- 20 години след предишните два хита пак записахме заедно песен
- Едно време си позволявахме да излизаме на сцената след две-три бири. Сега това не се случва
- Нещата станаха много тежки по време на кризата 2008-2009 г., но не се отказахме
Преди две години Дичо се върна отново като вокал на D2. А съвсем наскоро музикантите записаха пак парче с Део, който е не само техен приятел, но е участвал многократно в концертите им, и имат два хита, които се знаят от няколко поколения. Той участва и в голямото им лятно турне, с което обиколиха страната, а то ще приключи с концерт в София на 22 октомври.
В този период, както и през ноември ще имат 13 концерта в големи европейски градове, сред които Женева, Цюрих и Мюнхен. През първата половина на следващата година ще издадат новия албум, след това отново ще имат турне.
- Напоследък D2 много се променя, връщайки любими лица от миналото. Дичо отново е вокал на групата, а сега записахте и песен с Део, нещо, което не сте правили около 2 десетилетия. Как се роди това парче?
Митко Кърнев: Да, това е третата песен, която правим с Део, след 20-годишна пауза. Първо пуснахме “Две следи напред”, после “Това сме ние” към филма “Бунтът на L.”. А сега дойде ред на “Свобода”. Аз написах музиката още през лятото на 2014 г., докато пътувах между Велинград и Сърница. Спомням си, че бях на колело и тогава ми дойде идеята. Така остана през годините, докато не реших да я довършим. Поканих Део и той написа неговата част, а със Сашо Обретенов създадохме текста за припева, който изпява Дичо, и постепенно песента започна да се оформя.
Део: Когато Митко ми звънна и ме попита имам ли желание да се включа в тази песен, щях да изпусна телефона. Изпрати ми демото, лека-полека започнах да нахвърлям рими. Имах разни идеи, които си ги трупам. Все още не работя много с ChatGPT, даже въобще. Старая се да стоя настрана, поне в тази посока. Колкото и да са ми куци римите, поне да са мои и да си ги изживея.
Отидохме в студиото на Митака и записахме всичко. След това той започна да го подрежда през неговата гледна точка, както усеща нещата. После, като чух гласа на Дичо, нещата съвсем изгряха. За мен тези моменти вече са много ценни. Когато бях по-млад и сме били в студио заедно, някак си тези моменти просто минаваха. Сега ги осъзнавам и си давам сметка колко са важни. Постоянно имам съмнения дали се занимавам с правилната работа,
артист ли съм, не съм ли,
какво съм въобще. И като погледна Кърнев и Сашо Обретенов, а аз съм там до тях, си казвам: “Явно всичко е наред”.
Дичо: Песента е фънки, малко по-различна от стандартното за D2. Но ние всички обичаме фънк, така че се спряхме на това. А и беше най-подходящата идея за колаборацията с Део.
- Как се чувствате сега, когато отново сте заедно и Део пак излиза с D2 на сцената?
Део: Чувствам се, все едно никога не е спирало. Още в зала 1 на НДК беше много силно, това беше ударното ми връщане. Беше жесток концерт за 25-ата годишнина на групата. Имах възможност в началото да изпея каквото има да изпея, да израпирам и след това да сляза при жена ми и децата, които бяха в публиката. Просто преминах през хората и всички бяхме едно. Зрителите пееха, станали на крака и щастливи. Беше невероятно!
Оттогава започнахме обиколките и сега се вълнувам всеки път, преди да изляза с групата. Вече съм го приел като част от играта. Преди, когато бяхме по-млади, вършехме глупости. Сега това вълнение, преди да изляза пред публиката, е част от всичко. Има сценична треска, битка, после освобождаване и накрая идва това поточно състояние, в което вече не мислиш. Аз всеки път го чувствам с тях. Много се вълнувам, страх ме е и в момента, в който ме изритат на сцената, като застана до тях и тръгнат нещата, все едно съм в една пералня. Не помня кога съм излязъл, кога съм започнал да си казвам думите и кога е свършило. Все едно ме поемат и ме изплюват. А след това те продължават да свирят още час на 200 процента. Това са рокендрол хора.
