Променящият се пазар на труда изисква нов подход – подготовка за професиите на бъдещето и възможност за учене и развитие през целия живот, казва ректорът на УНСС
Още акценти от интервюто:
- Дипломата вече не е финалната спирка на образованието, тя е основата
- Когато университетите обединят различията си около общи цели, те могат да бъдат много по-силен партньор при формирането на политиките
- България трябва да има ясна стратегия какви кадри ще са ѝ необходими след 10–15 години
- Проф. Димитров, бяхте избран за председател на Съвета на ректорите, как ще работи новата структура?
- Новата структура ще работи съгласно чл. 23 на Закона за висшето образование. Ще се обърнем към министъра, за да заявим какво сме направили, ако са необходими някакви законодателни промени. Председателят няма да има управителен съвет и всякакви други структури, които усложняват нещата. Председателят събира мненията на колегите и ги предоставя на съответните институции. Всички по право участват в Съвета на ректорите - без членски внос, без правила за включване или изключване.
- Как виждате системата на българските университети в момента – какви са постиженията и проблемите, проф. Димитров?
- Българското висше образование разполага със сериозен научен потенциал, университети с традиции, международни партньорства и добри позиции в редица области. Наред с това обаче има проблеми, които трябва да бъдат решени, ако искаме системата да отговори на промените в пазара на труда и на бързото развитие на технологиите.
Днес вече не е достатъчно да питаме дали университетите изпълняват добре функциите си. Трябва да си зададем по-големия въпрос: подготвяме ли младите хора за света, в който те ще работят след 5, 10 или 20 години?
Технологичната революция, изкуственият интелект, демографските промени и трансформацията на пазара на труда поставят пред университетите задачи, които не са съществували в този мащаб преди десетилетие. Затова следващият етап трябва да бъде свързан с адаптиране на висшето образование към тези промени – с по-гъвкави образователни модели, нови форми на обучение и по-тясна връзка между знанията, уменията и реалните потребности на обществото и икономиката.
Университетът на бъдещето няма да бъде просто място, в което студентът получава диплома. Той трябва да бъде среда, в която човек придобива знания, умения, критично мислене и способност да се адаптира към професии, които днес дори не съществуват.
- Какви промени според вас трябва да има в сферата на висшето образование и в системата на българските висши училища, за да се повиши добавената образователна стойност, която получават студентите?
- Трябва да продължим да развиваме образователен модел, който съчетава солидната академична подготовка с уменията, необходими за успешната реализация на студентите. Това означава по-гъвкави учебни програми, повече интердисциплинарност, реални практически проекти, работа с бизнеса и публичния сектор и много по-сериозно използване на дигиталните технологии. Студентите трябва да могат да свързват знания и умения от различни области и да ги прилагат в нови професионални и технологични среди. Границите между професиите постепенно се променят, а някои от професиите на бъдещето ще възникнат именно там, където днес се срещат различни научни области. Затова университетът трябва да даде на младите хора не само конкретна професионална подготовка, а способност да се ориентират в свят, в който знанията от различни области се свързват по нов начин. Нашата задача е не просто да подготвяме кадри за съществуващия пазар на труда, а да създаваме хората, които ще участват в изграждането на пазара на труда на бъдещето.
Има и още нещо много важно – да подготвяме хора, готови да учат през целия си живот. Дипломата вече не е финалната спирка на образованието. Тя е основата, върху която човек трябва да може постоянно да надгражда знанията и уменията си. Ученето през целия живот вече не е допълнение към образованието, а необходимост в свят, в който професиите, технологиите и изискванията към тях се променят непрекъснато.
- Какви съвети бихте дали за държавната политика в сектора на висшето образование? Кои са най-важните и неотложни неща, които трябва да се реформират?
Необходима е дългосрочна национална визия. Висшето образование не може да се управлява само в рамките на един мандат или една бюджетна година.
