Голямата режисьорка Юлия Огнянова (1923-2016) си отиде от този свят преди десет години на 29 септември.
Осъдената на смърт от военнополеви съд на монархофашисткия режим в Царство България театрална легенда, остави повече от сто постановки у нас и в чужбина и цяло поколение артисти, за които името й е свързано с първото усещане за творческа свобода.
"Баща ми присъстваше в залата и чу присъдата ми за смърт. Преди това бяха разпитите, побоите, електричеството и загубата на съзнание. След тях ми остана увредената тазобедрена става, която цял живот ще изисква лечение и операция", споделя в последното си интервю за "България Днес" режисьорката.
Десетилетия по-късно тя отказва да превръща преживяното в доказателство за собствената си значимост. "Вредно е човек да вади неща, които може да сложи на ревера си", казва тя.
Александър Морфов, Теди Москов, Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, Мария Сапунджиева, Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека са сред учениците й. Всеки поема по свой път, нещо, с което преподавателката им особено се гордее. "Всички до един са самостоятелни, оригинални. Не са учени как се прави спектакъл изобщо, на упражненията сме търсили как всеки от тях да направи нещо свое", обяснява тя.
Собственият й път към театъра минава през събития, за които рядко говори с охота. Расте в материално обезпечено семейство, майка й е учителка, а баща й финансов експерт. Единствено дете е, но твърди, че никога не е била центърът на внимание. Като ученичка в Първа девическа гимназия изнася доклад за произхода на Вселената. "Тогава ми се струваше, че морето ми е до колене, всичко ми е ясно", спомня си с усмивка. Слуша я Бистра, малката дъщеря на Гео Милев, която след това я заговаря и тръгва да я изпрати. Така започва едно от познанствата, приближили я до левите идеи. От онова време пази и спомена за малките къщи край гарата. Отива там с хубава пелерина с две лица. Когато вижда бедността, я сваля и сгъва, досрамява я от собственото й благополучие. Години по-късно разказва тази случка като преживяване, помогнало й да разбере неща, които дотогава не е познавала. Арестувана е за нелегална дейност сред армията.
Пред вестника тя обяснява, че я е движела мисълта войниците и партизаните да не стрелят едни срещу други. "Не съм била зрял човек за работата, която съм вършила", признава тя. За последствията говори далеч по-трудно. Не иска да се връща към болката, още по-малко да я излага пред публика.
Все пак на 4 януари 2014 г. допуска журналистката Ивайла Александрова до тази част от живота си. Разговарят в дома й на столичния булевард "Заимов", ядат белгийски бонбони. Огнянова разказва за разпитите в полицията и военното разузнаване, за съчетаването на бой с електричество, за миговете, в които съзнанието се връща заедно с усещането за болка. Не описва себе си като героиня, която мълчаливо понася всичко. Помни, че е викала. Опора й дава едно убеждение: не трябва да споменава чужди имена. "Бой, бой, бой, ама като кажеш, те пак няма да престанат да те бият, само ще бият още един човек." За хората, ръководещи разпитите, си спомня нещо особено страшно, спокойствието им. Изглеждат нормални, интелигентни, вършат работата си без видима емоция. Тя не вижда онова чудовищно изражение, което човек би очаквал от мъчителите си. "Това не бива да го има, при никаква власт!", казва Огнянова. И веднага свързва преживяното с насилието, продължило и след смяната на режима: "Защото дойде друга власт, пък и тя прави същото...Но аз не съм изпитала желание за мъст. Не." В спомените на Юлия за присъдата присъства баща й, който идва да носи храна и чиито усилия тя свързва с оцеляването си. "Ако не беше баща ми, сигурно нямаше да ме оставят жива." След започването на бомбардировките е преместена от Софийския затвор в Плевен. Помни как вечер скърцането на вратата кара всички в килията да изтръпват, знаят, че могат да отведат някого за изпълнение на присъдата. Заедно с нея е осъден Петър Ангелов. Него разстрелват. При спомените си, Огнянова се разплаква, но причината е споменът за чуждо страдание. В болницата лежи до сръбкинята Ягода Бобичич, загубила единия си крак. Вижда как жената повдига завивката и поглежда празното място, което продължава да я боли.
Огнянова помни името й десетилетия по-късно. "Аз какво съм преживяла, нищо. Останала съм жива, с два крака, само с една операция и имам само един белег", казва за себе си.
Първоначално следва медицина, после заминава за Москва и през 1953 г. завършва театрознание. След завръщането си в България работи като специалист в Комитета за наука, изкуство и култура и обикаля театрите. При едно от тези посещения гледа "Ромео и Жулиета" на Вили Цанков в Русе. Спектакълът се оказва начало и на любовната им история.
"Влюбих се в него, когато гледах постановката му. И днес си мисля, че едва ли би могло да има по-интересна сценична интерпретация на това заглавие", признава тя години по-късно. Двамата стават семейство. В Бургас известно време живеят в театрална канцелария. Той спи на твърд диван, тя събира две продънени кресла. Битовите неудобства не са най-важното в живота им тогава. Бракът продължава пет години, а чувството остава в думите, с които Огнянова си спомня за него: "Ние с Вили много се обичахме."