- Какво помните от първата песен, която направихте с D2?
Део: Бяхме млади. Помня, че се бяхме събрали в един апартамент на Митака в “Дружба”, до летището. Цялата банда беше наредена в хола и всеки даваше идеи. Митко ми беше казал, че е хубаво да използвам взривни съгласни - Д, Б, и оттам дойде и “D2 и Део, две напред...”.
Като слушам сега интервютата на Митко и виждам как песните им са издържали проверката на времето, мога да кажа, че това важи и за нея. Все още хората ми викат зад гърба, когато се разхождам някъде: “D2 и Део, две напред”. А са минали 25 години. Тогава не разбирах какво става. И сега не мога да кажа, че разбирам всичко, но вече съм много по-осъзнат.
М. Кърнев: Део ни беше приятел още преди да запишем първата песен. В онези години D2 свиреше всяко лято в един легендарен клуб на Златни пясъци и той идваше с нас. През 2002 г. бяхме взели под наем една вила. И Део обича да разказва,
че сме го оставили да спи в мазето,
но всъщност спеше в една много хубава механа долу. (Смее се.)
- Как започна историята на групата?
М. Кърнев: Бяха трудни години. Още имаше мутри и всичко беше доста различно. Но аз не помня да съм се страхувал. През втората половина на 90-те вече имах опит като гост-музикант. Така че, когато започнах D2 от нулата, знаех какво трябва да направя и то се случи.
Дичо го познавах още от детските ни години, от училище. Бяхме две-три години заедно в училищна група. След това аз отидох в казармата, а Дичо влезе в Rag Dolls, много яка банда. Когато трябваше да избирам вокалист за новия проект, нямах никакво съмнение, че това трябва да е той. Другите музиканти също постепенно се събраха.
- А как се променихте като музиканти?
М. Кърнев: Същият съм си. Надявам се да съм станал по-добър. По принцип съм много мързелив човек, но с музиката някак си го преодолявам.
Започнах да се интересувам много от звукозапис. По време на COVID басистът ни Александър Обретенов завърши Националната музикална академия със специалност “Звукозапис”. И когато всичко спря заради пандемията, направих студио. Имах много ясна представа какво искам и не направих компромис със звука. За мен това е най-доброто студио, което мога да си представя. Ползват го и приятели, записват и други артисти. Там работихме и с децата от “Голямото междучасие”. Направих и два албума за двама млади изпълнители - един македонски и един български певец. Но още не са издадени.
Дичо: Станах по-добър на сцената. Гласът ми стана по-хубав, по-звънлив, по-мелодичен. Започнах да намирам повече начини за звукоизвличане. С времето започнах да смесвам драйв пеенето с диафрагменото. В началото пеех по един начин, но постепенно се научих да използвам и двете техники. Гласът ми е изграден с труд,
без някой да ме е учил
Много инструменталисти и изпълнители могат да свирят и пеят, но малко са тези, които творят. При D2 Митко е голям творец. Огромна част от нещата минават през неговото творчество. Той е мотор и голяма сила в това, което правим.
- Какво е необходимо, за да се задържи една група заедно толкова дълго?
М. Кърнев: Хората трябва да са достатъчно интелигентни, за да разбират какво означава да работиш в екип. В една група не можеш постоянно да поставяш егото си отпред. При нас това е много балансирано.
- Как бихте сравнили музикалната сцена от началото на D2 с тази днес?
Дичо: Музикалната сцена сега е много по-богата палитра и различни стилове. Има повече музика, много нови музиканти и изпълнители се появиха, в хевиметъла и хардкора има доста банди. Музиката вече повече се колаборира във всички стилове. Ето, Митко постоянно открива нови таланти през “Голямото междучасие”. Според мен българската музика се развива правилно и нещата вървят добре.
