- Франко Неро, Брено Плачидо, Койна Русева - всички са блестящи в "Аврора"
- Правим най-добрите любовни сцени в българското кино. И с маймуни, и без маймуни
Да разкажеш сериозна история, без да се вземаш прекалено на сериозно, е умение, което Джеки Стоев и Никола Бошнаков отдавна владеят. В киното им абсурдът е единствено подходящият начин да се погледне към онова, което иначе трудно понасяме. Така е и в “Моят чичо Любен” - документален разказ за художника Любен Стоев, в който паметта, загубата и бохемството съжителстват с непринудено чувство за хумор.
Сега двамата се завръщат с “Аврора”, където сменят документалната форма с игралното кино, но запазват склонността си да преобръщат сериозното през фарса, бурлеската и самоиронията. На борда на един бутафорен плавателен съд се срещат миналото и настоящето, политическите митове, стремежът към свобода и човешката склонност да превръща историята в абсурд. В актьорския състав са Франко Неро, Брено Плачидо, Койна Русева и Тина Георгиева, а зад камерата двамата режисьори продължават да споделят сериозно убеждението, че основната задача на режисьора е да не пречи на актьорите.
Разговорът с тях съвсем естествено прескача от монтажните неволи и снимачните аритмии към любовните сцени с маймуни, на звуков фон от часовникова кукувичка, от Чаплин и универсалния “уиски английски” към носталгията по социализма и въпроса доколко сме свободни днес.
- Работили сте заедно и преди “Аврора”, включително по “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Кога разбрахте, че можете да бъдете добър режисьорски тандем?
Никола Бошнаков: За мен стана ясно, докато привършвах “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Бяхме заснели три-четири часа материал при музиканта Васко Денев. Не можех да се оправя с този материал. Беше нещо като много дълъг купон с много музика, много хубави неща, но филмът все ставаше дълъг. Мъча го, мъча го и Джеки вика: “Абе, дай да ти помогна”. Седнахме и за два часа го оправихме.
Джеки Стоев: Аз съм свикнал да се боря с трудностите. Живял съм по време на така наречения марксизъм, посрещал съм Съветската армия. Минал съм през всякакви неща и преди, и сега. Така че един дълъг материал не можеше да ме уплаши.
Никола Бошнаков: Спомням си как на монтажа му казвам: “Гледай какъв хубав, богат кадър! Как да го махнем?”. А той ми отговаря: “Запази си го, да го даваш на по-бедни колеги”.
- В “Аврора” преминавате през мелодрама, фарс, бурлеска, абсурдна комедия. Как успявате да дирижирате толкова различни жанрове, без единият да унищожи другия и да се изгуби сериозната тема?
Никола Бошнаков: На монтаж. Бяхме залепени заедно, монтирахме вкъщи. От този материал можеха да се направят три-четири по-лоши филма.
Специфичното е, че нито аз, нито Джеки, мисля, сме се захващали с наистина тежка, драматична тема по съвсем традиционен начин. Аз лично винаги съм гледал да финтирам нещата. Мисля, че и той.
Може би просто не сме способни да направим нормална, скучна драма. И оттам започнаха да идват един жанр, друг жанр, едно намигване, друго намигване. Някак си трябваше да стане наш филм. И той си е наш. Дали се е получило за другите, не знам, но за нас се е получило.
Джеки Стоев: По едно време бях доста отчаян. Получихме финансиране от Националния филмов център точно преди инфлацията. После тя започна, а в киното поскъпването беше още по-сериозно. Мислех, че не сме се справили.
Но когато започнах да гледам материала, изведнъж видях колко чудесно са се справили актьорите. Виждали ли сте друг филм с 15 - 20 актьори, в който да няма нито една издънка? Всички са блестящи. И не говоря само за Франко Неро и Брено Плачидо. Койна Русева е наистина великолепна в тази роля. Но и всички останали, дори тези, които се появяват за съвсем кратко, са много добри.
- Как работихте с Франко Неро и Брено Плачидо, сина на Микеле Плачидо - езиковата бариера създаваше ли затруднения?
Никола Бошнаков: С Джеки се разбираха прекрасно, особено с Брендо Плачидо. На езика на киното и най-вече на Чаплин. Джеки говори един общовалиден “уиски английски”, а италианският не му е сила. За съжаление, италианците не знаеха немски. А и от време на време някой си забравя слуховия апарат. Така че се разбираха прекрасно.
- Абсурдът и комедията присъстват и в предишните ви филми, включително в “Моят чичо Любен”. Там също разказвате за загуба, за паметта, за човек, когото вече го няма, и го правите с хумор. Възприемаме ли по-лесно трагичното, когато то минава през смешното?
Никола Бошнаков: Формулата е трудна. Не знам за Джеки, но аз се опитвам да правя филми, които биха ме зарадвали като зрител. Това е моята специфика, не задължавам никого да се съгласява.
Джеки Стоев: Една драма, която е драматична през всичките си 90 минути, на мен не ми въздейства. Филмите, които наистина са ми въздействали, винаги са били на онази тънка граница между комичното и трагичното, мрачното, тъжното.
- Г-н Бошнаков, вие идвате от документалното кино. Как навлязохте в условността на игралното и беше ли необходимо Джеки Стоев да ви въвежда?