България трябва да има ясна стратегия какви кадри ще са ѝ необходими след 10–15 години и как университетите ще бъдат подкрепени, за да ги подготвят. Финансирането също трябва да бъде свързано с ясни цели и резултати, като насърчава качеството на обучението, научната дейност, реализацията на студентите и международната активност. Необходимо е да се създадат условия университетите да реагират по-бързо на промените. Не можем да искаме от университетите да подготвят хора за икономика на XXI в., ако самата система не им позволява достатъчно бързо да се адаптират. Най-важното е да създадем предвидима среда, в която университетите могат да планират развитието си в дългосрочен план, да инвестират в хора и научна инфраструктура и да реагират по-бързо на промените в обществото и икономиката.
- Възможно ли е и как по-добро синхронизиране на университетите с бизнеса и пазара на труда?
- Не само е възможно – то е задължително.
Но не трябва да разбираме връзката университет - бизнес само като стажове или участие на представители на компании в отделни събития. Необходимо е партньорството да започва още при създаването и актуализирането на учебните програми.
Работодателите трябва да могат да кажат от какви компетентности имат нужда, а университетите да имат възможност бързо да реагират. Това трябва да бъде двустранен процес – университетът и бизнесът да вървят ръка за ръка, да обменят знания и опит и заедно да търсят решения за подготовката на кадрите, от които икономиката и обществото се нуждаят.
Университетът обаче има и по-дългосрочна задача – да даде на студентите фундаментални знания и умения, които им позволяват да се развиват в различни професионални среди. Затова е важно да съчетаем практическата ориентация на обучението с фундаменталната подготовка, която дава на младите хора възможност да се адаптират към промените на пазара на труда.
- Как българските университети могат да станат по-видими в международен план?
- Международната видимост не се постига само чрез участие в международни форуми или изпращане на студенти и преподаватели в чужбина. Тя се изгражда, когато университетът има какво да предложи на международната академична общност и е разпознаваем със своето образование, научни резултати и експертиза.
За да бъдат по-видими, българските университети трябва активно да развиват международни партньорства, съвместни образователни и научни програми, международни изследователски проекти и участие в европейски университетски мрежи. Важно е също да създаваме условия чуждестранни студенти, преподаватели и изследователи да избират България като място за обучение, научна работа и професионално развитие. Това изисква не само високо качество на образованието и науката, но и по-активно представяне на постиженията на българските университети пред международната академична общност. Имаме възможности, но трябва да бъдем по-видими, по-отворени и по-активни в международното академично пространство.
Вече има добри примери за такава международна разпознаваемост. Софийският университет например попада сред първите хиляда висши училища в света според престижната Академична класация на световните университети (ARWU). УНСС също последователно разширява международните си партньорства. Успешното ни сътрудничество с Hebei University of Economics and Business в Китай тази година доведе до приемането на близо 230 китайски студенти в две нови съвместни четиригодишни дуални бакалавърски програми – “Финанси и счетоводство” и “Търговия и продажби”. Университетът развива и двойни магистърски програми с Abertay University в Шотландия, Шанхайския университет “Джао Тонг” в Китай и Университета за международни науки в Рим.
Добър пример за международната интеграция на българското висше образование е и участието на близо 13 български университета в европейски университетски алианси. Българските висши училища активно се включват и в програмата “Еразъм+”, която създава възможности за обучение, преподаване и научна работа в международна среда.
Тези примери показват, че имаме силни основи, върху които можем да надграждаме. Днес университетите се конкурират не само за студенти, а и за научни идеи, партньорства и инвестиции. Затова международната отвореност трябва да бъде част от дългосрочната стратегия за развитие на всеки университет.
- Изкуственият интелект променя университетското образование и пазара на труда. Как трябва да реагират университетите? Ще се променят ли специалностите и начинът на прием?
- Изкуственият интелект не е временна тенденция. Той вече променя начина, по който създаваме знания, работим и вземаме решения. Затова университетите трябва да подготвят студентите не само да използват ефективно тези технологии, но и да мислят критично и да могат да оценяват резултатите, които те генерират.