В Бургас са заедно с Леон Даниел и Методи Андонов. За събирането им там тя отдава голяма заслуга на Иван Башев, който подкрепя идеята четиримата да работят в провинцията, по-далече от столичния контрол. "Ние се събрахме в Бургас, защото се харесвахме. Бяхме различни. И затова се привличахме. И Леон, и Методи, и Вили бяха много ярки", разказва режисьорката.
По-късно за този период ще се говори като за поврат в българския театър. Самата Огнянова описва съвсем конкретно условията: "Не можеш сам да избереш пиеса без централно одобрение, не можеш да пуснеш премиера, преди да я види представител на съответния отдел. То си беше цензура, де факто." Въпреки това четиримата успяват да създадат спектакли, които излизат извън наложените представи за сцената.
Между тях има и спорове, и остри критики. Леон Даниел признава, че търпи от Юлия думи, които не би позволил на друг. После обаче на репетициите се вижда, че забележките са влезли в работа. "Сега ми липсва това доверие и тази обич между нас. Да гледаш чужд спектакъл като свой", казва тя в късното си интервю. Огнянова започва да режисира с "Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев. Разказва, че я предизвикали с думите: "Да види критикът колко лесно се прави изкуство." След това се захваща с "Майка Кураж и нейните деца" на Брехт. Кани тримата си колеги да видят докъде е стигнала. Те не спестяват критиките и тя започва почти отначало.
В книгата "Юлияда" Румяна Емануилиду описва напрежението при подновените репетиции. Гласовете на актьорите треперят от несигурност, а режисьорката се пита дали и нейният не звучи така. В нощта преди премиерата продължават да доработват сцените върху току-що готовия декор с въртящ се кръг. Публиката приема представлението с възторг. След успеха изтощените театрали лягат един до друг върху диска и заспиват.
Общата работа в Бургас обаче е прекъсната.
През 1960 г. Огнянова, Цанков и Даниел са уволнени, обвинени във формализъм и модернизъм. Юлия работи за кратко в "Трудов фронт", а когато възможностите пред нея се стесняват, ръка й подава директорът на Централния куклен театър Станчо Герджиков. Предлага й да постави нещо по свой избор. Така се появява "Историята на войника" по Рамю и Стравински. Огнянова открива в кукления театър възможности, които ще развива и в следващите си спектакли за възрастни. Особено място в работата й заема клоунадата, с откритостта и уязвимостта на клоуна, с възможността чрез смеха да се изричат неудобни истини. По-късно този интерес ще остави следа и в творчеството на учениците й.
В класовете си тя ги учи да развиват сетивата си и да разбират езика на различните изкуства. Иска всеки да намери собствен начин да прави театър. Близостта им продължава извън занятията. В свободния си ден идват у дома й и остават от сутринта до вечерта. Тя ги храни на обяд, те се разполагат в кухнята и хола, сядат върху губерите на пода, говорят за работата си.
"Не съм била аз центърът. Избягвах да присъствам на тези разговори, да не се водят по моите критерии", обяснява Огнянова. За нея е важно младите да търсят и да намират нещо един в друг. В тази близост се раждат приятелства, творчески съюзи и семейства. По-късно тя продължава да следи работата им със същото внимание. Казва им какво мисли, по собственото й определение, не менторски, а кротко.
"На моите премиери не се вълнувам така, както на техните", признава.
През годините поставя в различни български театри, работи във Франция, Италия и други страни. Особено близък й е светът на Йордан Радичков. В Смолян отново събира около себе си хора от различни поколения, включително свои студенти. Там създава "Забравени от небето" със Златина Тодева, спектакъл, за който Галин Стоев казва: "Такъв спектакъл се случва веднъж на 100 години." През 2009 г. поставя в Сатиричния театър "Тапетите на времето" по стихове, писма и публицистика на Константин Павлов.
До късните си години се интересува от работата на другите. Говори с възхищение за Лилия Абаджиева, Иван Добчев и Маргарита Младенова. Нарочно дава примери извън собствените си класове - за учениците й би било като да хвали децата си. Към тях се обръща именно така: "деца". А те я приемат като човек, който е разпознал у тях възможности, преди самите те да повярват в тях.
Румяна Емануилиду разказва как при гостуване в Бургас Огнянова попитала бившата си студентка Христина Арсенова, вече директорка на кукления театър, как работи толкова успешно с актьорите.
"Вие ни учехте да ги обичаме и аз ги обичам", отговорила тя. Самата Юлия го казва съвсем просто: "Изкуството наистина има нужда от добри хора."
Зад тези думи стои жена, която познава жестокостта, загубата и забраните, но продължава да събира хора около себе си, да ги храни на масата си, да спори с тях и да се вълнува на премиерите им. Когато учениците й говорят за най-важното, което им е дала, обяснението им също е кратко: "Тя ни научи да бъдем свободни хора и даде пример със собствения си живот".
