- Тя обичала авангардния театър, но не искала да става новина, ако си тръгне от скучна постановка
- Не понасяла шампанско, смятала, че от него дъхът на хората мирише на изпражнения
- Можела да седи будна до 2,30 часа през нощта за още едно питие
Зад протокола, дворцовите вечери и официалните визити животът на британската принцеса Маргарет е бил далеч по-хаотичен, отколкото изглежда на снимките. Пияна прислужница в Ню Орлиънс, безсънни полети, говорещи кофи за боклук, забраненият стол на кралица Виктория и опасно спускане с муле в Гранд Каньон са само част от историите, които разказва нейната дългогодишна придворна дама лейди Ан Гленконър.
В продължение на години тя пътува с по-малката сестра на кралица Елизабет II и става свидетел на живота й далеч от официалните портрети – с много алкохол, неочаквани приключения, кралски капризи и ситуации, в които понякога единствено чувството за хумор, е спасявало положението.
Принцеса Маргарет никак не обичаше шампанско. Дори казваше, че от него дъхът на хората мирише на „акита". Това е нещо, което не забелязваш, когато самият ти го пиеш, разказва придворната дама. Ето как продължава разказът й, публикуван от "Дейли мейл".
Една от задачите ми като нейна придворна дама и спътница беше предварително да казвам на домакините ни – често доста високопоставени хора, какво харесва принцесата.
За цветя например почти винаги избирахме грахов цвят, ако сезонът позволяваше. А що се отнася до напитките – джин с тоник на обяд и уиски със сода вечер. По възможност Grouse. Шампанско – никога.
Да пътуваш по света с принцеса беше голямо приключение. Наскоро, докато разглеждах един от най-старите си албуми, си дадох сметка какъв късмет съм имала – за почти сто години съм успяла да посетя някои наистина невероятни места.
Едно от тях беше Ню Орлиънс по време на „Марди Гра". Карнавалът се оказа твърде голямо изкушение и за принцеса Маргарет, и за нейната прислужница. Прекарахме чудесен ден, гледахме шествията и се забавлявахме, а ромът се лееше през цялото време.
Работата на прислужницата беше да приготви ваната на принцесата. Само че горката жена беше толкова пияна, че се добрала до банята на четири крака и едва успяла да стигне до крановете.
Някак успях да я върна в стаята й, после се върнах, напълних ваната и казах на принцеса Маргарет, че прислужницата не е добре. Тя просто се надяваше на следващия ден да е по-добре и изобщо не се ядоса, че жената не е успяла да си свърши работата. Маргарет можеше да бъде много мила и лесно прощаваше такива неща.
На следващия ден обаче трябваше да посетим една историческа къща. Собственичката й беше прекарала цялата година в подготовка за визитата. Сутринта прислужницата почука на вратата ми.
„Много съжалявам, но не мога да събудя принцеса Маргарет. Казва, че я боли глава."
„Е, тя ще трябва да стане", измърморих аз и отидох да я събудя.
Обикновено успявах, но този път тя само каза:
„О, Ан, престани да ме тормозиш."
И дръпна завивките над главата си.
Накрая трябваше да се обадя на собственичката на къщата и да й кажа, че принцесата не се чувства добре и че аз ще отида вместо нея. Горката жена беше страшно разочарована и дори се разплака по телефона. След този случай повече не се върнахме на „Марди Гра".
Пътуването с принцеса Маргарет понякога си беше истинско изпитание.
Голяма част от работата ми като нейна придворна дама беше да се грижа тя да не разочарова хората, които я очакваха. Дългите полети бяха особено трудни, най-вече когато ставаше дума за официално посещение и след кацането ни чакаха хора, които трябваше да бъдат посрещнати.
Най-тежко беше по време на пътуването ни до Австралия.
Бяхме спрели в Сингапур, където посетихме ботаническите градини и прекарахме няколко чудесни дни. Когато се качихме на самолета за Канбера, принцеса Маргарет беше в отлично настроение.
Полетът трябваше да е през нощта, но тъй като летяхме заедно със слънцето, така и не се стъмни. А на Маргарет изобщо не й се спеше. По онова време все още можеше да се пуши в самолетите. Тя ме погледна и каза: „Хайде, Ан, да отидем до бара и да пием нещо."
Седнахме там, тя пушеше, а ние си пиехме, докато изведнъж не реши: „Хайде да закусваме."
Повика кабинния екипаж и каза: „Лейди Гленконър и аз ще ядем варени яйца с препечени хлебчета."
Проблемът беше, че когато пристигнахме в Австралия, нито една от нас не беше спала. Принцеса Маргарет беше ужасно изморена и доста раздразнена и започна просто да подминава стотиците момичета от „Гърл Гайдс", които я чакаха да я посрещнат.
Това беше първото ми пътуване с нея в чужбина и бях доста притеснена. Дръпнах я настрана и казах: „Ваше височество, много съжалявам, че ви моля за това, но момичетата ви чакат от часове. А аз знам колко сте добра и че няма да искате да ги разочаровате. Бихте ли могли просто да отидете и да ги поздравите?"