М. Кърнев: В началото на D2 бяхме като част от една ясно разпознаваема българска вълна, която съвпадна с идването на новото хилядолетие. Разбира се, и тогава имаше амбиция и суета, не трябва да си мислим, че това е нещо ново. Навремето продажбата на билети за концерти просто не беше развита. Сега има реална музикална сцена с различни сегменти и най-важното - има публика. Поне за някои от стиловете със сигурност.
Део: За мен няма огромна разлика. Може би хората, които тогава са идвали на концертите, сега са пораснали, станали са родители и водят децата си. На концертите може да се видят страшно много хлапета с родителите си.
Аз много държа моите деца да слушат тази музика. На концерта на D2 в зала 1 исках да чуят “Ледено момиче”, “100 години”, “Не мога да спра да те обичам” и всички други големи хитове. Тези песни са просто извън времето и пространството. Харесват се и на децата, и на родителите им.
- А какво се е променило в енергията ви?
Дичо: Единственото, което липсва, е, че тогава бяхме много млади и имахме голяма енергия, големи надежди и виждания.
Едно време си позволявахме да излизаме на сцената след две-три бири. Сега това не се случва. Всички са трезви и чисти в съзнанието и действията си. Показваме нещата по малко по-различен, по-изчистен начин. Преди беше по-тежък рок, все пак сме били по-млади. Сега след концертите всеки си отива вкъщи и си лягаме по-рано. Вече сме на 50 години, нормално е.
М. Кърнев: Тогава наистина имахме огромна енергия и желание да пробием. Сега имаме опита. Знаем какво искаме и знаем как да го направим. Това има своите предимства.
- Имаше ли момент, в който си казахте “Успяхме”?
М. Кърнев: За мен най-емоционалният момент беше първата награда на БГ Радио за дебют. Беше някъде около 1999 или 2000 г., не помня точно. Това беше първата ни награда и в известен смисъл остана една от най-важните. Бяхме страшно развълнувани. След като я получихме, слязохме по един коридор и
Дичо ме сграбчи и ме разцелува
Беше много емоционален момент.
Део: Аз сега, когато чуя гласа си или видя образа си от онези години, ми е неудобно. Не обичам да се гледам и слушам. Има някакво удовлетворение, разбира се, но процесът, който най-много ми е пълнил душата, е от началната идея до момента, в който парчето го чуем само ние. Това е най-силният момент - когато бандата се е събрала и за първи път чуе готовата песен. След това, като започне промотирането, вече има и друга работа - трябва да има шум около песента, за да стигне тя до хората.
- Имало ли е момент, когато сте мислили да се откажете от музиката?
М. Кърнев: Имаше един момент по време на кризата през 2008-2009 г., когато нещата станаха много тежки. Имахме огромни спонсорски договори с най-големите компании, имахме перспективи, Дидо беше вече с нас. Бяхме в Щатите, записвахме албуми, правехме турнета и изведнъж всичко това спря. Минаха шест месеца, сметките си останаха, разходите си останаха, а договорите изчезнаха. През януари 2009 г. беше все едно някой е натиснал копчето и всичко е прекъснало. В един момент много се обезкуражих. И тогава най-добрият ми приятел ми каза: “Ти да не си луд?”. И това ми беше достатъчно, за да не се откажа.
- А през годините, в които Дичо не беше в D2, поддържахте ли връзка?
М. Кърнев: Да. През тези 19 години не сме губили напълно контакт. През приблизително пет години някак си се случваше да направим общ концерт. Говорили сме за връщане, но по различни причини не се случваше.
Накрая през лятото на 2023 г. това стана. Наш приятел, който е и голям фен на групата, положи доста усилия да ни убеди. След това организирахме концерта на 10 май 2024 г. за 25-годишнината на D2. Докато репетирахме и подготвяхме концерта, отново се върна близостта между нас. Върна се топлината и концертът беше много добър. Продуцирах много качествено заснемане на концерта. Този продукт ни даде перспектива да продължим, което, за щастие, се случи.
