Понякога историята сама подрежда символите си. Точно в момента, когато Гърция и България обявяват договореност за връщането на останките на цар Самуил, в Северна Гърция започва друг, много по-съвременен и чувствителен разговор — този за българските неделни училища.
Поводът е новото безплатно обучение по български език в Офринио, към което според гръцки медии вече са проявили интерес около 20 деца. То далеч не е единственото в Северна Гърция. Български неделни училища има в редица населени места, сред които Серес, Драма, Кавала, Комотини и Като Неврокопи. Именно разрастването на тази мрежа предизвика въпросите на депутата Аспасия Курупаки и на Панелинската федерация на културните дружества на македонците - колко училища има, по какви правила действат, какво преподават и кой ги наблюдава.
На пръв поглед едната тема принадлежи на миналото, а другата на настоящето. Между тях обаче има връзка, че и двете опират до историческата памет, национална идентичност и начина, по който две съседни държави се отнасят към онова, което ги е свързвало и разделяло през вековете.
Северна Гърция е особен исторически терен. Там са останали следите от Балканските войни, Първата световна война, променените граници и преселенията на цели семейства. Не е изненадващо, че темите за език, произход и принадлежност се възприемат чувствително. Тъкмо затова разговорът за българските училища трябва да бъде спокоен и точен. Въпросите за правилата, учебното съдържание и публичното финансиране заслужават отговор. Съществуването на училище, в което деца изучават езика на родителите си, само по себе си не е повод за подозрение.
Едно дете може да живее в Гърция, да учи в гръцко училище, да говори гръцки и да бъде част от гръцкото общество, без да губи правото да познава българския език, литература и история. Допълнителните часове не променят граници и не връщат старите конфликти. Те съхраняват естествената връзка на детето с неговото семейство.
Може би точно тук двете теми се срещат най-силно. Предстоящото връщане на останките на Самуил е жест към миналото, а правото на децата да учат майчиния си език е грижа за бъдещето. И двете изискват уважение. Едното към историческата памет, другото към хората, които живеят днес от двете страни на границата.
След повече от век тежки спорове между България и Гърция отношенията между двете страни не бива да се измерват само с дипломатически жестове към историята. Те личат и в способността спокойно да приемем, че едно дете може да бъде част от обществото, в което расте, и едновременно с това да пази езика на своите родители.
Да върнеш останките на един владетел у дома е знак на уважение към миналото. Да не се тревожиш, че едно дете знае откъде идва, е знак, че сме се научили да живеем заедно.
