Не превръщайте моята съдба в оръжие за кална предизборна кампания. Този призив отправи във Фейсбук Десислава Иванчева. Повод за позицията ѝ са изявленията на политици около решението на президента Илияна Йотова да помилва Огнян Атанасов.
През декември 2022 г. тогавашният вицепрезидент го е помилвала, след като той е бил осъден на 15 години затвор в Гърция за престъпления, свързани с внос, трафик и продажба на наркотици. По данни на президентската институция към момента на помилването той е бил изтърпял пет години от наказанието, а изпълнението му вече е било прекъснато за около две години заради влошеното му здравословно състояние. Решението е било взето след разглеждане на случая от Комисията по помилването и експертно медицинско становище.
Случаят беше изваден отново на дневен ред от лидера на "Продължаваме промяната" Асен Василев, който поиска Йотова да даде публично обяснение за решението и заяви, че ако не даде убедителен отговор, трябва да се оттегли от президентската надпревара. От президентството отговориха, че решението е било основано на тежкото здравословно състояние на Атанасов и е взето след обстойна проверка от Комисията по помилването.
Бившата кметица на „Младост" пише от болницата, където се лекува от тежка пневмония, и заявява, че днешната политическа загриженост към нейния случай е закъсняла. Самата тя беше помилва на от Йотова през 2025 г., като тогава вицепрезидентът обясни решението с нейното здравословно състояние и това на възрастната ѝ майка, която се е грижела за детето ѝ.
В публикацията си Иванчева пише още, че решението на Илияна Йотова да я помилва е променило живота й и й е дало около десет месеца свобода, включително време със сина й и майка й.
Ето какво гласи целият пост:
НЕ ПРЕВРЪЩАЙТЕ МОЯТА СЪДБА В ОРЪЖИЕ ЗА ЕДНА КАЛНА ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ
През последните дни името ми отново започна да се появява в политически изказвания – този път покрай атаките срещу Илияна Йотова за помилването на Огнян Атанасов.
И понеже години наред други говореха за мен, смятам, че днес имам право сама да кажа какво мисля.
Пиша тези думи от болницата.
Отново съм с тежка пневмония. Отново се боря със здравословни проблеми, които за мен са част от наследството на годините, прекарани в условията на ареста и затвора – влагата, мухълът, астматичните пристъпи, инфекциите и случаите, в които адекватната медицинска помощ идваше късно или изобщо не идваше.
Нека бъдем реалисти.
Намираме се в предизборна кампания и изведнъж един случай отпреди години се превърна в повод за огромна политическа загриженост. Покрай него някои политици внезапно си спомниха и за мен.
Тази закъсняла загриженост не ме трогва. Тя ме натъжава.
Моята съдба не започна вчера.
Години бях отделена от детето си и от възрастната си майка. Здравето ми беше разбито. И до днес плащам цената – боледувам често, а в момента отново съм в болница с тежка пневмония.
Има време, което никой не може да ми върне. Детството на сина ми, което пропуснах. Годините с майка ми, които загубих.
А майка ми вече я няма.
Затова, когато днес някои хора така загрижено произнасят името ми, не мога да не попитам:
Къде беше тази загриженост тогава?
Колко от вас ме попитаха как съм? Колко потърсиха майка ми, докато тя беше жива? Колко разговаряха с хората, които години наред се бореха за мен?
Мои близки многократно търсеха подкрепа. Хората около мен се опитваха да бъдат чути. Много от днешните защитници на справедливостта тогава останаха глухи и безучастни.
Затова не приемам днес моето страдание да бъде извадено от миналото и използвано като удобно оръжие в предизборна битка.
Аз помня. И хората, които бяха до мен, помнят.
По отношение на Илияна Йотова моята позиция е проста.
Няма да отрека значението на решението ѝ за моя живот. То ми даде около десет месеца свобода, част от които се оказаха последното време, което имах с майка си. Даде ми и възможността да се върна при сина си, вместо той да загуби още една година от детството си без своята майка.
За някого десет месеца може да са просто период от календара.
