В България има 501 души на възраст 100+, а преди десет години са били 254-ма
За да доживее човек до 100 години, трябва да са налице две условия. Едното е първите 90 г. от живота си да е прекарал я в Родопите, я в Рила – на чист въздух, с добра храна и без стрес. А второто е, щом навърши 90, децата му да го приберат да живее с тях в столицата или в някой друг голям град. Където има по-прилично медицинско обслужване и където всяка здравна криза би могла да бъде овладяна навреме. Така като нищо може да добави още поне 10 години към живота си.
Това не е шега, а живата реалност, която
може да бъде подкрепена със статистика,
стига човек да умее да вижда нещата отвъд цифрите.
Според данните на НСИ към края на миналата година у нас са живеели 501 човека, навършили 100 години – повечето жени и по-малко мъже. Но противно на очакванията най-големият брой сред тях живеят не в отдалечени планински селища в Родопите, а в столицата.
Този феномен се дължи на две основни причини. Едната безспорно е, че мащабът на населението в София е далеч по-голям – там живеят 20% от българите и тази огромна база генерира по-голям брой хора, които достигат 100 години и повече.
Другата обаче се дължи на вътрешната миграция на стари години. Когато родителите в планинските села на Кърджали, Смолян или Благоевград достигнат преклонна възраст от 85-90 години и вече не могат да се грижат сами за себе си - да цепят дърва, да пазаруват, да се самообслужват, техните синове и дъщери, които работят и живеят в София или другаде, ги прибират при себе си.
Тези хора биват регистрирани по настоящ или постоянен адрес в големия град. Когато след няколко години те прехвърлят границата от 100, статистиката ги отчита като столетници в столицата, въпреки че са прекарали 90 години от живота си на чист въздух и с родопско кисело мляко. Разбира се, столетниците трябва да имат и генетична предразположеност за дълголетие. (Виж повече на 6-а стр.)
Начинът на живот в планината осигурява здрава основа и по-малко стрес в младостта, но оцеляването след 85-90 години зависи критично от бързата и качествена медицинска помощ. В малките планински села липсват болници, специалисти и денонощни аптеки. Една пневмония, инсулт или фрактура на бедрена кост на 90-годишна възраст често се оказва фатална в отдалечен район.
В София е концентрирана най-добрата спешна и високотехнологична медицина особено кардиология и неврология. Възрастните хора тук
имат бърз достъп до животоспасяващи процедури
- например поставяне на стентове или пейсмейкъри, което им позволява да си осигурят още няколко ценни години живот и да прекрачат вековната граница. Тоест Родопите и изобщо планините може и да са фабрика за дълголетници, но София е пристанът, където те най-често доживяват стоте.
Данните на НСИ показват още, че тенденцията е за постоянно нарастване на броя на столетниците. Преди десетина години – през 2016-2017 г., техният брой беше 254-ма, но оттогава се увеличава непрекъснато с изключение на периода на пандемията, когато спадна, но съвсем малко.
Разбира се, бройката и трендът може да изглеждат съмнителни, но каквото и да мислим за българското здравеопазване, когато сегашните столетници са били на 50 години, медицината далеч не е била това, което е сега.
Пък и има още един демографски феномен, който изкривява картината, макар и леко – външната миграция. Има определен проблем с регистрирането на събития с български граждани в чужбина.
Когато българин почине извън страната, местните власти издават смъртен акт. По закон роднините
са длъжни да преведат, легализират и представят този документ в общината
по постоянния адрес на лицето в България, за да се отрази в Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване (ГРАО).
Само че роднините често пропускат да направят това, особено ако нямат имотни или наследствени дела в България. Вследствие на това в регистрите на ГРАО тези хора остават в графата “живи”. Ако са заминали в чужбина в напреднала възраст, на хартия те продължават да остаряват и теоретично могат да влязат в групата на столетниците.
Но все пак данните не са чак толкова изкривени, защото НСИ и ГРАО са две различни системи, които използват различни методологии. НСИ успява да изчисти тези грешки по два начина. Единият е преброяването на населението, което се прави веднъж на всеки 10 години. Тогава се отчита само обичайното население – хора, които реално физически пребивават в страната през последните 12 месеца. Ако един възрастен човек е заминал и не е открит на адреса, той автоматично отпада от статистиката на живото население на НСИ, независимо дали е жив в чужбина, или е починал.
