Задавали ли сте си въпроса защо една от любимите личности на Адолф Хитлер е композиторът Рихард Вагнер?
Дали е случайно, че музиката на един от най-великите композитори в историята се превръща в толкова важна част от културния свят на нацистка Германия?
И можем ли да отделим гениалното произведение на изкуството от моралните възгледи на неговия създател?
В момента чета изключително интересна книга, която засяга една сложна и противоречива тема - антисемитизма на Рихард Вагнер.
Безспорно един от най-великите композитори в историята на музиката, Вагнер е и човек с откровено антисемитски убеждения, които не се е притеснявал да изразява публично.
През 1850 г. той публикува своето скандално есе „Еврейството в музиката" (Das Judenthum in der Musik), в което пише:
„Евреинът говори езика на нацията, сред която живее, но винаги го говори като чужденец."
Това не са думи на случаен човек, а на един от най-влиятелните музикални гении на XIX век.
В същото есе Вагнер отрича способността на евреите да създават автентично национално изкуство. Нещо повече, през 1869 г., близо две десетилетия по-късно, той преиздава текста под собственото си име, потвърждавайки публично своите убеждения.
Но има и нещо още по-смущаващо.
В заключителните редове на същото есе Вагнер се обръща към евреите с думите:
„Помислете, че само едно нещо може да бъде вашето избавление от тегнещото над вас проклятие: избавлението на Ахасвер - гибелта!"
Ахасвер е образът на „Вечния евреин" от европейската легенда, осъден на безкрайно скитане.
Макар историците да обсъждат точния смисъл на тези думи и понятието „гибел" в контекста на епохата, антисемитският характер на текста е неоспорим.
И може би вече разбирате защо не е случайно, че Хитлер изпитва толкова силно възхищение към Вагнер.
Хитлер е страстен почитател на неговата музика, посещава оперните му постановки и поддържа близки отношения със семейството на композитора.
Нацисткият режим превръща Вагнер в един от символите на германското културно величие, а творчеството му получава особено привилегировано място в културната политика на Третия райх.
Разбира се, музикалната гениалност на Вагнер сама по себе си не е нацистка. Нито всички негови почитатели споделят антисемитските му възгледи.
Но съчетанието между германския национализъм, антисемитските му убеждения и монументалния характер на неговото творчество помага да разберем защо той се превръща в толкова значима фигура за Хитлер.
И тук се появява един изключително интересен парадокс.
Човекът, създал музика с невероятна емоционална дълбочина, способна да докосне най-съкровените струни на човешката душа, същевременно е изповядвал възгледи, отричащи достойнството и културната стойност на цяла общност.
Как е възможно човек да създава толкова възвишено изкуство и същевременно да изповядва толкова дълбоки предразсъдъци?
Творчеството на Вагнер оказва огромно влияние върху развитието на музиката. Неговите опери, сред които „Тристан и Изолда", „Лоенгрин" и монументалният цикъл „Пръстенът на нибелунга", променят представите за музикална драматургия, хармония и оркестрация.
Но десетилетия след смъртта му неговото творчество се превръща и в един от символите на културния свят, възхваляван от нацисткия режим.
Разбира се, Вагнер умира през 1883 г., половин век преди идването на Хитлер на власт, и не може да носи пряка отговорност за престъпленията на нацизма.
Но неговите антисемитски идеи са част от интелектуалното наследство, което впоследствие нацистката идеология използва и възвеличава.
Историята познава и редица други подобни примери - хора, които са били изключително талантливи, дори гениални в своята област, но същевременно са изповядвали дълбоко противоречиви, дискриминационни или откровено нечовешки убеждения.
Хора, чиито произведения продължават да вдъхновяват поколения, докато техните възгледи и постъпки предизвикват морално възмущение.
Това поставя един въпрос, който далеч надхвърля личността на Вагнер.
Може ли човек да бъде гений в изкуството и същевременно да изповядва дълбоко неморални убеждения? И трябва ли отношението ни към творчеството му да се определя от неговите възгледи?
Дали признанието за таланта означава и оправдание на личността? Или е възможно да оценяваме художественото наследство, без да забравяме моралната отговорност на неговия създател?
Защото талантът и моралът невинаги вървят ръка за ръка. А гениалността в една област съвсем не гарантира нравствено величие.
Лично за мен това е една от най-сложните дилеми при оценката на историческите личности и тяхното наследство.
Вярвам, че можем да признаем величието на едно произведение, без непременно да приемаме или оправдаваме убежденията на неговия автор.
Но също така вярвам, че възхищението от гениалността никога не бива да се превръща в оправдание за омразата.
Защото гениалността не е индулгенция за неморалност.
Интересно ми е да чуя вашето мнение.
Можем ли да се възхищаваме на изкуството, без да оправдаваме човека, който го е създал?
(От фейсбук)