за собствените си филми.
„Не бих казал, че гледам на ранните си филми като на нещо наивно. Преди време попаднах на Love.net и „Вездесъщият" по телевизията и ми стояха добре. Бяха актуални."
Тази увереност не идва от суета, а по-скоро от опит.
Защото зад режисьора, който днес разговаря за Кан, стои история, започнала далеч от фестивалния блясък – в Пловдив, квартал „Капана". „Роден съм в Пловдив. Като дете обичах да чета и спортувах много. Тренирал съм лека атлетика, футбол, баскетбол. Бях добро дете, макар и не от най-кротките."
Като юноша се влюбва в киното и прекарва голяма част от времето си в централните пловдивски киносалони, но тогава мисълта, че един ден може да е режисьор изглежда далечна, почти нереална идея. Когато завършва училище, бъдещето му не минава директно през НАТФИЗ.
„Трябваше да ходя в казарма и честно казано не вярвах, че бих могъл да вляза кинорежисура. Затова кандидатства психология в Софийския университет".
Приемат го. Животът изглежда подреден. После идва 10 ноември 1989 година и всичко се променя.
„Казах си – може би и в НАТФИЗ нещо се е променило. Кандидатствах." Следва момент, който днес определя почти като съдбовен - срещата с Людмил Стайков.
„Това беше най-важната среща в живота ми. Над 150 кандидати за пет места. Изпитът – в пет кръга. Имаше огромна комисия, в която бяха едни от най-големите режисьори – Людмил Стайков, Георги Дюлгеров, Владо Икономов, Христо Христов, Иван Ничев...големи имена. Явих се без специална подготовка и без някой да ходатайства за мен. Но именно Стайков ме взе. Петият кръг беше минал, отивах към ВИТИЗ да видя дали са излезли резултатите и срещнах проф. Христо Христов, който ми каза: „Приет си. Честито! Людмил много държеше на теб."
Режисьорът говори за учителя си с уважение, което граничи с обич. „Има хора с класа, която ги отличава от другите. Людмил Стайков е такъв човек – изключително умен, талантлив и фин. Поддържаме близка връзка и до днес."
След НАТФИЗ започва телевизията. „Ку-ку". После идва „Нощен магазин" и следва най-успешното - компанията „Мирамар филм", създадена заедно с Матей Константинов и Георги Димитров.
„Оказа се, че са минали вече 25–26 години от началото", казва с усмивка той. И ако днес името му стои естествено редом до международни продукции, това не е случайност.
Копродукциите, особено в Европа, са отделна вселена.
„Това е сегмент, който става все по-важен. „Мирамар филм е копродуцент на серия от международни филми, последният от които е „Мечтаното приключение", а водеща роля в продуцентския ни екип по тези проекти има Мила Войникова. Предишната ни голяма копродукция беше „Кръвта на пеликана", отново германска продукция, снимана изцяло в България." Филмът беше селектиран на фестивала във Венеция, а именно там го забелязват германските продуценти на Валеска Гризебах, които търсят български партньор. И избират „Мирамар филм".
„Очевидно сме оставили добро впечатление", усмихва се Джевелеков.
И ако в Кан Илиян Джевелеков говори за киното като за риск, интуиция и човешка истина, то когато стане дума за „Локомотив" Пловдив, в гласа му влиза друга енергия – почти детска, но дълбоко лична. Не е тайна, че режисьорът е сред големите привърженици на пловдивския клуб.
И точно когато съдбата го изпраща към червения килим в Кан, той паралелно работи върху друг, напълно различен проект - документален филм за 100-годишнината на „Локомотив" Пловдив. Историята започва неочаквано, преди две години.
„Един ден ми звънна непознат номер от Ню Йорк. Човекът ми говореше на чист български. Представи се като Николай Спасов от фондация „100 години "Локомотив" Пловдив". Попита ме дали бих искал да направя филм за клуба, защото знаел за отношението ми към отбора." Джевелеков не мисли дълго. „Казах – с удоволствие."
Днес, докато отеква и се осмисля отзвукът от успеха в Кан, той монтира и друг филм – много по-интимен, много по-български, много по-личен. „Снимките са готови 95%". Сега най-трудното е да събера 100 години история в един документален разказ."
Но бърза да уточни – това няма да е просто филм за голове, мачове и архиви. „Не искам да бъде суха историческа хроника. Искам да уловя магията на клуба. Защото „Локомотив" Пловдив има дух, талант, харизма и общност, които в амалгама носят тази магия, която ни отличава от всички останали. Филмът трябва да е готов до края на годината", казва режисьорът, като подчертава, че обича работата си.
И все пак, когато разговорът се завърти около личната цена на всичко това, Илиян Джевелеков изненадва с простота.
„Не живея на друга планета".
Нито славата, нито фестивалите го изваждат от ежедневното.
„Трудно е на всички в момента, такова е времето. И на нас ни е трудно – нямаме гарантирана работа, нищо не ни се дава даром и зад всеки наш проект стои много труд и борба. Но това е пътят, по който сме поели", констатира той.
И някак логично разговорът стига до личния живот.
До дома. До онова, което остава, когато прожекциите свършат.
„Съпругата ми се казва Вержиния Джевелекова, тя е мениджър. Пловдивчанка, която срещнах в София. Ние сме повече от 30 години заедно и ни е хубаво. Имаме син – Даниел, който се занимава с математика, преподава и създава програми за обучение", допълва не без гордост Джевелеков.
Съжалява, че не му остава време, за ходи по-често до Пловдив и да се вижда с майка си и сестра си, с които иначе се чува всеки ден.
И може би именно това е животът на Илиян Джевелеков – движение между светове - между „Капана" и червения килим, между „Лаута" и Лазурния бряг, между човека и тълпата.
Ако трябва да се намери едно обяснение защо именно сега, именно в този момент, българско участие стига до награда в Кан, вероятно отговорът не е само в късмета.
„Всеки човек иска резултатите от труда му да имат значение", казва режисьорът. И после почти небрежно добавя нещо, което всъщност звучи исторически: „Това е първият филм с българско участие, който получава награда в състезателната програма в Кан."
Факт, който вероятно след години ще изглежда още по-голям. А междувременно Илиян Джевелеков вече мисли за следващия снимачен ден. За Non finito. За филма за "Локо". И за една страна, която понякога трудно вярва в себе си, но въпреки това продължава да стига до големите сцени.
„Много хубави неща се случват за България тези дни – наградата на Дара на „Евровизия", европейският триумф на Везенков, нашата награда, малко ли е", пита с усмивка Илиян Джевелеков.
И в това изречение, сякаш остава цялата надежда, че киното, футболът, културата и човешките истории все още могат да събират хората, вместо да ги разделят.
