Преподавателката във факултет "Полиция" при Академията на МВР казва още:
- Понякога присъствието на камера може да удължи насилието, а често дори да го превърне в своеобразно представление
- Когато децата са част от груповата динамика, им е много трудно да се противопоставят
- Наказателната политика не бива да се променя под въздействието на отделен трагичен случай
- Нито едно дете не става извършител за един ден. Това е пъзел от множество предупредителни сигнали, които някой е пропуснал
- Госпожо Макева, обществото беше потресено от агресията, която 10 деца проявиха към Георги Кузев. Какво може да провокира такава жестокост и час побой? Само желанието да се накаже човек, когото те виждат като педофил ли?
- Докато разследването не приключи, категорични изводи не могат да се правят. Всяко разследване събира доказателства и за мотивите. Със сигурност са били назначени комплексни съдебнопсихологично-психиатрични експертизи, които ще спомогнат и за изясняване на мотивационния механизъм. От криминологична гледна точка обаче тежкото групово насилие почти никога не се обяснява само с една причина. Обикновено се преплитат силни емоции, групов натиск, чувство за морално оправдание и постепенно отпадане на личните задръжки. Ако някой е убеден, че наказва “лош човек”, рискът да оправдае собственото си насилие значително нараства. Това не превръща саморазправата в приемливо или законно поведение.
- Има ли в подобни групи от деца йерархия? Знае се, че двама са искали да се спре побоят, но са се отказали. Така ли се следват лидерите?
- Как е функционирал механизмът в тази група, ще покажат събраните в хода на производството доказателства. Най-общо казано, в много неформални групи има лидерство. С по-голяма сила в младежките групи действа стремежът на детето да не бъде различно от другите. Част от децата може вътрешно да изпитват колебание, но когато са част от груповата динамика, им е много трудно да се противопоставят. Психолозите биха дали по-подробно обяснение от мен, защото това е добре познат механизъм в социалната психология. Но трябва да припомним на всеки значим за децата възрастен, че именно затова е важно те да бъдат възпитавани, че истинската смелост невинаги е да участваш, а да можеш да заявиш категорично “не” и да спреш другите.
- При случая прави впечатление заснемането на видео. При боеве между деца често има клипове. Защо снимат? Толкова ли се гордеят с постъпките си?
- Съвременната реалност пренася голяма част от живота онлайн във виртуалния свят и това влияе на поведението ни в реалния. Социалните мрежи промениха начина, по който част от насилието се проявява. Камерата вече не е просто свидетел, а публика. За някои деца видеото носи очакване за внимание, одобрение или популярност. Няма значение дали стават популярни с добро, или с лошо, стига да има харесвания. Това е особено тревожна тенденция, защото понякога присъствието на камерата може да удължи насилието, а често дори да го превърне в своеобразно представление.
- И при други подобни случаи не обвиняват снимащия. Не трябва ли обаче и той да носи отговорност?
- Дали конкретният снимащ ще носи наказателна отговорност, зависи от реалното му поведение и събраните доказателства. Не всяко заснемане автоматично разкрива признаците на състав на престъпление. Но ако то излиза извън пасивното документиране и представлява подбуждане, подпомагане или друга форма на съучастие, тогава въпросът за наказателната отговорност е налице. Остава обаче един много сериозен морален въпрос. Ако вместо да потърсиш помощ или да опиташ да прекратиш насилието, предпочетеш да го заснемеш, ти вече си направил избор. Този избор заслужава сериозен обществен разговор. Дори и поведението да не е съставомерно престъпление, то е морално укоримо.
- Как социалните мрежи промениха детската престъпност и превърнаха ли побоя в представление пред публика?
- Социалните мрежи не създадоха детската агресия, но промениха начина, по който тя се демонстрира. Част от децата започват да мислят не само за действието, но и за реакцията на бъдещата публика. Това увеличава риска насилието да стане демонстративно, показно и продължително. Целта не е само да ударят или унижат другия, а да произведат гледано, споделяно и коментирано “съдържание”. Промени се и ролята на свидетелите. Детето, което преди просто е наблюдавало насилието, днес го снима, публикува и го разпространява. Насилието не приключва с последния удар. Унижението продължава онлайн много след самия акт, а реакциите на публиката - гледания, коментари и споделяния - се превръщат в своеобразна “награда” за извършителя. Социалните мрежи променят не само извършителя, а и свидетеля, публиката и продължителността на виктимизацията.