Никола Бошнаков: Продукционните неволи толкова ни бяха изнервили, че преди началото на снимките Джеки получи аритмия. И аз трябваше да отида на UPM. Не знаех какво е UPM. Оказа се срещата, на която всички се събират, за да се разберат кой какво ще прави. Обясниха ми какво е и аз започнах да правя каквото трябва, като непрекъснато питах: “Сега това как се прави? А онова как се прави?”. И хората ми помагаха.
- Вие сте от различни поколения, имате различен опит, а режисьорите обикновено не са известни с липсата на его. Как успявате да работите заедно, без да се сблъсквате?
Джеки Стоев: Ще ви кажа каква е разликата. При част от колегите егото работи по време на снимките. Режисьорът иска да показва: “Ела оттук, застани там, направи това”.
При нас общото е, че егото ни започва да работи чак след като сме завършили филма. Тогава вече можем да се радваме на похвали и непохвали. Докато правим филма, гледаме той да се получи. И най-вече да не пречим на актьора. Ако можем, да му помогнем тук-там. Актьорът трябва да се чувства свободен, да му олекне на душата. От време на време да го подбутваш. Предварително разговаряте, за да разбере за какво става дума, какво и защо. Но след това не можеш непрекъснато да му казваш: “Сега направи така, после направи иначе”.
Спомням си една сцена, в която Брено идва от Италия и се среща с момичето. Стаята беше много малка. Ние стояхме отвън и гледахме на монитора.
Брено и Тина Георгиева, нашата главна героиня, изиграха сцената толкова хубаво, толкова емоционално, че всеки момент щях да заплача. С огромно усилие на волята се въздържах, защото наоколо имаше колеги. Щяха да ме видят и да стана за посмешище.
Никола Бошнаков: Нямаше да е толкова страшно, защото всички бяхме напът да ревнем. Ако беше дал сигнал, можехме да поплачем дружно.Стаята беше наистина малка. Вътре бяха операторът и фокуспулерът, а целият останал екип се беше накачулил около монитора и гледа. И всички бяхме на косъм да се разплачем. А и наистина един от принципите на Джеки, които съм взел от него и в живота, е, че основната работа на режисьора е да не пречи.
- След като заговорихме за емоционалните сцени, няма как да пропуснем любовните. А любовните сцени в българското кино са особена територия. В “Аврора” те никак не са малко. Как подходихте към тези сложни и фини моменти?
Джеки Стоев: Вярно е, че са бая. И знаете ли, това ми дава идея. Може да се организира фестивал на любовните сцени. Не само от българското кино, нека и чуждестранните колеги участват. Мисля, че хората ще пълнят салоните. Ще бъде много интересно. А нашите любовни сцени - както тези с маймуните, така и другите, без маймуни - мисля, че са може би най-добрите любовни сцени, правени в българското кино.
- “Аврора” се занимава с миналото, но го прави през бутафорията, фарса и абсурда. Превръщате плавателният съд в образ на стремежа към свобода. Изминали са повече от три десетилетия от 10 ноември. Успяхме ли да преосмислим това минало, или филмът всъщност говори повече за настоящето?
Никола Бошнаков: Мисля си, че след тези 37 години от 10 ноември най-накрая можем да погледнем с известна самоирония към този период. По-кратката дистанция във времето направи много от филмите, които се занимават с тази тематика, твърде драматично и травматично обвързани с миналото. Ние вече си позволяваме самоирония и към властта, и към хората от другата страна. Според мен е дошло времето, в което можем да си го позволим. А как ще реагира зрителят, ще се борим да го вкараме в киносалона.
Джеки Стоев: Аз не се безпокоя каква ще бъде реакцията, ако хората гледат филма. Безпокоя се дали изобщо ще влязат в салона в цялата тази дандания, която е обхванала обществото. Правенето на филм е един вид предизвикателство. Разпространението му е съвсем друг вид предизвикателство. А във второто сме малко начинаещи.
- Доколко сме се променили от предходното време и свободно ли живеем днес, или част от свободата ни остава илюзорна? Защо продължава носталгията по миналото?
Джеки Стоев: Аз се занимавам и с психология на животните, и с психология на хората. Има едно интересно психологическо явление - човек забравя всички конфузни неща, които са му се случили, и си спомня предимно хубавите. Например хора, които са били две години в казармата, преживели са какви ли не унижения и отвратителни неща, като се съберат, започват да си припомнят четири весели случки. И някой отстрани ще си каже: “Брей, то било много весело в казармата!”. А двете години унижение и сблъсък с безмерна тъпота изчезват. Така е и с носталгията по социализма. В началото на 90-те години разговарях с тогавашния германски посланик Шрамаер. Казах му, че виждам известна аналогия между развитието на Западна Германия след 1945 г. и България след 10 ноември. В Германия всичко е било срутено до основи, но са останали моралът и отношенията между хората. А у нас след 10 ноември всичко си беше на мястото - фабрики, заводи, сгради. Само че моралът на хората беше тотално унищожен през тези 45 години. Един морал се унищожава сравнително лесно, но много трудно се възстановява. Така че има още доста да се мъчим.
Никола Бошнаков: Мисля, че свободата е преди всичко вътрешно себеусещане. Няма условия, които да бъдат толкова идеални, че всичко да съвпадне. Но когато човек се усеща свободен, мисля, че може да живее свободно.