В летописа на хилядолетната българска държавност трудно се намира цар като Самуил - толкова величав и така трагичен едновременно.
Драматизмът съпътства цялата му история - от ужасяващия грях на братоубийството, през безкрайните войни с ромеите, в които бляскавите победи се редуват с унизителни разгроми, до сърдечната покруса от зловещата гледка на ослепената му армия и покосилата го малко след това смърт. За да дойде година по-късно и краят на сина му Гаврил Радомир от ръката на племенника му - единствения наследник на брат му Арон, когото той навремето е пощадил. И така най-накрая да стигнем и до самата предизвестена гибел на Първата българска държава.
Не напразно век по-късно Ана Комнина, дъщерята на император Алексий I Комнин, ще сравни българския цар Самуил със старозаветния цар Седекия - последния, дванайсети цар на Юдея, чиито синове са посечени пред очите му от Навуходоносор II, а той самият е ослепен и отведен от халдейците като пленник във Вавилон.
И наистина, цар Самуил изглежда като библейски персонаж не само заради името си.
Много по-късно, след векове на безпрогледна тъма, точно така св. Паисий Хилендарски ще възкреси българската история - като част от големия библейски разказ, в който българите са описани като Божи народ. В своята „История славянобългарска" той говори за възхода и паденията на българските царе по Божи промисъл, както древните пророци вещаят въздиганията и погромите на старозаветните царства.
Мнозина историци наричат цар Самуил „истински Шекспиров герой". И те също са прави. През 30-те години на миналия век белгийският византолог Анри Грегуар публикува любопитната теза, че в далечните корени на Шекспировата „Буря" може да стои истинската история на Самуил, неговата дъщеря Теодора Косара и княза на Дукля Иван Владимир, когото българският цар пленява, а след това прави свой зет.
Досущ като героите на Шекспир в „Буря" - Просперо, Миранда и Фердинанд. Разбира се, Шекспир едва ли е чел средновековна българска история, но белгийският византолог има свое обяснение.
Историята с пленяването на княза на Дукля от цар Самуил и последвалата му венчавка с Теодора Косара е описана през 1601 г. от дубровнишкия историк Мавро Орбини, от когото, впрочем, черпи и св. Паисий Хилендарски.
След книгата на Орбини се появяват три произведения с поразително сходни сюжетни мотиви - „Хубавата Сидея" на Якоб Айрер, „Зимни нощи" на Антонио де Еслава и „Буря" от Шекспир. Теорията на Грегуар е, че и трите вероятно са черпили от общ литературен източник, изгубен днес - италианска новела, вдъхновена от разказаната от Орбини история на българския цар Самуил.
Но всичко това са само външни отблясъци от една наша, както казах в началото, едновременно величава и трагическа история. А у нас често пъти дори не си даваме сметка доколко образът на цар Самуил е втъкан в собствения ни български епос. От имената на топонимите в Кюстендилско и Дупнишко до безсмъртните строфи на великите български поети.
Затова Иван Вазов пламенно ни напомня да „не даваме праха на Самуила", а роденият в Солун Атанас Далчев трогателно добавя, че е българин не заради слава, подвизи и бранна сила, а зарад туй, че е безсилен да забрави „за ослепените бойци на Самуила".
Ето от този висок и вечен небосклон трябва да гледаме на всичко, свързано с цар Самуил, а не от прахоляка на злободневието.
