Сега му е времето да погледнем в Космоса, за да предотвратим катастрофите, зреещи оттам, казва бившият външен министър в кабинета "Сакскобургготски" и основател и президент на Атлантическия клуб
- Г-н Паси, по време на атентатите на 11 септември 2001 г. вие бяхте външен министър в правителството на Симеон Сакскобургготски. Къде ви завари новината и какво си спомняте от този ден?
- 9/11, както стана популярно по света да бъде наричана тази дата, ме завари в Брюксел, бях министър на 7 седмици служба. Бях там освен за преговори по НАТО и ЕС най-вече за среща със зам.-директора на MИ6 сър Марк Алън, с когото разработвахме стратегията по освобождаването на нашите медици в Либия, станали заложници на полковник Кадафи. Марк беше измежду топ западните арабисти, дълбинен експерт по антитероризъм.
Докато гледахме с него по CNN как падат кулите близнаци в Ню Йорк, той ми каза, че няма представа какво се случва, което означавало, че и MИ6 не знае, а следователно и ЦРУ, и никой на Запад нищо не знае. След това Марк взе ръчната си чанта и се отправи към влака за Лондон, за да продължим срещата си в по-добър ден.
- Какво се промени за България след този ден? Неведнъж сте казвали, че това всъщност е бил катализаторът на членството ни в НАТО.
- Ако Буш-баща ни беше поканил през 1990-1992 г. в НАТО, щеше да е заради участието ни в коалицията, освободила Кувейт. Ако Бил Клинтън ни беше поканил, щеше да е в отговор на молбата ни за членство от 1997 г. и заради участието ни в защитата на Косово през 1999 г.
Но ни покани Буш-син през 2002-а, чийто приоритет беше антитероризмът. Покани ни основно заради политиката ни след 9/11, включително и заради общата ни работа със САЩ в Съвета за сигурност на ООН (2002-2003 г.).
Часове след 9/11 със заместника ми - посланик Любомир Иванов, предложихме на премиера Симеон Сакскобурготски проект за негово писмо до президента Буш, в което България едностранно се обяви за де факто член на НАТО и съюзник на САЩ в борбата срещу международния тероризъм. 9/11 беше трагичен, но шанс за нас, който не трябваше да пропилеем. Премиерът полира езика на писмото и го изпратихме начаса.
На 13 септември 2001 г. Министерският съвет прие решение, с което подкрепи инициативите, лансирани в рамките на НАТО, ЕАСП (Евроатлантически съвет за партньорство - бел. ред.) и ЕС, за обединяване на международните усилия в борбата срещу тероризма. И тогава имаше хора, които смятаха, че така ставаме мишена за терористите, но ние знаехме, че те предпочитат да се прицелват в слабите звена, а съюзът със силните само те подсилва.
- Как дойде поканата за НАТО?
- През септември 2002 г. България председателстваше Съвета за сигурност. На годишнината от 9/11 в речта си пред Общото събрание на ООН Буш очерта триумфалното завръщане на САЩ към системата на ООН. Опитът ми с тази републиканска администрация ме кара да мисля, че тогава вече в мисленето на Буш е било най-мащабното, Big Bang, разширение на НАТО, с което да си осигури по-широка европейска подкрепа по Ирак. Да, всеки член на НАТО можеше да спре някого, но само САЩ можеха да поканят.
Поканата получих лично от посланик Джеймс Пардю на 15 ноември 2002 г., седмица преди срещата на върха в Прага. Когато посланикът ми звънна, тъкмо приключвах посещение в Скопие - той държал да се видим независимо от часа, в който ще се прибера, и щял да ме чака в министерството. Никак не съжалих за нощната среща: президентът Буш ни канеше да се присъединим към НАТО. Но
още седмица трябваше да пазя това в тайна,
което си беше голямото последно предизвикателство. Три седмици след поканата за НАТО от Прага договорихме в Копенхаген годината за встъпването ни в EC (2007-а). Така през 2002 г. стана ясно, че сме на прав път да сглобим евро-атлантическата рамка на България. Последното доказателство дадохме в самия край на мандата си, на 25 април 2005 г., с подписването на Европейския ни договор и произтеклото от него присъединяване към ЕС, включително еврозоната и Шенген.
