- От българското хоро до забравените валонски стъпки - ЕС започна да събира в цифров вид това наследство
Колко водачи има едно хоро? Очевидният отговор е един - човекът отпред. Точно този въпрос обаче обича да задава на колегите си гл. ас. д-р инж. Ивайло Първанов, етнохореолог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Първите данни от създадената от екипа му система за триизмерно записване на традиционния танц дават далеч по-интересен отговор. В редицата се открояват няколко по-устойчиви играчи, около чието движение останалите се координират. Човекът начело продължава да има ролята на водач в общността, но вътрешната механика на хорото се оказва много по-сложна. А когато към сензорите за движение бъдат добавени и датчици за ЕКГ, се появява още едно наблюдение: при съвместно пеене и игра понякога се доближават не само движенията на телата, но и сърдечната честота на хората.
Първанов веднага уточнява, че е рано този ефект да бъде превръщан в научен закон. Необходими са още много записи и сравнения. Но самият факт, че подобни характеристики вече могат да се измерват, показва колко далеч е стигнало изследването на танца. Това, което поколения играчи са описвали с думи като „усет", „чувство за едно цяло" или просто „трябва да тръгне хорото", днес може да бъде наблюдавано стотици пъти в секунда и съпоставяно с физиологични данни.
И точно тук започва голямата европейска история.
От Кипър до Испания учени се опитват да решат един особен проблем: как се прави архив на нещо, което няма материално тяло, когато никой не го изпълнява?
Носията може да бъде прибрана в музей. Инструментът може да бъде запазен, песента - записана. Танцът съществува само докато някой го танцува. А всяко следващо изпълнение е малко по-различно от предишното.
Как от старите ленти се стигна до 119 сензора?
Докато работи по цифровизирането на филмовия архив на Института за изследване на изкуствата, инж. Първанов гледа отново и отново заснетите преди десетилетия селски играчи. Прави му впечатление не толкова какви хора изпълняват танците, колкото как точно го правят. „Старите играчи, тези, които са от село, не научените в танцов ансамбъл, изглеждат доста по-различно, отколкото съвременните играчи", казва той пред сп. „Космос". Първанов разказва, че именно тогава му се поискало да може да погледне „отвъд двуизмерното пространство на филмовата лента".
Това желание постепенно се превръща в научен проект. Задачата е да бъде записано самото тяло на танцуващия. Но как се прави това? На всеки участник се поставят 17 инерциални сензора на предварително определени места - от главата до стъпалата. На кръста е т.нар. bodypack и записващият модул, а отделен датчик следи едноканално ЕКГ. Системата за движенията на тялото събира данни с честота 240 Hz. При музикантите могат да се използват и две специални сензорни ръкавици, които регистрират движенията на пръстите 60 пъти в секунда. Най-същественото обаче е, че екипът записва 7 души едновременно. Това означава 119 сензора само върху телата им, към които трябва да се прибавят 4 камери, ЕКГ системите и звукът.
По думите на Първанов именно възможността да бъде записана цяла група едновременно е голямата технологична новост на лабораторията, изградена в рамките на проекта. Огромното затруднение не е всяка система да работи сама за себе си, а всички да бъдат синхронизирани така, че след експеримента изследователите да могат да видят какво се е случило с всеки участник в един и същи миг.
Това е важно, защото ученият не приема хорото като сбор от няколко независими танцьори. Преди създаването на системата екипът му преглежда над 2500 научни публикации и различни европейски опити за цифровизация. При част от по-ранните разработки групата се реконструира от отделни записи: един танцьор изпълнява своята част, после друг, след това трети, а накрая движенията се събират във виртуална редица. Получава се убедителен триизмерен образ, но хората в него никога не са изиграли това конкретно изпълнение заедно. „Хоро с хоро, дори и в един и същи ден да го изиграете, ще е различно", казва Първанов. Сравнява го с почерка - човек може да изпише името си хиляди пъти и никога няма да получи напълно еднакъв подпис. При танца разликите са още повече, защото всеки участник реагира на останалите. Едното тяло избързва, другото задържа, третото променя амплитудата, музикантът ускорява, след няколко такта самият той реагира на енергията на играчите. Формата на хорото се запазва, но
изпълнението никога не се повтаря напълно
Но как лабораторията отива на село? Има и още една особеност на българския подход, която няма нищо общо с мощността на компютрите. Лабораторията е мобилна. Първанов и колегите му не искат възрастни носители на традицията да бъдат извеждани от познатата им среда, водени в стерилно помещение и молени да „играят естествено" пред камери и непознати специалисти. Вместо това техниката пътува до хората. Преди истинския експеримент има предварителни срещи.