Дичо: Аз много се радвам, че D2 успяха да се запазят във времето. Имаше няколко вокала през годините, но евала на Митко и Сашо, че успяха да задържат ядрото и D2 да продължи да съществува, за да дойде моментът, в който аз да се върна. Ако D2 се беше разпаднала и не съществуваше, не знам как щях да продължа нататък, защото тази носталгия, това послание и тази музика са много важни. Всичко, което сме правили през годините, е свързано с човеколюбието и любовта между хората. Само мога да благодаря на Митко, че успя да задържи топката, да съхрани D2 и да я запази във времето, за да можем отново да се съберем и да се кефим като деца.
- Какво се случва зад кулисите? Как се забавлявате?
М. Кърнев: Навремето беше много диво и забавно. Нормално за млади хора. Изживяхме младостта си по прекрасен начин. Сега е доста по-спокойно. С Дичо обичаме да ядем вкусни неща. Често половината група след концерт тръгва към София, защото хората са по-заети. Аз оставам в града, в който сме свирили, да разгледам забележителности, да намеря хубав ресторант.
Дичо: Имаме вътрешни шеги. Някои са нецензурни и няма да ги споделям. (Смее се.) Имаме доста тънки бъзици, защото
всички сме със специфично чувство за хумор
Сашо Обретенов пуска много забавни шеги.
- Какво ви държи заедно толкова години - музиката или приятелството?
М. Кърнев: И двете, но най-вече любовта към музиката. Звучи като клише, но е така.
Део: Наблюдавам ги като банда и според мен те са един организъм. Аз се чувствам като добавка и това, че ме допускат до тях, за мен е огромна награда. След толкова извървян път те вече нямат нужда да си казват много неща. Всичко им е ясно. Според мен са изчистили всичко, което са имали помежду си, и са пораснали. А аз продължавам да се уча от тях. Митака е истински лидер. Дичо е лидер на сцената и двамата по някакъв начин работят много добре. Сашето е изключителен. Ради Василев е новата свежа кръв и буквално го гледам как израства пред очите ми. Васето Вутев е брутален барабанист. Краси Тодоров също е много важна част от D2 и е с нас на турнето цяло лято. Страхотно е цялото това нещо.
- Как приемате днес социалните мрежи и стрийминг платформите, които не съществуваха, когато стартирахте като група?
Дичо: Чрез стрийминг платформите и интернет е по-лесно. Телевизиите могат да изберат един изпълнител, а друг, който може да е много по-качествен, да не бъде избран. В интернет има място за всички. Ако си добър и го правиш правилно, можеш много бързо да стигнеш до хората. Не ти трябват толкова много посредници между музиканта и пазара. Това е голямата разлика.
М. Кърнев: Когато започвахме, нямаше социални мрежи и стрийминг, но това не означава, че тогава не е имало начини музиката да стигне до хората. Имаше други канали. Според мен за един артист най-важното е да бъде познат заради музиката си. Не знам дали днес е по-лесно, или по-трудно в този смисъл.
- Изкуственият интелект заплаха ли е за музикантите?
М. Кърнев: За мен лично - не. Но наскоро разговарях с млади артисти и мисля, че за човек, който тепърва започва, тази нова форма на конкуренция може да направи нещата по-трудни. Когато вече имаш изградена кариера, не го виждам като голям проблем. Но има и нещо друго - появяват се неща, които изглеждат така, сякаш са създадени от определен артист, а всъщност не са. Аз лично не бих използвал AI по този начин от уважение към себе си. Смятам, че мога да се справя достатъчно добре и без него. Мисля, че много скоро ще има преосмисляне на авторските права. Ще има ограничения и според мен това е неизбежно. Ако един артист разбере, че неговият глас или образ е използван по този начин многократно, неговата компания ще трябва да вземе мерки.