За нейна чест, тя го направи. Понякога успявах да я убедя. За разлика от случая с махмурлука в Ню Орлиънс.
Пътувала съм по целия свят със съпруга си Колин Тенант, а по-късно и с принцеса Маргарет. Но едни от най-щастливите ми спомени са от пътуванията, които правехме от прекрасния ни дом в Шотландия.
Това обаче не означава, че пътуванията из страната бяха по-малко непредсказуеми. Може би ще изненадам някого, но покойната сестра на кралицата много обичаше авангардните постановки на Единбургския фестивал. Мисля, че й харесваше усещането, че е в крак с времето.
Когато принцеса Маргарет идваше да ни гостува в Глен – имението ни в Шотландските гранични райони – й изпращах програмата на Единбургския фестивал. Тя ми я връщаше с отбелязани представленията, които иска да гледа.
Някои се оказваха по-сполучливи от други
„О, Ан, тръгваме ли на едно малко приключение?" – питаше тя, когато се качвахме в микробуса за Единбург. Веднъж всички се натъпкахме в едно малко театърче, за да гледаме постановка, в която актьори говореха от четири контейнера за боклук, подредени на сцената. Беше ужасно.
„Ваше височество – прошепнах аз, – това е ужасно. Не можем ли да си тръгнем?"
„Страхувам се, че не", отвърна тя. „Ако си тръгна, веднага ще се появи във вестниците. Ще трябва да изтърпим до края." И беше права. Така че останахме цял час и гледахме как хора говорят от контейнери за боклук.
През август 1990 г. бяхме на ловен уикенд в замъка Балморал. Вечерта пиехме в дневната, когато седнах на един стол до камината. „Махни се от този стол!" – извика внезапно принцеса Маргарет. Подскочих.
„О, Ваше височество! Какво има? Какво съм направила?", попитах аз.
„Това е столът на кралица Виктория. Никой не сяда на него", обясни ми тя.
Оказа се, че столът е бил любимият на кралица Виктория и е запазен там в нейна памет
Проблемът беше, че нямаше нито въже, нито табелка, нито дори шишарка, която да подсказва, че не трябва да сядаш на него. Беше доста неудобно. Иначе уикендът беше прекрасен. Принцеса Даяна беше там с Уилям и Хари, Сара Фъргюсън – с Беатрис и Юджини, която тогава беше още бебе, както и Зара и Питър Филипс. Там беше и синът на принцеса Маргарет, Дейвид Линли. Той беше приблизително на възрастта на Даяна и двамата се забавляваха много заедно. Даяна сякаш оживяваше, когато беше сред хора на своята възраст. Принц Чарлз, от друга страна, беше по-сериозен и по-книжовен.
На снимките Даяна изглежда толкова щастлива. Тя обожаваше момчетата. Да ги извежда на понита или да се разхожда с тях в спортната кола на Дейвид Линли – точно такива неща обичаше. Всичко беше спокойно и приятно, докато един следобед не чаках принцеса Маргарет в замъка и не чух викове отвън.
Погледнах през прозореца и видях кралицата да се кара на принц Уилям, който беше на понито си пред замъка. Той трябва да е бил около осемгодишен. Веднага се отдръпнах, за да не ме видят, и разказах на принцеса Маргарет на какво съм станала свидетел.
„О, чудя се какво се е случило. Ще попитам кралицата", каза тя. По-късно ми разказа, че Уилям бил на езда с коняря и братовчедите си, но се отделил от групата и се върнал сам в замъка, без да каже на никого. Конярите изпаднали в паника и започнали да го търсят. Можете да си представите как са се чувствали – ако беше паднал и си беше ударил главата, никой нямаше да знае къде е.
„Кралицата беше напълно права да му се скара", каза Маргарет. И беше права. Същото е като, когато детето ти внезапно тръгне да пресича улицата. Трябва да разбере колко сериозни могат да бъдат последствията.
Преди да стане известен като дома на Андрю Маунтбатън-Уиндзор, „Роял Лодж" беше домът на кралицата майка
Колин и аз бяхме канени там два пъти годишно – веднъж за летен уикенд и веднъж за ловен. Да бъдеш поканен в „Роял Лодж" означаваше, че ти предстои великолепен уикенд. Кралицата майка просто знаеше как да се забавлява. Беше така, сякаш никога през живота си не беше пила, а изведнъж бе открила алкохола. Винаги създаваше атмосфера на леко пакостливо и весело забавление.
„Роял Лодж" беше леко занемарен. Не мисля, че от години някой беше правил ремонт. Но това изобщо не притесняваше кралицата майка – така й харесваше.
Спалните бяха напълно прилични, макар и доста семпли, а завесите бяха останали още от преди войната.
