Той ми даде искрицата за живот, казва младежът за благодетеля си, помогнал му преди 11 години да се изучи
13-годишният сирак Захари, който разплаква през 2010 година тогавашния културен министър Вежди Рашидов, го потърси 11 години по-късно, за да му разкаже как един спонтанен жест може да преобърне всеки живот.
Захари от сиропиталището в село Разлив вече е дипломиран актьор от НАТФИЗ и наесен ще кандидатства за магистратура по публична реч. 24-годишният мъж отиде със своите осиновители в галерията на художника. Бургазлиите Соня и Иван Турманови са убедени, че срещата на Захари и Вежди е била знак на съдбата и за тях самите.
Художникът, който също е сирак, се впечатлява от малкия Захари, гледайки предаването на БНТ “Под дъгата”. Момчето разсъждава като възрастен. Още на другия ден Рашидов кани Захари и директорката на училището в кабинета си и решава, че ще осигурява със свои лични средства образованието на момчето. Купува и колело, след като разбира, че това е мечтата му. Захари и до днес пази велосипеда. Месеци след тази среща Турманови, прочели за нея, осиновяват Захари.
“Винаги съм смятал, че в трудни моменти човек има нужда от подкрепа. А когато след нашата среща Захари намери своите осиновители, възприех и това като знак от съдбата”, каза художникът. През изминалите години връзката му с момчето и семейството му не е прекъсвала. Но винаги е била само от разстояние.
В галерията Захари Турманов вижда Рашидов на живо едва за втори път след онази среща преди 11 години и дълго му разказва за премеждията и живота си, след като е получил помощта от художника.
“И двамата бяхме много щастливи да се видим и се разбрахме и занапред да се срещаме”, разказва младежът.
Първия път, когато се запознава с Вежди Рашидов, оставя огромен отпечатък у него. Тогава малкото момче било много притеснено, но и развълнувано. Помни как разказал на Рашидов, че голямото му желание било да кара колело.
“15 минути по-късно ми купи колело,
което до ден днешен карам в Бургас, просто не мога да се разделя с него”, казва той. Сам се научил да го кара с много падания.
Притеснявал се от тази среща, защото, от една страна, Вежди Рашидов бил непознат човек, но от друга, заради това, че някой иска да му помага. Бил свикнал да разчита само на себе си и досега се чувства неудобно, когато някой му подава ръка. “Предпочитам да съм самостоятелен доколкото мога, това може би съм изградил от малък”, казва той.
“Без него нямаше да съм това, което съм сега, защото целият ми живот беше изпълнен с трудности и неприятности, трябваше да се грижа за баща си. С филма, който беше направил Димитър Шарков за децата в дома - “Под дъгата”, а след това и с Вежди Рашидов успях да открия ново семейство, да намеря щастието. Сега съм нещо коренно различно от това, което бях преди”, разказва Захари за своя благодетел.
И по време на втората си среща с Вежди Рашидов се притеснявал. “Той буквално ми даде искрицата за живот. Без него аз нямаше да открия това семейство.” Ето колко много може да направи един малък жест.
Захари възприема живота си на две части - преди осиновяването и след това.
“Те са коренно различни”, казва той. “По-лесно е да потиснеш лошите спомени и въобще да не се връщаш към тях. Доста години така правих - все едно се опитвах да забравя този живот.”
Когато истинските му родители се разделят, майка му заминава с по-големия си син, а момчето остава само с баща си. Оттогава Захари губи връзка с брат си и досега няма представа къде е. Преди да попадне в сиропиталището, момчето живее с баща си в село Рашково, Ботевградско. През повечето време баща му бил на легло, защото заболял от остеопороза, и Захари трябвало да се грижи за него, но не задълго - баща му отива в старчески дом, а той - в сиропиталището.
“Човек свиква с всичко”,
казва днес младежът.
Там прекарва 2 години, докато не се появяват осиновителите му сем. Турманови, които не могли да имат собствени деца.
“Положението в тези домове поне тогава - сега нямам представа - никак не беше розово. Крепеше ме само надеждата за нещо по-добро и все пак тя стигна до мен”, разказва вече порасналото момче.