Екипът разказва какво предстои, показва сензорите, „облича" с техниката свои колеги. Целият комплект тежи около 1,3 кг на човек, като близо килограм е разположен около кръста. Екипът стига до Бистришките баби и до играчи от Софрониево. Там идва и един от най-силните теренни записи - великденското Ора Пащолуй. Самата традиция намира място и в новата научна статия на Първанов: той описва хорото като ритуална практика, изпълнявана след Великден в памет на починалите, като в движението участват не само танцьорите, а цял комплекс от действия, предмети, храна, вино, музика и памет. Тъкмо в Софрониево учените записват и местния свирач. Така сензорните ръкавици могат да съхранят далеч повече от звукозаписа. След 50 или 100 г. изследовател би могъл да види как точно са се движили пръстите на този човек.
Дори това обаче не е достатъчно. Ръката се движи по определен начин, защото музикантът знае как да свири. Той знае кога да украси мелодията, кога да забави,
как да усети играчите
и какво се очаква от него точно на този празник. Затова заедно с количествените данни се събират интервюта, етнологична, етнохореоложка и етномузиколожка информация. Търси се връзката между това, което сензорът вижда, и онова, което самият човек знае.
Най-интересната разлика, която екипът започва да вижда, не е между млад и възрастен човек, а между два различни начина, по които е придобито знанието за танца и начина, по който го възприемат.
„На село отиваш и се хващаш на хорото и ти се учиш от всички", казва Първанов. След това формулира разликата по начин, който трудно може да бъде казан по-точно: „Един се учи от много, докато в хореографската практика е точно обратното - много се учат от един".
Ако тази различна история на обучението наистина оставя измерима следа в координацията, тогава за първи път сензорите започват да показват не просто движение, а резултата от различни културни начини за предаване на знание. И именно тази тема излиза извън България на 11 август 2026 г. Тогава Humanities and Social Sciences Communications - рецензирано издание на Nature Portfolio - публикува статията на Първанов „От движение към двигателно поведение: епистемология на въплътеното знание и границите на неговото цифрово представяне". Текстът прави
разграничение между движението като измерима кинематика
и двигателното поведение като въплътено, социално организирано знание. Статията е приета на 6 август и е пряко свързана с проекта за 3D цифровизация на българското хоро.
Ако България поставя акцент върху груповата координация, в Кипър интересът към цифровия танц започва по друг път. Там една от най-развитите европейски линии е свързана с Андреас Аристиду и създаването на специализиран цифров архив на традиционни танци. Публичната Dance Motion Capture Database позволява движенията да бъдат съхранявани като висококачествен триизмерен материал, а не само като видео. Данните за движение могат да бъдат сравнявани математически. Алгоритъм може да търси повтарящи се мотиви, сходства между различни изпълнения или връзки в по-големи колекции. В едно от изследванията на екипа са използвани данни за 72 танца от 17 държави, именно за да се търсят начини големи танцови колекции да бъдат организирани чрез характеристиките на самото движение. Целта е да бъде създаден цифров речник, чрез който да се разбира едно движение нопълно. Българският въпрос обаче остава малко различен. Ако отделим движението от човека, който знае защо го прави, какво точно сме разпознали - един прост подскок? Един от големите европейски опити да се премине отвъд обикновения видеозапис е TERPSICHORE. Проектът работи с гръцки традиционни танци и със словашки танцов материал, като съчетава компютърно зрение,
3D моделиране и технологии за цифрови библиотеки
Целта е танцът да може да бъде съхраняван, изучаван и пренасян във виртуални среди.
Още по-ясно ограничението на снимането се вижда при румънския калуш, включен в големия европейски проект i-Treasures. Там учените записват регионални варианти, основни стъпки и мотиви с няколко системи за улавяне на движение. Данните са достатъчно подробни, за да може танцът да бъде възпроизвеждан чрез цифрово тяло. Но калушът не е само комбинация от движения. Той е част от сложна ритуална система. В този случай една височина на скока е лесно измерима величина, но значението на скока не се намира в сантиметрите. Необходимо е човек, който познава традицията, да обясни защо това движение се прави точно тук и каква е ролята му. Тъкмо затова в подобни проекти се оказва необходимо участието на самите носители, на етнолози, антрополози и специалисти по танца. Машината може да регистрира повече, отколкото човешкото око, но човекът все още трябва да каже какво гледаме.
Във Валония, Белгия, проблемът е почти противоположен на българския. Там част от старите селски танци вече не се изпълняват широко и цифровизацията започва да прилича на своеобразна археология на движението. Вместо да се отиде в село, където на празника всички още се хващат на хорото, трябва да се работи с останалите експерти, с описания и с хората, които все още пазят отделни движения.