Изкуственият интелект не трябва да бъде възприеман само като инструмент, който заменя определени дейности. Той трябва да бъде част от новата образователна среда. Това изисква и от преподавателите да развиват нови подходи към преподаването и оценяването на знанията.
Не е достатъчно студентът да възпроизведе информация. Все по-важно е да покаже, че може да анализира, да поставя правилните въпроси, да проверява информацията и да използва технологиите за решаване на реални проблеми.
Това ще изисква промени и в специалностите. Ще виждаме все повече пресечни точки между различни научни области и технологиите.
Не мисля, че трябва да заменяме човешкото мислене с изкуствен интелект. Трябва да подготвим поколение, което умее да работи с него, но и знае кога да му се довери и кога да постави под въпрос получения резултат.
- Как според вас трябва да се промени структурата на Съвета на ректорите, така че да представлява всички висши училища – независимо от техния мащаб и профил, и да отговаря на изискванията на Закона за висшето образование?
- На първо място трябва да възстановим представителността като основен принцип. Съветът на ректорите, регламентиран в Закона за висшето образование, трябва да бъде мястото, където всяко висше училище има възможност да изрази позицията си и да бъде чуто.
В България има различни по профил и мащаб висши училища – държавни и частни, медицински, технически, икономически, хуманитарни, регионални. Техните конкретни проблеми невинаги са еднакви, но това не означава, че не могат да бъдат представени в една обща структура.
Необходимо е съветът да бъде по-представителен, по-оперативен и по-ефективен. Когато университетите имат общ проблем – независимо дали става дума за финансиране, качество, акредитация, академична автономия, или отношенията с държавните институции – трябва да могат да формират обща позиция и тя да бъде представена ясно. Въпросът не е кой представлява университетите, а как са представени университетите.
Силата на един представителен орган не се измерва само с това как е структуриран, а с това доколко в него са представени различните гледни точки и доколко гласът му се чува при вземането на решения.
Не трябва да създаваме структура, която разделя университетите, а такава, която ги обединява около общите им интереси.
- Какво всъщност обединява малките и големите университети?
- Това, което ни обединява като висши училища, е много повече от това, което ни различава. Имаме различия в мащаба и профила, но споделяме обща мисия и общи отговорности. Разбира се, един голям университет и един регионален или по-малък университет имат различни мащаби, различна структура и различни специфични проблеми. Но всички ние работим в една и съща система и зависим от едни и същи основни политики. Затова не бих поставял въпроса като “малки срещу големи” или “държавни срещу частни”. Това е грешната перспектива. По-важният въпрос е как да направим така, че всяко висше училище да има място на масата, когато се обсъждат решенията за бъдещето на висшето образование. И тук според мен е голямата възможност пред новия модел – да създаде култура на диалог, при която различията между университетите не са слабост, а ресурс.
Българското висше образование има нужда от представителност, диалог и способност да формулира общи позиции. Когато университетите обединят различията си около общи цели, те могат да бъдат много по-силен партньор при формирането на политиките за развитието на висшето образование.
- Трябва ли частните университети да бъдат в отделна структура?
- Според мен по-важният въпрос е не дали университетът е държавен, или частен, а какво качество предлага, какви резултати постига и каква стойност създава за студентите и обществото.
Държавните и частните висши училища имат различни модели на финансиране и управление, но академичните стандарти и изискванията за качество трябва да бъдат високи за всички. В крайна сметка студентът не избира между “държавен” и “частен” университет само като юридически статут. Той избира среда, в която иска да се развива. Затова бих насочил разговора към общи стандарти, прозрачни критерии и реални резултати, а не към институционално разделение.
България има нужда от силна университетска система, която да може да се конкурира не само вътре в страната, а и в Европа и света.
Ако искаме България да има силна и конкурентоспособна икономика, трябва да имаме силно и конкурентоспособно висше образование. Затова реформата не може повече да бъде отлагана или провеждана на части. Нужно е последователно, дългосрочно и смело решение за развитието на българските университети. Това е инвестиция не просто в образованието, а в бъдещето на страната.