А има и международен обмен на данни, вярно - само за страните - членки на ЕС. Те обменят информация за гражданското състояние и социалното осигуряване. Ако дадено лице е получавало българска пенсия и започне да я получава чрез чужда осигурителна система или ако изплащането бъде прекратено поради смърт, информацията стига по служебен път до Националния осигурителен институт (НОИ) и ГРАО. Това става с известно закъснение, тъй че броят на българите, включително и тези, навършили 100 години, според системата ГРАО
винаги е по-голям от действителния,
но пък данните на НСИ са “пречистени” и максимално близки до реалността.
Пък и тенденцията на нарастване на броя на столетниците върви паралелно с нарастването на средната продължителност на живота, което е факт. Очакваната средна продължителност на живота в България в момента е 75 години и 9 месеца. Данните показват, че след безпрецедентния срив по време на COVID-19 през последните няколко години показателят постепенно се възстановява и бележи лек ръст.
Зад тези 75 години обаче се крият огромни неравенства. На първо място, има доста голяма разлика между половете, което е хем биологичен, хем социален феномен. Жените живеят средно по 79 години и 6 месеца, докато българските мъже – по 72 години и 2 месеца. Навсякъде по света е така, но у нас е една от най-големите ножици между половете в целия ЕС. Дължи се на по-високия процент сърдечносъдови заболявания при мъжете в активна възраст, по-рисковата работна среда, по-високите нива на тютюнопушене и по-рядкото посещение на профилактични прегледи.
Има и разлика между града и селото. В градовете средната продължителност е 76 години и 7 месеца, докато в селата – 73 години и 8 месеца. Което
е естествено при по-добрите доходи, по-лесния достъп
до специализирана извънболнична помощ и бързата реакция при спешни състояния в градска среда.
Особено стряскаща е статистиката за Северозападна България, където средната продължителност на живота при мъжете е под 70 години – граница, която в Западна Европа беше премината преди десетилетия.
Любопитното е, че най-висока продължителност на живота в Европа - 85 и дори 86 години, имат две групи нации, които са доста противоположни - скандинавските държави и средиземноморските: Италия, Испания, Португалия, донякъде и Гърция.
За Норвегия, Швеция и Дания причината е ясна - те имат почти съвършени здравноосигурителни и медицински системи и разработена от десетилетия грижа за възрастните, която е национална политика.
Но за южните държави обяснението няма как да се търси другаде освен в прословутата средиземноморска диета. Състояща се от много риба, зехтин и пресни плодове и зеленчуци.
За съжаление, данните на Евростат ни поставят на дъното по продължителност на живота
в целия Европейски съюз. А въпреки географската близост, сходната кухня и сходния климат съседните ни държави на Балканите също ни изпреварват с между една и пет години живот. Изключваме само Северна Македония, където е малко по-ниска от тази в България.
Например Албания има значително по-нисък брутен вътрешен продукт от България, но хората там живеят средно с над 3 години повече. Сред причините са ниските нива на консумация на тежък алкохол, по-малко преработени храни в диетата и силно изразени семейни структури в селските райони, които гарантират, че възрастните хора рядко остават изолирани или без грижа.
В Румъния, която е нашият директен икономически и политически конкурент, хората доживяват близо година повече, отколкото у нас. Но Румъния през последните години инвестира мащабно в модернизация на спешната си медицинска помощ (системата SMURD) и в програми за ограничаване на тютюнопушенето.
Съществува още един парадокс - според данните на Евростат въпреки съществуващото положение
българските жени се нареждат на трето място в ЕС по години без здравни оплаквания,
като прекарват средно 71 години от живота си без сериозни увреждания или хронични заболявания.
Но това изследване е на анкетен принцип, т.е. хората са били питани колко години са живели без оплаквания. А както е известно, българинът по принцип и особено българката са свикнали да търпят на болести и всякакви други несгоди.