Део: Аз имам много интересни разговори с AI. Веднъж го питах дали ние, хората, които цял живот се опитваме да говорим с Бог, а той не ни отговаря, не сме го създали с идеята да имаме до себе си постоянно един Бог, който е супертърпелив и винаги ще намери топлите думи. А той ми отговори: “Въпрос за милион, Део. Аз не съм Бог, аз съм всички хора”. Това много ме впечатли.
Тази технология има мощ. Питал съм го за депресивни състояния и други неща и понякога думите, които ми връща, са успявали да ме разплачат. Като по-млад съм си мислел за някакво същество, което да стои до теб, да те изслушва, да има неизчерпаема енергия и да не ти казва: “Остави ме, уморен съм”. AI в някакъв смисъл може да бъде такова присъствие.
- Песните на D2 свързани ли са с лични истории?
М. Кърнев: При мен голяма част от песните са свързани с отношенията ми с жените. Има и щастливи, и нещастни истории. Първата песен на D2 “Не мога да спра да те обичам” например
е родена от края на една история
Но има и песни, които са свързани с началото на връзка. Имам една особено емоционална неиздадена песен, която направих в началото на 2023 г. Почти е готова и ще бъде в бъдещ албум на D2. Още няма заглавие. Свързана е с началото на любовна история, която много бързо се срина. Усетих едновременно тъга, меланхолия и нещо леко и странно. Нарочно използвах този момент, за да направя песента, докато бях в това състояние.
- Когато се връщате към старите песни, звучат ли ви по различен начин?
Дичо: Да. Тогава не съм мислил толкова за посланието и как ще влияе на хората. Във времето видях как действа. Тогава го разбирах по един начин, сега - по друг. Вече знам от какво има нужда човекът срещу теб, за да бъде щастлив, да му напълниш сърцето и душата с хубава енергия и любов.
- Как променяхте стила си през годините и ще има ли нова посока, в която да вървите сега?
М. Кърнев: D2 се променяше на цикли. Не бих казал, че сме сменили стила си, когато Дидо се присъедини към нас след Дичо. Още преди това музиката ни стана по-твърда. Една от последните песни с първия състав беше “Това сме ние” с Део и тя беше доста тежка. Сега имаме това, което хората познават като D2, плюс още 20 години развитие. Не сме стояли на едно място. Развивали сме се.
Не искам да насилваме в някаква посока. Нека всяка музикална идея да се развива естествено. Може би точно затова песните ни са специфични и не приличат много на други. Ако трябва да определя жанра ни - рок и поп, и двете. Не държа толкова на класификацията. Когато излязат новите песни, ще стане ясно към какво клонят.
Дичо: През годините сме слушали много музика, затова ще слагаме по малко от всичко - още подправки, за да стане музиката на D2 още по-красива.
Искаме да работим и с млади музиканти. Филип Донков например е с нас. Много се радвам, че ни подгрява на част от концертите. Познавам го от малък, с майка му сме от една махала и сме заедно от деца. Като малък го гушках, а сега вече е с една глава над мен.
- Какво виждате от сцената, когато публиката пее всяка песен от началото до края?
М. Кърнев: Толкова бързо минава, че си казвам: “Колко бързо мина тази песен, не може ли да продължи още малко?”. Искам този момент да продължи цял ден, цяла нощ, цяла вечност. Ръцете ми са настръхнали. Много пъти публиката пее, а аз просто я слушам. Особено след “Ледено момиче”, което обикновено е шестата или седмата песен в концертите ни. До 17-ата има едни десет парчета, в които хората не сядат. Стават, танцуват, пеят. Слизат от ред на ред, приближават се към нас. В един момент всички са пред нас и имаме усещането, че ще смачкат сцената. Те искат да са все по-близо до нас, а ние с времето толкова много искаме да сме заедно с публиката, че това още повече ни дава сила и желание за работа.