- Защо дете, което само̀ не би нападнало човек, може да прояви крайна жестокост, когато е част от група?
- През моя професионален опит бих казала, че една от основните причини е свързана с обстоятелството, че в група усещането за лична отговорност често отслабва. И оттам - отговорността започва да се възприема като споделена. Вината не изчезва, но дава обяснение защо дори иначе колеблив човек в такава ситуация е способен да извърши действия, които сам трудно би предприел.
- Кои са ранните сигнали, че агресивното поведение може да прерасне в престъпление, и кой ги пропуска?
- Нито едно дете не става извършител за един ден. Това е пъзел от множество предупредителни сигнали, които някой е пропуснал - системна агресия, тормоз над връстници, демонстрация на липса на съпричастност, проблеми в училище, отслабен родителски контрол, рискова среда и др. Много често различните институции виждат само отделни части от този пъзел. Училището вижда едно парченце, родителите - друго, социалните служби - трето, Детската педагогическа стая - четвърто. И ако тези части не бъдат събрани навреме, обществото вижда едва последната и най-тежка проява.
- Работи ли системата за превенция – училище, социални служби, Детска педагогическа стая и местни комисии – или се задейства едва след тежък случай?
- България има изградена система за превенция. Въпросът не е дали съществува, а доколко в конкретните случаи отделните институции работят координирано и ефективно. Официалните данни показват, че всяка година прокуратурата работи по значителен брой досъдебни производства срещу непълнолетни. През един 6-годишен период (2019-2025), който анализирах в мое изследване, общо са наблюдавани 11 821 досъдебни производства срещу непълнолетни обвиняеми, а в съда ежегодно се внасят приблизително 1000 прокурорски акта. Най-често за престъпления против собствеността (кражби и грабежи - б.а.), следвани от общоопасните престъпления и престъпленията против личността. Броят на производствата за престъпления против личността се увеличава и откроява ясно на фона на общото намаление на наблюдаваните производства, които са спаднали с повече от 1/5. Макар престъпленията против собствеността да доминират, относителната тежест на престъпленията против личността не намалява, а запазва значимостта си в общата структура на престъпността. Тези цифри ясно показват, че системата ежедневно работи с деца в риск. Голямото предизвикателство е да успее да достигне до тях достатъчно рано.
Превенцията е инвестиция, която е особено ценна, когато говорим за децата ни.
- Достатъчни ли са сегашните възпитателни мерки и санкции за непълнолетни извършители?
- Не мисля, че въпросът може да се сведе единствено до строгостта на санкциите. При непълнолетните основната цел е да не се стига до повторно извършване на престъпление. Това изисква ранна намеса, индивидуален подход и последователно изпълнение на възпитателните мерки.
- Трябва ли да се вдигнат наказанията за непълнолетни?
- След всеки тежък случай обществото закономерно поставя този въпрос. Но наказателната политика не бива да се променя под въздействието на отделен трагичен случай. По-важният въпрос е дали използваме достатъчно ефективно всички механизми за ранна превенция. Законът влиза в действие, когато престъплението вече е извършено.
Истинският успех е престъплението изобщо да не се случи. Затова разговорът не трябва да бъде само за наказанията. А за това как разпознаваме навреме риска, обменяме информация между институциите и успяваме да съберем всички части на пъзела, преди да се стигне до трагедия. Това е същинската превенция. При непълнолетните наказателноправната реакция не се изчерпва с репресията. Законодателят е изградил система, съчетаваща отговорността за извършеното с възможността за поправяне и ресоциализация - изборът на наказание се определя от тежестта на престъплението, личността на извършителя и целите на закона. Когато обществената опасност на деянието и на дееца го налага, се прилагат и най-тежките наказания. Но статистиката показва, че това не е преобладаващият подход. Разговорът за детската престъпност наистина не трябва да започва от съдебната зала, а много по-рано - в семейството, в училището, в ценностите, които предаваме, и в средата, която всички ние създаваме.
И като говорим за наказания - най-доброто наказание е онова, което никога не се налага, защото престъплението никога не е било извършено.
