- От години лекарите нямат право да излязат и да окажат спешна помощ на човек в безпомощно състояние до лечебното заведение
- Истинският виновник е държавата. За бюрократите човешкият живот е само процедура, казва адв. Мария Петрова
“Сигурно сме една от малкото страни в света, в която те оставят 1 час да умираш на тротоара на 15 метра от първа болница (МВР), на 50 метра от втора (4-а МБАЛ) и на 500 метра от “Пирогов”. Линейката при идването си най-накрая само констатира смъртта. За 5,2 милиарда евро годишно - толкова.”
Този фейсбук статус на Станислав Славов, придружен със снимка, взриви социалните мрежи у нас преди седмица. Коментарите под поста му са стотици, а възмутените минувачи разказват как човек е починал пред очите им, без да има кой да му помогне.
Когато потърсили помощ от близките болници, отговорът бил, че лекарите нямат право да прибират хора от улицата, нито да излизат извън сградата. По закон в тази ситуация трябва да се подаде сигнал на телефон 112 и да се изчака линейка. Това е направено, но спешният автомобил толкова закъснява, че на място само констатира смъртта.
“Да не споменаваме колко часа трупът лежа на земята, без да бъде покрит и ограден с лента при наличието на линейка и 2 полицейски коли. Никаква грижа - ни приживе, ни след това”, пише друга възмутена гражданка, също свидетел на скандалната ситуация.
Случай, който дори не беше отразен в медиите, повдигна за пореден път една болезнена тема за обществото ни – защо хората се оставят да умират по улиците и тротоарите в непосредствена близост до болниците? Проблемът в България се наблюдава от години. Неведнъж в съда са разисквани такива казуси, но досега абсолютно нищо не се е променило. За разлика от други държави, когато след подобни смущаващи инциденти, веднага се променя законодателството.
“За съжаление, основният проблем не е решен категорично и една от причините е, че в нормативната уредба има едно много съществено разминаване – обяснява пред “24 часа – 168 истории” адвокат Мария Петрова, единственият юрист у нас с медицинско образование. – В наредбата, която урежда оказването на спешна медицинска помощ, пише, че тя се прави от лечебните заведения. Когато обаче погледнем Закона за болниците, формулировката е, че те осъществяват дейността си само в тях. На практика това може да се окаже решаващо, когато човек се намира на няколко метра извън територията на болницата. И точно тук възниква въпросът, който обществото съвсем основателно задава: възможно ли е човек да е в животозастрашаващо състояние непосредствено до болница, в нея да има лекари и медицинска апаратура, а единственият нормативно и организационно установен отговор да бъде подаването на сигнал на 112 и чакането на екип на спешна медицинска помощ? След толкова години и след повтарящи се подобни случаи вече е необходимо този въпрос да бъде уреден изрично, а не да се оставя на тълкуване след настъпването на трагичен резултат.”
Но ако лекарят излезе от болницата, за да окаже помощ на човек отвън, той рискува да загуби работното си място, защото се смята, че е поставил в риск пациентите, за които се грижи вътре в лечебното заведение.
“Не бих казала категорично, че законът забранява на лекаря да излезе от болницата и да помогне. Но също така не можем да кажем, че във всяка ситуация конкретен лекар е длъжен просто да напусне работното си място и да отиде на 50 или 100 метра извън лечебното заведение – категорична е адв. Петрова. - Тук фактите са изключително важни. Едно е човек да колабира на стълбите пред входа на болницата. Имала съм именно такъв казус в практиката си.
Друго е инцидентът да бъде на паркинга, който може да е част от територията на лечебното заведение или да има различен статут. Съвсем трета хипотеза е човекът да се намира на улицата на 50 или 100 метра от болницата. При всеки от тези случаи трябва да се изследват конкретно мястото, организацията на лечебното заведение, длъжността на съответния лекар, дали той в този момент отговаря за друг пациент, дали напускането на поста му би създало риск за друг болен, какъв сигнал е получен в болницата и каква информация е имало за състоянието на човека.
Казусът, за който говоря, е за жената, която почина, докато чакаше в спешното някой да ѝ намери личната карта и да ѝ направи ковид тест, защото за бюрократите човешкият живот е просто процедура. Подобни случаи показват колко трудно е да се постави една абстрактна граница и да се каже: “оттук нататък болницата вече няма отношение”.
Затова в тези ситуации трябва да се различават две неща - задължението на лечебното заведение като организация и поведението на конкретния медик като медицински специалист и като човек.