Крановете в банята не се затваряха добре, линолеумът се беше навил по краищата. Но нищо от това нямаше значение. Човек не отиваше в „Роял Лодж" заради интериора.
Водеха те в дневната, където пажът сервираше великолепен следобеден чай – сандвичи с краставици и „Мармайт", кифлички със сметана и сладко, брандиснапс, еклери, вкусни домашни бисквити и торта. После се качвахме да се преоблечем за вечеря. Куфарът ти вече беше разопакован, което понякога беше истински кошмар, защото трябваше да ровиш из шкафове и чекмеджета, за да намериш чорапогащника или бижутата си.
Накрая намирахме всичко и се обличахме за вечеря. Колин беше със смокинг, а аз винаги носех дълга рокля. Когато слизахме в дневната, от грамофона звучеше музика. Кралицата майка стоеше в средата на стаята с кринолинена рокля и джин с „Дюбоне" в ръка.
Беше приятно да видиш всички гости, които щяха да останат за уикенда. След около 45 минути – или когато приключеше „Татковата армия", която често вървеше по телевизора в ъгъла – ни викаха за вечеря.
Вечерята беше великолепна. Имаше много вино – бяло към предястието, червено към основното и шампанско с десерта. След вечерята започваха музиката и танците. В един момент кралицата майка казваше: „Мисля, че е време за лягане." Пожелаваше ни лека нощ и се оттегляше. Принцеса Маргарет обаче веднага отвръщаше, че не е готова за лягане. Тогава сърцата ни се свиваха, защото знаехме, че някой ще трябва да остане с нея.
Редувахме се да й правим компания, понякога до два и половина сутринта
Беше изтощително, но много забавно. Принцеса Маргарет обаче изобщо не беше толкова непредсказуема и избухлива, колкото съпругът ми Колин Тенант. Почивките с него можеха да бъдат доста напрегнати. Той беше невероятно забавен, знаеше страшно много неща и винаги намираше интересни места, които да посетим.
Но никога не знаеше човек какво ще го ядоса и кога ще избухне. Понякога нещо го забавляваше един ден, а на следващия същото нещо можеше да го докара до ярост.
Това беше страна от характера му, с която трябваше да свикна и да се науча да се справям.
Едно пътуване през 1979 г. до Западното крайбрежие на Америка с трите ни деца – близначките Ейми и Мей и сина ни Кристофър – се оказа незабравимо. И не само в добрия смисъл.
Кацнахме в Гранд Каньон. Никога преди не бях ходила там и останах без думи от красотата му. Колин беше решил, че поне един от нас трябва да се спусне с муле до дъното на каньона. Самият той беше прекалено уплашен, а децата бяха твърде малки, така че се падна на мен.
Мулето беше огромно, сънливо и с големи уши. Един човек го водеше, но аз трябваше да държа главата му насочена навътре, към скалата, за да не се подхлъзне по тясната пътека и да полети надолу. Беше адски горещо и страшно. На връщане нагоре чухме ужасни викове и крясъци от върха на каньона.
„О, Боже", помислих си. „Това сигурно е Колин. Пак е избухнал за нещо." Човекът, който водеше групата ни, беше побеснял. Когато стигнахме върха, Колин беше червен като домат и крещеше на горката Барбара, нашата бавачка.
По-късно тя щеше да стане бавачка на принц Уилям и принц Хари
Колин искал тя да надникне през ръба на каньона и да ме снима, докато се връщам нагоре. Само че човекът нямаше право да се доближава толкова до ръба и Барбара съвсем разумно отказала. Това вбесило Колин и той я уволнил на място.
За щастие Барбара просто не му обърнала внимание и до вечерята отново била назначена. Именно тези луди, понякога опасни приключения с Колин ме подготвиха за годините, които прекарах в пътувания по света с принцеса Маргарет.
Винаги съм била очарована от Уелската къща, или „Y Bwthyn Bach" – малката къщичка за игра със сламен покрив, подарена на тогавашната принцеса Елизабет от народа на Уелс през 1932 г.
Къщичката се намираше в градините на „Роял Лодж". Веднъж, докато всички останали седяха и разговаряха, аз се измъкнах тайно, за да я разгледам.
Вмъкнах се вътре и останах очарована. На долния етаж имаше кухня с работещи газ и електричество, а на кухненската маса стоеше малък синьо-бял сервиз за чай.
Успях да надникна и в другата стая – дневната. Там дори имаше снимка на кралицата майка в рамка над камината и библиотека с множество миниатюрни книги. За съжаление, не успях да се побера на горния етаж, за да разгледам спалнята и банята.
И слава Богу, че не ме хванаха. Щеше да бъде ужасно неудобно, ако кралицата майка беше минала покрай къщичката и ме беше заварила да лежа на входа с краката, стърчащи навън.
Това са само част от историите на лейди Ан Гленконър за годините, прекарани до принцеса Маргарет. А след всичко разказано дотук остава любопитният въпрос – какво ли още има да сподели тя за живота зад кулисите на кралския двор?