За човек, който е бил лишен от свобода, десет месеца са живот.
Никой, който не го е преживял, не знае какво означава да лежиш зад решетките и да не знаеш дали ще излезеш оттам жив.
Да не можеш да си поемеш въздух по време на астматичен пристъп и да чакаш някой да дойде.
Да гориш с 40 градуса температура и да няма кой да ти даде дори едно хапче.
Да лежиш сама и да се питаш дали това няма да бъде нощта, в която тялото ти просто няма да издържи.
А най-тежък е страхът, че може повече никога да не прегърнеш детето си. Че няма да видиш как расте. Че няма да прегърнеш отново майка си и хората, които обичаш.
С този страх заспиваш и с него се събуждаш.
Затова тези десет месеца за мен не са число.
Те са време със сина ми. Те са последните ми разговори с майка ми. Те са възможността да бъда до нея в края на живота ѝ.
Знам цената на всеки един ден свобода.
Можела ли е Илияна Йотова да ме помилва по-рано?
На този въпрос може да отговори единствено тя.
Но знам и друго. От политиците, от които моите близки са търсили помощ, тя беше човекът, който покани хора от екипа ми, изслуша ги и поиска да се запознае с фактите – с моята гледна точка, със състоянието на майка ми, с детето ми и с това, което се случваше с мен.
Това е факт от моята история и няма причина днес да го премълчавам.
Разбирам също, че решенията за помилване не са лесни.
Границата между хуманността и справедливостта понякога е изключително тънка. Зад подобен подпис стоят човешка съдба, закон, институции и огромна обществена отговорност.
Затова и по случая с Огнян Атанасов няма да бъда нито съдия, нито прокурор.
Ако има въпроси – нека бъдат зададени. Ако има документи – нека бъдат проверени. Ако Илияна Йотова трябва да даде допълнителни обяснения – нека ги даде.
Но този случай не е от вчера.
И точно затова е лицемерно той да бъде откриван с такова възмущение точно сега, в разгара на предизборна кампания, а моята съдба да бъде пришивана към него като удобна илюстрация.
За собствения си случай имам и друго убеждение.
Натискът беше огромен.
Имаше хора, които искаха да остана зад решетките до последния ден. Хора, за които моето страдание сякаш ги докарваше до някакъв извратен екстаз.
Не мога да твърдя какво се е случвало вътре в Комисията по помилването. Не мога да твърдя кой на кого и как е влияел.
Но знам през какво преминахме аз, семейството ми и хората до мен. И вярвам, че ако решението зависеше единствено от човешкото отношение, което близките ми срещнаха при разговорите с Илияна Йотова, вероятно щях да бъда при детето и майка си по-рано.
Това е моето лично усещане. Не го представям като факт и не го налагам на никого.
Но няма да позволя хора, които не намериха време да ме попитат как съм, когато бях зад решетките, днес да използват името ми, за да доказват колко много са загрижени за справедливостта.
А ако тази загриженост е истинска, тя може да бъде показана по много по-смислен начин.
Днес се опитвам да продължа живота си – да възстановя здравето си, да се върна към нормален професионален живот и да намеря работа, която ще ми позволи да бъда независима, но и да имам времето да бъда майка – да взимам сина си от детската градина, да бъда с него и да наваксваме онова, което изобщо може да бъде наваксано.
Това са реалните ми битки днес.
Който действително иска да бъде съпричастен, може да помогне именно там – с подкрепа за лечението и възстановяването ми, с професионална възможност или просто с подадена ръка, докато отново стъпвам на краката си.
Не търся съжаление. Търся възможност да продължа напред със собствените си сили.
Защото свободата не приключва с отварянето на вратата на затвора. След нея започва друга трудна битка – да изградиш живота си отново.
И затова към онези, които днес използват моя случай в политическата си битка, имам едно послание:
Не превръщайте чуждото страдание в предизборен аргумент.
Справедливостта не започва в деня, в който започва предизборната кампания.
Хуманността също.
Десислава Иванчева