Захари заживява със Соня и Иван Турманови в Бургас и в началото му е доста трудно да свикне с новото си семейство. Постепенно обаче любовта и уютът в дома им го приобщават. “Възпитаха ме много добре. Те се оказаха прекрасно семейство, за което съм изключително благодарен и щастлив”, казва той.
Още щом зърва новия си дом, момчето ахва колко е хубаво. “Не бях виждал такова нещо - къща с дворче, всичко удобно и ми беше толкова приятно.” След това обикаляли града и Морската градина, където се намира и любимото му място, което малко хора знаят. “Вземам си книга да чета и гледам морето”, разказва той.
Тогава е 11-12-годишен и започва да учи в основно училище “Братя Миладинови” с изучаване на изобразително изкуство. Отначало по-трудно си намирал приятели, тъй като е свикнал да бъде в “защитна позиция”, както сам се изразява, но с течение на времето се отпуснал и по-лесно завързвал контакти.
Всъщност артистичните заложби на Захари си проличават още в ранното му детство. Обичал да си играе, като се представя за някой друг и влиза в кожата му, измислял си сценарии, а също и рисувал.
“Удаваше ми се рисуването до известна степен, но не беше моето. Моето беше да играя, да бъда на сцената и това ме зареждаше с много положителна енергия”, разказва той.
Затова и когато обявява вкъщи, че иска да стане актьор, новите му родители веднага го подкрепят. Той се записва в школа по актьорско майсторство, след това учи в такава паралелка в Музикалното училище в Бургас и накрая кандидатства в НАТФИЗ. Приемат го от раз.
Още в Бургас той става част от трупа, с която обикаля по фестивали и изнася представления. Помни отчетливо първото си излизане на сцена с трупата, защото е изключително притеснен. “Имах чувството, че ще ми изскочи сърцето”, казва младежът.
Само преди дни Захари се дипломира в НАТФИЗ със специалност “Актьорство за драматичен театър” при проф. Снежина Танковска. Наесен ще кандидатства магистратура “Публична реч” отново там. “Гледам всяка една секунда да бъде оползотворена, да се развивам още по-напред и да бъда по-съвършен от това, което бях.”
Още помни монолога, който трябвало да произнесе на един от изпитите си в гимназията.
Стигнал до средата и замлъкнал, а в главата му - бяло петно.
“Стоя, всички погледи са насочени към мен и аз не мога да продължа. Мълча 10-15 секунди, които ми се струват като часове, а аз упорит - нито излизам, нито правя нещо. Стоя на едно място и се опитвам да се сетя за текста.” Накрая все пак намерил начин да напусне сцената. И чак след години осъзнал, че колкото и лошо да е било тогава за него, толкова е било и полезно, защото се научил как да импровизира и да покрива грешките си.
Вежди Рашидов много се зарадвал, когато разбрал, че Захари е завършил НАТФИЗ. “Беше много горд”, казва момчето.
Там Захари участва в две дипломни представления, които ще играе още една година, защото класът му спечелил гласуването на публиката. Според правилата на театралната академия подобна оценка от публиката удължава живота на двата най-добри спектакъла. Това са “Бесове” на Достоевски и “Питър Гинт” от Дейвид Хеър по Хенри Ибсен. Извън НАТФИЗ Захари се снима в масовки на реклами и филми, за да свикне с камерата, защото и към киното има голям интерес.
Същевременно магистратурата по публична реч му е нужна, защото все още не може да се отпусне с говоренето, притеснява се. “Искам точно тази черта у себе си да я развия и да нямам такива пречки в бъдеще. За един актьор това е много важно.” Завърши ли я, иска да работи като актьор в театъра, но в България, не в чужбина.
Захари е зает от сутрин до вечер в НАТФИЗ, включително в събота и неделя. В театралния му клас всички са се сближили много, а той дори наскоро е направил организация, с която ще изнасят представления, като канят различни режисьори.
Докато е в София и учи актьорство, морето много му липсва, затова и често се връща в Бургас. “Самото спокойствие там и морето ми носят наслада.”
На своите приятели не е говорил за премеждията си, защото не иска да ги натоварва.
Няколко години след като го осиновяват, Захари се връща в сиропиталището, за да види своите приятели там, тъй като много му липсвали. С тях постоянно си играел и стояли навън до късно. Малко след това посещение затворили сиропиталището и децата били пръснати из други домове. Оттогава Захари губи контакт с тях.