“Ако лекарят вече се намира навън, вижда човек в непосредствена опасност и има възможност да окаже помощ, без с това да постави в риск пациент, за когото в този момент носи непосредствена отговорност, ситуацията е съвсем различна от тази, при която трябва да напусне операционна, реанимация, спешен кабинет или друго работно място, на което присъствието му е необходимо – подчертава юристът. - Затова не приемам тезата, че има някаква абсолютна законова граница на вратата на болницата, след която лекарят не може да окаже помощ. И тук правото не може напълно да замести човешката реакция. Когато пред вас има човек, чийто живот е непосредствено застрашен, времето понякога се измерва не в минути, а в секунди.
И на системно ниво въпросът остава: ако човек умира на метри от място, в което има медицински специалисти и животоспасяваща апаратура, не е достатъчно обществото да получава отговор единствено “чакайте линейката”. Законодателството и организацията на медицинската помощ трябва да дадат много по-ясен отговор как се действа в тези критични минути. Тук искам да вметна, че все още не са проведени обучения на персонала в центровете на 112, откъдето идва ефектът “развален телефон” и забавяне. От друга страна хората не знаят, че като се обадят на линейка, първо трябва да се представят и да кажат къде се намират, след това да обяснят каква е ситуацията. Защото когато подобни случаи станат публични, обществото автоматично хвърля вината към лекарите, обижда ги, гневи се, приема ги за бездушни, но никой не казва кой е истинският виновник - държавата, чрез инсталираните чиновници. Лекарите, които и бездруго са малко и работят в зле организирана система, и плащат грешките ѝ наред с пострадалите пациенти и техните близки. Вината е на министерството и на контролните институции, че толкова години “реформират” без успех, защото за близките на човек, починал при такива обстоятелства, е без значение чие е името на министъра или чиновника, важен им е лекарят, който не се е отзовал!”
Всъщност се оказа, че проблемът не се наблюдава само в България, а предизвиква скандали и протести както в страните от Европа, така и в САЩ. Там подобни казуси са затваряли болници и са пренаписвали законите, но не и тук.
Последният бум на такива случаи е през 2019 г., когато през април 71-годишен мъж умира пред входа на Пета градска болница в София минути след като е изписан. По думите на минувачи лекарите категорично са отказали да излязат и да му окажат медицинска помощ. Подобен е и казусът през 2017 г., когато пред “Пирогов” кола блъска човек, но лекарите не излизат, за да го спасят.
“Лекарите се позовават на Кодекса на труда и забрана да напускат работното място – пояснява покрай тези случаи тогава адв. Мария Шаркова, юрист по медицинско право. - Сега нека разясним, че никой не си въобразява, че анестезиолог ще напусне операционната зала, за да отиде да реанимира друг пациент, намиращ се на кръстовището, или лекар от спешното отделение ще зареже пациент с инфаркт, за да изтича до двора на болницата. Дори Наказателният кодекс оправдава бездействието с наличие на извинителни причини. Но дали всеки един медицински специалист в дадена болница е зает ежеминутно със спешни диагностично-лечебни дейности? Да аргументираш неоказването на медицинска помощ на човек в безпомощно състояние с Кодекса на труда, е нелепо в държава, в която ежедневно служители напускат работните си места, за да изпушат по няколко цигари например. Никой не може да ме убеди, че винаги, по всяко време, всеки един служител си стои на мястото като Гюро Михайлов, включително лекарите.”
Затова според адв. Мария Петрова решението трябва да бъде организационно и нормативно, за да не се очаква всеки път отделният лекар да решава за секунди дали има право да напусне сградата и каква отговорност би носил след това. “Може да се обсъди въвеждането на ясен протокол за непосредствения периметър около определени лечебни заведения – посочва тя. – В тези ситуации трябва да има възможност за незабавна реакция на определен медицински екип, когато това е възможно, без да се компрометира грижата за пациентите вътре. Не е задължително решението да бъде “един лекар да стои и да чака някой да припадне отвън”.
Може да бъде създаден дежурен механизъм – кой приема сигнала, кой преценява ситуацията, кой може да излезе, с какво оборудване и как се координира това със 112 и Центъра за спешна медицинска помощ. Защото при определени състояния времето е критичен фактор - 10 или 15 минути не са административен срок. Те могат да бъдат разликата между живота и смъртта. Има поле за законодателна промяна – да бъде премахната неяснотата относно задълженията на лечебното заведение при животозастрашаващ инцидент в непосредствена близост до него и да има ясни правила за действие. Важно е да обърнем внимание на два сериозни проблема: първо, кадровия дефицит и, второ, че въпреки че имат задължения да работят 24 часа, 7 дни в седмицата, в България има болници, които затварят в 19 часа и няма кой да оказва помощ. А институциите, вместо да предприемат мерки, бездействат.”
Затова докато не се предприемат законодателни промени и системата не се промени, хората ще продължат да умират по улиците пред погледите на възмутените минувачи заради бюрократичната парализа в България.