Затова у нас голямата цел на Първанов е да се стигне навреме до хората, които все още носят традицията.
Испанският проект SpainOnStage започва от далеч по-трудна позиция - голяма част от изпълнителите, които изследва, отдавна са починали. SpainOnStage разглежда танци и хореографии от периода 1894 - 1936 г. и използва архивни изследвания, практически реконструкции, анализ на движението и motion capture.
Целта е не просто да бъдат описани старите танци, а да бъде създадена отворена
база с данни за движенията
и основа за бъдещ Виртуален музей на испанския танц. Начело на проекта е Идоя Мурга Кастро, изследовател в Института по история на Испанския национален съвет за научни изследвания - CSIC. Испанският екип разглежда тялото като жив архив. Един стар филмов фрагмент може да съдържа информация за стойка, жестове, отношение между половете, сценична естетика и национални представи, които никой не е описал с думи. Първанов разполага с жив човек и се опитва да запази колкото може повече от неговото знание. Мурга работи със следите, които остават, когато човекът вече го няма.
Някои от проектите за запазване на историята на танците са отличен пример за кохезионната политика на Европа. Изследването „Традиции и танци - мост над Дунав" свързва румънското Концещ и село Царевец в Свищовско. Това не е лаборатория с motion capture. Проектът работи на друго равнище - изградена е танцова школа в Концещ, обновен е Центърът за култура и образование в Царевец, направено е проучване на общи традиции и са организирани четири фестивала. Идеята е танцът да бъде използван като „нематериален мост" между двете общности. На пръв поглед това изглежда далеч от 240-те измервания в секунда на лабораторията на Първанов. Всъщност двата проекта решават две половини на един и същи проблем. Единият пита как да запазим движението. Другият - как да запазим средата, в която все още има кой да го изпълни.
Втори пример по същата трансгранична програма е „Живите човешки съкровища на трансграничния регион", който свързва Видин и румънския Долж. Организирани са обучения по танц, песен и традиционна кухня, фестивали, създадени са филм, каталог и туристически маршрут. Кохезионната политика тук не цифровизира непременно крака на танцьора. Тя финансира нещо, без което след време няма да има какво да цифровизираме - предаването на практиката между хората.
Когато се съберат всички тези европейски експерименти, става ясно, че няма една-единствена правилна технология за „спасяване" на танца. Това е и причината ЕКГ сензорите, груповият запис и интервютата да са толкова важни. Първанов не се интересува само от това дали коляното се е свило под определен ъгъл. Иска да види дали промяната е дошла от съседа, от музиката, от групата или от знанието, което човекът носи още преди да се е хванал. Тъкмо така се стига и до наблюдението за няколкото водачи на хорото. А сърцето? Тук
българският експеримент влиза
в още по-интересна територия. Когато няколко души извършват ритмична дейност заедно, отдавна се изследват различни форми на физиологична синхронизация. При проекта на Първанов подобно нещо може да се наблюдава в естествената среда на традиционния танц. Има записи, при които сърдечната честота на участниците започва да се доближава, а вертикалната импулсация се синхронизира особено силно при едновременно пеене и игра. Предстои научно да се установи дали този ефект е устойчива тенденция.
Не става дума за романтична история как „българското хоро събира сърцата". А ако действително се окаже, че определени форми на традиционно групово танцуване водят до характерна физиологична и двигателна синхронизация, ще се отвори съвсем ново поле - между етнохореологията, медицината, психологията и науката за сложните системи.
Първанов мечтае в бъдеще да бъде създадена лаборатория в института и тя да стане място, където се обучават докторанти, за да може знанието да се предава. Ако след време някой събере всички тези цифрови архиви и опита да създаде от тях един въображаем Танц на Европа, той едва ли би изглеждал като добре подреден сценичен спектакъл. И по някакъв странен начин нашето хоро сякаш обединява всички детайли. При него най-ясно се вижда как отделният човек запазва своето движение и едновременно е принуден непрекъснато да го променя спрямо останалите. Хорото не изисква всички да бъдат еднакви. Точно обратното. Единият играе по-тежко, другият по-леко, някой избързва, друг задържа. И все пак редицата не се разпада. Тя оцелява благодарение на непрекъсната взаимна корекция и усещане за единство.
Ако пренесем тази логика върху цял континент, Европа, нейният въображаем танц вероятно би започнал не с еднаква стъпка, а с опит различните стъпки да намерят общ език. Някой ще води и след няколко такта ще бъде поведeн от друг. Без значение от коя страна идва движението, музиката или хорото, едно е общото между всички - идеята на танцуването е да обединява.