- Сега е много актуална темата за американските бази и самолети у нас, но знам, че всъщност в дъното на цялата история сте вие - разкажете ни.
- Първият в историята ни военен съюз със САЩ беше осъществен чрез президента Желев и ВНС - за освобождението на Кувейт (1990-1991 г.). А екипът на Атлантическия клуб вече знаеше, че двустранен военен договор (или съюз) със САЩ е гаранция, понякога по-силна и от тази на НАТО. Търсехме проактивно такъв договор, а първото подобно интервю дадох за “24 часа” през 1999 г., в навечерието на визитата на президента Клинтън.
Двете операции - “Трайна свобода” (в Афганистан, започнала на 7 октомври 2001 г.) и “Иракска свобода” (започнала на 20 март 2003 г., за които предложихме на САЩ военната база край Сарафово) - бяха, от една страна, отговор на тези ни очаквания, но от друга - неочаквано създаден от 9/11 железен аргумент за пригодността ни за членството в НАТО.
Тези два прецедента ми дадоха достатъчно основание, за
да поискам от Колин Пауъл през 2003 г. реализацията на стратегическата ни мечта
- двустранен военен съюз със САЩ. Логиката на времето, а не толкова аз самият убеди у нас премиер, правителство и парламент, че е по-рационално и политически убедително да грабнем момента, за да изградим българо-американски бази у нас, които планирахме още от 1990 г.
За да поискам нещо ново за страната ни от САЩ, гледах да не пропусна да им напомням за нашата роля, макар невинаги да ми беше лесно да намеря добрия дипломатически език. Знаех, че САЩ внимателно следят кой в ООН гласува с тях, както и че съвпадението в гласуванията ни в Съвета за сигурност е голямо. При поредната среща с Колин Пауъл след известен размисъл как да му напомня това, за да му поискам нещо ново, казах: “Колин, благодаря ти, че САЩ така енергично подкрепят България в Съвета за сигурност!”. И искането ни за българо-американски военни бази беше прието.
Преговорите по тия бази приключихме през 2006 г., когато аз вече бях председател на Комисията по външна политика (водеща в ратификацията на договора).
Впрочем, когато казах на руския си колега, че правим такива бази - главно заради опасността, която надвисва към Запада откъм Иран, той прие доста спокойно (макар и не с ентусиазъм) новината. Днес, 23 г. по-късно, историята доказа правотата на опасенията и действията ни.
Днес ще повторя наше искане отпреди 15-ина години, за което България, Европа и демократичният Запад трябва да са узрели:
имаме остра и ежедневно растяща необходимост от военно присъствие на най-големите ни съюзници - Франция, Великобритания и САЩ, по черноморския ни бряг
А също и да напомня: време е да планираме да се оборудваме с F-35, както и да модернизираме армията си на база на поуките от Украйна и Близкия изток.
- Какви са предизвикателствата 25 години след 11 септември?
- 9/11 беше геополитическо цунами, върху което трябваше да сърфираме. Съкруши световните представи за сигурност и преобърна уж подредения след студената война свят по неочаквани и всевъзможни начини. Но показа, че и най-умната отбранителна система може да бъде пробита от прост, но неочакван план.
Сега му е времето човечеството да се поучи от минали грешки и да погледнем в Космоса, за да предотвратим катастрофите, зреещи оттам. Да, следващият 9/11 е много вероятно да се появи откъм Космоса, ако не се подготвим за това. От десетилетия вече Атлантическият клуб подготвя мисленето на младежта, което да преодолее земното притегляне и да помисли проактивно и превантивно за ставащото в Космоса. Програмата ни “Ало, Космос! Говори България!”, която през 2021 г. започнахме с НАСА, вече разширява националната си география. Поредното доказателство, че сме на прав път, дойде току-що от Белия дом, който обяви създаването на Космическа академия под покрива на НАСА. “Ало, Космос!” е подобна, но по-малка програма и с по-скромен бюджет, но разчитаме да я влеем в по-мащабно национално усилие. Човечеството днес - пред прага на космическата миграция, е като човечеството през 1492 г. - в навечерието на откриването на Америка. Но за разлика от 1492 г. ние с изкуствен интелект можем да прогнозираме многократно повече и по-дълбоко и да се защитим от рискове както никога преди. Стига да изпреварваме бъдещето!
